Зарезан у Северозападо, лето 1976-о

Зарезан у Северозападо, лето 1976-о

Значи, тва се случва у бившето село Баня, понастоящем Николово, на около 4 км у бившия Михайловград, понастоящем Монтана. Времето а зимно, приспивно, благо и пивко – демек февруари, демек некъде около Зарезан.

И освен тва е време неразделно, демек коги сички ора са се сбирале на общи сбирки за общо и повсеместно ядене и пиене, кък си му е бил редо тогива и същевременно кък дойде: по пояните, из лозята, на масите, поди масите… Бе кък дойде. А кво се случва у тва баш време и по-нанататика ни разказва уко Сандо, син на дедо Младен, който повни ного добре тоа паметен ден. Он самият не е бил с ньего (с баща си демек), ама се смета като да а бил прек свидетел от пръво лице на таа случка.

Та значи, снегот у онаа зима – лаас да а било 76-а ли, 77-а ли, тука некъде – та, снегот е бил до коленье, а студо – голем. Сички вили били идиялно пренаселени с ного весел и улендзен народ, мръвки цвръчат накъде и да заврънеш, вино се лее отсекъде, а зарезанскио смех и забавата се чуат чък къде Михайловград.

Дечинята подскачат у снего, праат снежни човеци, маат с топки и фръчат койо накъде знаа. Пущат се къде доло с кой кво намерил, основно с найлоне и чат-пат с по некоа шейна. Много ясно, че дръвена, но тогива други немаше. Бузките им кръвени, а они щастливи и слободни. Бе нали ти казвам, всеобща и всепоглъщаща забава. Дечиня тогива колко сакаш, от тамън проодили до текива у прогимназиата, сичко а накуп и стават на клъбета, куту почнат да играат.

1976, Зарезан
1976, Зарезан

Манко или млого пуди обед, демек коги сичко живо се а изпонаяло и изпонафръгало от смех и вино и се а унесло у длибоки и мъдри разговори, дечинята вече тоже биле каталясале и се биле изпонаметале из снего. Минава у тва време по пъто бай ти Младен – баща ми демек, забелезва некои от сътверчетата и са спира да им се порадва уж за манко.

За беда он влачи с ньего си младо вино. Доправял ли го а, к’во му а правил у онаа баш годин не повни, ама а сигурен че а било младо. А оно ли знааш колко а благо младото, куту сокче а благо! И кво го бутнал гявола, лаас да му а домилело че са толко каталясале тия мининките, и им дал да си пинат един глъток. Ама он изобщо не очаквал да са толко жадни и толко да им ареса и така кък си а бил изпаднал у умиление, они да земат да излочат сичкото вино.

Бай ти Младен са стреснал чък коги го питале за още, усетил са кво а напрайл и кво ше стане, та збрал набръже торбето, юбезно са извинил на сътверчетата, че требе да ги напущи и че повече от тоа сок нема не само у ньего, а и у целию свет, и си са отправил накъде си бил пошъл. И къкто си го бил знаял, че ше стане, така и станало. На мининките пръво им станало жежко, после резко па им станало ногу весело, даже повече отколко биле у началото на тоа ден.

И като пощръклеле, и като се закискале, и като почнале със се сила да се врътат у кръг и у полукръг и насам-навам… Станале демек ного странни. Манко преди та’а лудост да ги напущи па така резко, къкто ги била завладела, они се овръгаяли доста стабилно. Да, ама снего бил зел манко да са поразмеква и тук-таме имало било и тиня. На них обаче кво им увира главата, мигар им е било зор у кво именно се връгаят – снег ли а, тиня ли а, ногу важно. Падале, ставале и се илили като гламави, да не ти обеснявам к’ва картинка са биле, прецдавяш ли си я ситуацеата? Кък да а, по неко време окончателно се предале и криво-лево си стигнале на кой къде му а домо.

У тва време у нихните къщи тамън почнале да се подпитват къде а тоа дечор, та цел ден се не прибирал у тоа студ, и те ги те – хуните се показале из вратниците. Една от най-мининките от тия, къде се биле наюскале с винению сок, била с бело палто, ного убавко, куту китеник такова отвънка, с ени блескави копчетиа от тия модерните, къде им викат сега „тик-так“, тамън й го биле зели нийните от универмаго у градо. Лаас да а била на 3 годин, най-ного 4 ненавръшени.

За палтото сакам да каам, че било бело коги н’ги а купувано, а коги макинги я а видела у дена на таа случка, оно било на нищо: цръно с тук-таме цръвенко, ошмуяно и на парцайе, сак че извадено от бъдъня с джибрето. Таа гледка била страшна и макинги на т’ва сътверче къ са била къде печката с черпако, къде гребали шкембето с неьего, и къ си била имала напредвид да вресне връз ни, са спрела куту застреяна и успела само да позине.

1976, Зарезан

Гледале се така извесно време – она у стрес и с черпако у едната си ръка, а мининкото уилено и с още по-кръвени бузки заради жежкото у собата. Ситуацеата била манко така напрегната демек, доде мининкото не рекло: „Мамо, мамо, виж, на(???)ках се!”, и брже се спущило да обеснева на маки си и на утрещеното госке у них баш кък е станала работата, къде сака да им е обесни.

Тука сега тва, къде пръвом сакало да каа сътверчето, е манко сложно за проумеване, що оно още баш не умеяло да приказва като ората, ама макинги имала неколко варианта: „нацапах се”, „накапах се” и „нааках се”. Пръвите два варианта ич не биле под съмнение, що се виждале с просто око и немало било нужда от обеснениа, та кво и да било сакало да каа мининкото, се а било верно. Ма след манко и третото вече било верно, що из собата лекачко се понесла онаа меризма и се омешала барабар с таа на шкембе чорбата.

Дали а било от младото вино или от стресо на макя си? Тука историята млъчи.

Относно автора

Рени Христова

Тя е всъщност Ренета, което име идва от латинското „renatale“ и значи преродена. И от френското „renette“ също така идва името ѝ, но понеже това са просто сорт ябълки тя много държи на първото значение, понеже звучи по-загадъчно и възвишено някак. И когато ѝ честитят имен ден на Цветница упорито обяснява, че не е никакво дърво и че с цветята съвсем пък нищо общо няма. Поради склонността ѝ да се отплесва в разсъждения (виж абзаца по-горе), малцина изтрайват докрай тезите ѝ по отделни теми, особено по абстрактни такива. И накрая пак никой нищо не е разбрал. В това число и тя. Характеризира се с разсеяност, отнесеност и пълна липса на ориентация за време, посока и пространство, поради което още като невръстно дете проявява съмнения в съществуването си въобще и изобщо. Със същите съмнения, но споходена от всемогъщата сила на съдбата, попада в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и там така се влюбва в писаното слово, че просто да ѝ се чудиш на акъла как междувременно успява да се влюби и в телевизията. Докато един ден не идва „Призни“! Според Рени-Ренета-Преродената „Призни“ е голямата ѝ любов. "Призни“ е смисълът да се търси, да се разказва, да се пътува, да се продължава, да се любопитства, да се пише, да се знае… „Призни“ е надежда и добро, светлина и топлина…“ Това каза тя и това са нейните причини, поради които ще виждате нейни текстове тук.

Прочетете и другите материали на автора тук