Пътят на Надежда Карамфилова: там, където красотата отвън среща красотата отвътре
Йоана Димитрова
„Посланието е за тези, които искат да чуят, които искат да видят, които искат да усетят. То не може да бъде за всички. То е точно за определени хора и те ще го почувстват.“
Тази човешка история е многопластова и дълбока. Главна тема в нея е изкуството – както това, което създаваме върху платното, така и самото изкуство на живота. Тя разказва за изборите, които ни отдалечават или приближават към истинската ни същност, и за последствията от тях; разкрива механизмите на предопределеността и как малки незначителни случки ни отвеждат до нашето предназначение; показва как на пръв поглед взаимно изключващи се черти на характера ни всъщност се допълват, за да ни помогнат да извървим житейския си път; говори за предизвикателствата, които ни позволяват да изпитаме силата на волята си и да проверим колко силно желаем нещо. Това е история за хората в живота ни – за онези, които не ни разбират, и за онези, които ни познават толкова добре, че успяват да ни покажат правилния път. Тя е и за родното – онази невидима нишка, която ни свързва с мястото, където сме родени и израснали, и с наследството на предците, което оставя своя отпечатък, превръщайки ни в личностите, които сме днес. Тази човешка история е разказ най-вече за посланието, което оставяме след себе си, практикувайки изкуството на живота, като комета, която прелита по своята орбита – кратък миг във време-пространството, но оставяща блестяща следа след себе си…
Срещата ни с Надежда Карамфилова ни отвежда на северозапад, в град с богата история, скрита зад крепостни стени, и ключово местоположение на брега на спокойния и величествен Дунав. Родният ѝ Видин е мястото, където Надежда расте и проявява своите артистични заложби. От ранна възраст тя е очарована и привлечена от всички видове изкуство – театър, музика, танци, рисуване. Въпреки че няма село, къщата на баба ѝ в града, където традициите все още се предават през поколенията, предлага на нея и сестра ѝ близки до това преживявания. Приемствеността приема формата на простички неща: мекици със сладко от дюли; картофена яхния; радио, от което звучи българска народна музика – цяла палитра от вкусове, аромати и звуци, в които е закодирана любовта ѝ към родното.
Рисуването заема специално място в живота на Надежда. Първите си стъпки в учебна среда първокласничката извървява в паралелка с изобразително изкуство в училището по изкуствата във Видин, където се обучава до 8. клас. В този период тя открива и изкуството да изразява себе си чрез писане, което също ѝ се удава с лекота. „Явно творецът в мен е бил винаги там и се е изявявал под различни форми“, констатира Надежда с усмивка.
Годините, в които тя расте, са трудни. Поколението на родителите ѝ по онова време гледа на изкуството като на нещо несериозно и без бъдеще – виждане, отразено в добре познатия ни израз „музикант къща не храни“. Водена от собствените си убеждения за доброто на дъщеря ѝ, майката на Надежда насочва обучението ѝ към по-практична област.
Но времената бързо се променят. Копнежите ни са в нас с причина, а животът има своите начини да ни напомни кои сме и защо сме тук…
Изкуството
Когато силното вътрешно желание на Надежда да се занимава с изкуство се сблъсква с невъзможността, една важна част от нея се капсулира – остава заключена някъде там във времето. Фактът, че няма да продължи да изучава изкуство, я тласка в друга крайност – тя напълно спира да рисува.
Но когато дадено нещо е наша същност, то не може да бъде потиснато. Откажем ли се от своите дарби, ние загърбваме самите себе си, което често води до сериозно разклащане в здравето. Когато това се случва в живота на Надежда, загрижеността и находчивостта на съпруга ѝ успяват да ѝ посочат верния път – онзи, по който да се върне обратно към себе си.
Знаейки, че рисуването е нещо, което съпругата му е обичала да прави и е прекъснала не по свое желание, той я завежда в магазин за художествени материали и настоява тя да си избере подходящите пособия за рисуване. Заради дългата пауза Надежда не приема това радушно, но мъжът ѝ е категоричен, че няма да си тръгнат, преди тя да си е взела необходимото. В резултат на това грижовно упорство, платно, бои и четки се озовават в багажника и въпреки първоначалното ѝ нежелание, когато колата потегля, Надежда чувства силно притегляне към някогашното ѝ любимо занимание. Едва дочакала да пристигнат, тя грабва материалите и когато сяда да рисува, мигновено усеща как това я връща обратно към живота.
Днес от своя житейски опит Надежда споделя: „Това, което ни отдалечава от нашия път, е че не приемаме себе си такива, каквито сме, не се изразяваме, не се вслушваме в това какво искаме или не искаме да правим, а следваме някакви определени модели, било то родови, на обществото или други – просто отиваме в друга посока. Смятам, че неразположенията в тялото идват, за да ни кажат, че нещо не правим както трябва със себе си. Отклоних се доста от пътя си и това със сигурност допринесе да изпадна в онова състояние, но имам абсолютния късмет до мен да стои човек, който ме познава изключително добре. Потънеш ли в тази тъмнина и задържиш ли се по-дълго време, излизането е много трудно, понякога не можеш да го направиш сам. Ако той не се беше сетил да ми помогне по този начин, не искам и да си мисля докъде можеше да се стигне. В онзи момент това беше въжето, което някой ми пусна, и аз се изтеглих нагоре към светлината.“
Ателието
След този момент изкуството се връща в живота на Надежда и почти не я оставя да спи. „Това беше като изригване на вулкан: не можеш да го спреш, той е бил там долу, спал е години наред и в онзи момент всичко започна да излиза с невероятна скорост – рисувах от сутрин до вечер. Направих си място на дивана – скоро имаше боя навсякъде в хола“, смее се Надежда при спомена.
Както често се случва в живота, когато направим крачка в правилната посока, това отприщва нови възможности за нас. Завръщането към изкуството отключва поредица от събития в живота на Надежда, които ѝ показват, че отново е стъпила на своя път. Един ден художничката публикува своя картина в социалните мрежи и получава запитване дали се продава. Надежда не подозира, че любимата ѝ дейност ще се развие в такава посока, но следват още продадени творби и множество добри отзиви.
Скоро по пътя я „среща“ и една съдбовна покана – нейни познати ѝ предлагат да води събитие с рисуване за деца. Надежда не е сигурна, че има нужното търпение да преподава и първоначално отказва, но когато я молят настоятелно, приема предизвикателството. Оказва се, че ѝ се удава с лекота, сякаш го е правила винаги – децата я слушат и възприемат това, което им говори. Тогава Надежда открива радостта да обучава млади таланти в любимото ѝ занимание: „Работата с деца, както и това да носиш изкуство в себе си и да си творец, е нещо, което е заложено дълбоко в нас. Можеш да учиш, да ставаш все по-добър, но то по-скоро е вродено, то е призвание.“
Следва още един важен момент – мъжът ѝ предлага да използват пространството в двора за създаване на ателие. Надежда отново е скептична, но съпругът ѝ настоява тя да има свое място, където да твори и където хората могат да се запознаят с изкуството ѝ.
„Nana ART“ отваря врати през април 2019 г. Докато в повечето художествени ателиета цари творчески хаос, пространството на Надежда е отражение на самата нея – стилно, подредено, аранжирано с вкус и уютно по един артистичен начин. То наистина се превръща в място, където хората идват да разгледат и да си закупят от картините ѝ, но и нещо повече – днес там се обучава малка общност от млади творци. Когато ателието става реалност, Надежда решава да опита да работи с деца, обявява идеята си и тя се осъществява. Оттогава са минали 6 години. С немалка част от децата са заедно от създаването на ателието, те порастват пред очите ѝ, а с много от родителите изграждат чудесни взаимоотношения.
Освен с деца, Надежда провежда творчески занимания и с възрастни. Рисуването с вино е чудесен начин човек да се наслади на процеса и да си спомни как е творял като дете – като просто се отпусне и се забавлява, без да мисли за резултата. Както навсякъде около себе си, така и в тази дейност, със своето присъщо внимание към детайла, Надежда изгражда неповторима атмосфера, която създава цялостно преживяване за участниците.
Влиянието на малките случки върху курса на живота ни често остава незабелязано. Едва по-късно, обръщайки се назад, откриваме, че те са били част от поредица събития, водеща към нов етап в нашето развитие. Когато Надежда се завръща към изкуството, тя не подозира, че любимото ѝ занимание ще се превърне в нейната основна професия и призвание.
Родното
В платната на Надежда често виждаме възрожденски къщи – стари, но достолепни и горди. От стените им, пазещи спомена за редица човешки съдби, струи спокойствие и тишина. Но претворени от нейната ръка в ярки и живи тонове, образите им се одухотворяват, подканяйки ни да прекрачим прага и да надникнем вътре. Ако можехме да го сторим, щяхме като през времеви портал да видим стопаните, събрани около софрата или шетащи със звучни народни песни на уста – толкова живо е предаден техният дух върху платното!
Нишката на влечението към българския пейзаж тръгва от детството на Надежда. „Мисля, че това е нещо, което моята баба ми предаде. Обожавам всичко наше – носиите ни, храната ни, всичко, свързано с нашия корен. Ако нещо може да ме разплаче от радост, то това е българската народна песен“, споделя художничката.
Изключителната любов към всичко българско, която Надежда носи в сърцето си, личи не само в нейното творчество. Тя предава това топло чувство и на учениците си: „Това, което правим с децата, е не просто да застанем срещу един обект и да го изобразим на листа. Докато рисуват аз им говоря за архитектурата на даденото населено място, кои личности са родени там, какво значимо събитие се е случило. Идеята ми е да ги потопя в историята му и да ги науча да виждат отвъд видимото с очите. Рисуваме исторически сгради и местности не само от нашия град и региона. Били сме в Етъра, Велико Търново, Копривщица, Родопите – всички места, които сме посетили, са точно такива – наши, български, възрожденски. Много е важно за мен това коренче да не бъде прекъснато, а подхранвано и се надявам да допринасям за това.“
Мисията, която Надежда си поставя, се осъществява успешно – за младите творци рисуването на обекти с историческо значение се превръща в традиция, която не само развива творческите им заложби, но и ги свързва с корените им. Децата слушат историите на местностите и сградите и ги пресъздават с цветове и въображение, като по този начин съхраняват духа на онова време, пренасяйки го в своите картини.
„Нашите пленери винаги имат родолюбива насоченост. Преди години във Велико Търново децата бяха облечени в бяло, зелено и червено, оформяйки своеобразен трибагреник. Миналата година осъществихме инициатива, която заснехме на видео: всеки от нас беше с тениска, щампована на гърдите с лика на различна емблематична за българската история личност. Излизайки пред камерата, всеки казваше защо е избрал и носи с гордост образа именно на този човек“, разказва Надежда.
Това лято на малките родолюбиви художници им предстои да рисуват в Жеравна и Котел, а ние сме нетърпеливи да разберем каква изненада са ни подготвили този път.
Със своето творчество и работата си с децата на Видин Надежда насочва вниманието към невероятната природа и история на България – към хубавото, което заслужава да бъде истински видяно, да бъде изобразено, показано на широката публика и оценено. Без да отрича модерното и западното, Надежда смята, че е важно да поддържаме коренчето на родното живо, защото най-доброто за нас е там, където сме родени: „Ние сме пригодени да съществуваме към това, което имаме като ресурс на нашата територия. Ако започнем да произвеждаме и консумираме повече българска храна, ще сме много по-здрави. Ако слушаме българска музика, ще научим много за историята, защото тя е изпята там. Ще можем да поддържаме именно това пламъче, за което говоря. Ако запознаем децата си с цялата тази красота, те ще имат съвест, памет, ще бъдат по-стойностни хора, защото ще знаят откъде са тръгнали.“
Там, където изкуството среща психологията
Най-добрите преподаватели несъмнено са онези, които ни учат да се справяме и с предизвикателствата на живота. Затова мирогледът им и личният пример, който дават на своите възпитаници, са не по-малко важни от знанията и уменията в професионалната им област. Да служиш като пример с мисленето и действията си изисква упорита вътрешна работа. Пътят навътре към себе си никога не е кратък, на моменти е изключително труден и изисква много воля и отдаденост. Докато извървява своя, в Надежда се запалва интерес към тази сфера. Като любопитен и търсещ човек по природа, тя винаги се е интересувала от психологическия аспект на съществуването ни – защо правим даден избор, защо нещо ни мотивира, а друго ни блокира, защо всеки човек ни действа по различен начин и т.н. Противно на разпространеното мнение, че „колкото повече знаеш, толкова по-нещастен ставаш“, при нея се получава точно обратното – самоанализът и достигнатите отговори само засилват усещането за смисъл и тя чувства лекотата да разбира все по-добре другите и себе си.
Когато на пътя ѝ се преплитат изкуството и психологията, съвсем естествено в нея се отприщва любопитство към света, съчетаващ и двете, където четките говорят вместо думите. Надежда е артистична, но и рационална и осъзнава сериозността на заниманията с арттерапия. Дава си време, за да е напълно осъзната и сигурна, че иска да последва този порив, като междувременно започва да чете повече литература по темата и се записва на различни кратки обучения. Когато усеща, че интересът ѝ не само не затихва, но става все по-силен, Надежда се вслушва във вътрешния си глас и следва посоката, която пътят ѝ разкрива. Така от месец ноември 2024 г. тя е сертифицирана в работата с арттерапевтични практики за деца и възрастни.
Чрез художествените терапии хората намират начин да изразят своите чувства, мисли и емоции, които понякога трудно могат да бъдат описани с думи. Тази форма на терапия използва различни художествени техники – рисуване, колаж, скулптура, четене, музика, танц – всичко, свързано с изкуството като начин на изразяване. „Когато рисуваме, за да създадем нещо красиво, обикновено се фокусираме върху естетиката на произведението, върху крайния резултат. Когато става въпрос за арттерапия, фокусът е върху процеса и това какви емоции буди той у нас“, разказва Надежда.
Представете си дете, което извайва от глина своя страх и тревожност, и как докато създава образа постепенно започва да усеща облекчение и освобождение. Или възрастен, чиято четка танцува по платното, оставяйки следи от цветове и форми, които разказват безмълвни истории – всяко движение, всяка линия, всеки нюанс е израз на вътрешния му свят. Арттерапията ни напомня, че изкуството не е просто средство за забавление, а мощен инструмент за лечение и трансформация.
Време за разгръщане
Сферата, свързваща изкуството и новите интереси на Надежда, още повече разпалва влечението ѝ към психологията. Появява се силно желание да изучава науката, за да може да доразгърне начинанието. Усвоила предишните уроци, тя се вслушва във вътрешния си глас и решава да следва висше образование със специалност „Психология“. Приемът започва и със съпруга ѝ потеглят да се запише, но се случват поредица от премеждия, които изпитват силата на волята ѝ. Когато в мразовитото февруарско утро колата почти отказва, Надежда приема ситуацията като изпитание: „Казах си наум, че всичко ще бъде наред, защото наистина много го искам. Може да звучи фантастично, но малко след това всичко се оправи от само себе си, записах се успешно и вече съм студент по психология.“
Надежда следва пътя си все по-уверено. Разбира, че това да е артистична и творяща личност и същевременно да е рационална и търсеща не са взаимно изключващи се качества, а две допълващи се страни в нейната същност, които са ѝ необходими, за да следва успешно призванието си. Така вижда и своя път напред: сертифицирането в работата с различни техники и следването на психология не са „обратен завой“, а следващото по пътя – естествено продължение на кариерното ѝ развитие. „Не смятам, че психологията и изкуството са две различни неща, които трябва да бъдат обединявани. Изкуството ме научи да виждам красотата в света отвън и да я претворявам на платното. Психологията пък ми разкрива вътрешния ни свят, в който също откривам много красота. Докато творенето е необясним процес, в който водещо е подсъзнанието, психологията е свързана с постоянни съзнателни анализи. На пръв поглед това са две крайности, но все по-ясно виждам как те преливат една в друга като цветовете в картина. Това не са отделни неща, а продължение едно на друго – две части от едно цяло и естествено разширяване на моя път“, обяснява Надежда.
Вместо финал
Започнах разказа за Надежда с важността на посланието. Ето го и него:
Най-великото изкуство е изкуството да бъдем себе си и да следваме своя собствен път.
Историята ни показва как наглед малки случки ни отвеждат там, където трябва да бъдем. Обръщайте внимание на това, което пали душата ви. На нещата, които привличат вниманието ви и предизвикват настръхване по кожата. Това са малки насоки, оказващи вярната посока. Когато я последваме, откриваме призванието си – това, в което горим. И именно с този огън имаме способността да оставим следа в света и живота на другите.
Следвайки своя път, Надежда оставя светла диря от вдъхновение за околните и от обич към родното в сърцата на децата. Сигурна съм, че те ще помнят това „завещание“ от нея. А аз ще запомня нейните думи: „Къде се намира фокусът ни? Това е нещо много важно. Нека е в красивото, нека е в българското, нека е навътре в нас, нека е в този вътрешен глас, който знае посоката, нека е в децата, нека е в смислените неща – тези, които си заслужават.“
Със своето послание Надежда ми даде надежда. То е за тези, които искат да чуят, които искат да видят, които искат да усетят. То е точно за определени хора и те ще го почувстват. За търсещите и следващите своя път: това не е краят, историята продължава…
