Тодоровден и благородството в конския тропот
Елизабет Тончева
Тодоровата неделя или т. нар. Луда седмица е към своя край. Така се нарича първата седмица на Великия пост. В българските поверия тя се счита за „гладна, глуха, суха, кукерска неделя“. Вярва се, че тя е опасна за здравето на хората и добитъка. Всеки ден от седмицата носи име, съдържащо лоши сили и забрани. Песи понеделник е денят, в който народът вярва, че болестта бяс се поражда от силния вятър. Черният вторник, най-лошият от всички вторници през годината, изисква да бъде почитан с цел предпазване от суша и устрел по домашните животни (според българските народни вярвания това е призрачен демон, който пие кръвта на добитъка). Лудата сряда се празнува за предпазване от лудост. Това е последният ден от тримиренето (първите три дни се спазва най-строг пост, когато освен лишаването от храна е забрано и да се пие вода). Въртоглавият четвъртък забранява на жените да въртят чекрък, да намотават прежда, като мярка срещу „въртоглавие“ при хората и добитъка. През Шамотния петък на жените се забранява да се къпят и да разресват косите си. С извеждането на своя кон в първата събота от Великия пост св. Тодор слага край на черната седмица. Жените мият косите си, месят обредни пити, мажат ги с мед и покриват с варена царевица. Мъжете извеждат най-красивите си коне и организират надбягвания.
Какво ни разказва църквата за Тодоровден?
Църквата разказва, че гонителят на християните Юлиян Отстъпник желал да върне езичеството. Знаейки, че християните спазват строг пост преди Великден, той решил да се подиграе с тях. Нареждайки на градоначалника в Цариград да напръска тайно с идолска кръв постните храни на пазара, Юлиян Отстъпник смятал, че вкусвайки от тази храна, християните ще се осквернят и ще бъдат подиграни. Преданието разказва, че св. Теодор Тирон се явил на Цариградския архиепископ и го предупредил за лошите намерения спрямо вярващите. За да не гладуват, вместо храната от пазара християните, спазващи поста, е трябвало да си приготвят жито. Като благодарност първата събота от Великия пост се празнува в чест на св. великомъченик Теодор Тирон.
Според житието на светеца, Теодор е бил римски войник и християнин, отказал на градоначалника да измени на вярата си. Вместо да се подчини той подпалва езически храм, посветен на Кибела и е осъден на смърт чрез изгаряне. „Теодор дигнал очи към небето, прекръстил се и твърдо отговорил: „Предай ме на огън, на зверове, терзай тялото ми чрез най-жестоки мъки! Но докато има в мене живот, няма да се отрека от името на моя Христос!“ Подложен е на мъчения, но остава верен на вярата си. Днес той е смятан за християнски светец-воин, почитан като великомъченик.
Кушиите – основен елемент в почитането на Тодоровден
Какво е кушия и каква е връзката на конете с днешния празник е тема, която, смятам, е важно да бъде разказана и споделяна. Думата „кушия“ има турски произход и означава „надбягване“. Основен елемент в отбелязването на Тодоровден е конската кушия, която се организира на много места в страната. Северозападът не е изключение и във всяка от трите общини – Монтана, Видин и Враца – се организират състезания. Част от местата, на които сме имали удоволствието да се насладим на организирани конски надбягвания по случай празника са: гр. Монтана, с. Хайредин, с. Лехчево, гр. Кула, с. Рупци, при с. Салаш, край Берковица и гр. Враца. Разбира се, това не са единствените места, където се организират такива събития.
В народната памет св. Теодор се свързва с надеждите на нашите предци за плодородна година. Според легендата светецът връзвал коня си на забитото си в земята копие, събличал деветте си кожуха (символ на деветте студени месеца) и обикалял нивите за да измоли да дойде лятото и да бъде плодородна годината.
На Тодоровден или т. нар. Конски Великден жените месят обредни пити, оформени като подкова и раздават помежду си. Мъжете извеждат най-красивите си коне и ги подготвят за надбягвания. На този ден гривите и опашките им трябва да бъдат вчесани и сплетени, а след това закичени с червени конци, босилек и пискюли. Този ритуал е свързан със запазването на здравето на хората, конете и магаретата, които са били освен верен другар и основна работна сила на предците ни.
Човекът и конят – силна връзка или едно цяло
В българския фолклор конят заема изключителна роля. Качествата на конете са били почитани, възхвалявани и представлявали голяма част от пожеланията към младите: „здрав като кон“ или „пъргав и силен като кон“. Животното, приемано не като работна сила, а като верен спътник и мъдър съветник, е считано за символ на небето и слънцето. Конят е верен на дома и стопанина си. Помни пътя до дома дори да е минал през дадения маршрут само веднъж. Чували сме поговорката „Пий вода там, където конят пие. (…)“ Конят никога няма да пие лоша вода. В българския фолклор дори самият образ на Слънцето е изобразяван като момък с кон. За младите и неженените момци е било необходимо да преминат през много битки и изпитания за да се превърнат в мъже. Независимо от ситуацията те винаги са придружавани от своя „вран“, дорест“, „хранен“, „вихрогон“, „кръшигора“ кон и оръжието си. Конете, като верни спътници, били неотлъчно до своите ездачи, предупреждавали ги за опасности и им помагали да печелят битки. Приписвани са им качества като благородство и интелект.
„За българина конят е не само красиво, но и много умно животно. Той е боен другар, основа на специален род войска, която има своя тактика и играе определена роля във вихрени атаки и контраатаки. Години конят е жива тяга на артилерията.“ Евстати Бунарски – поетът на българската артилерия.
Нашата страна може да се похвали с порода коне, създадена специално за нуждите на времето тогава. Източнобългарската порода коне е официално призната за самостоятелна порода коне през 1951 г. Селекционните цели и задачи на породата се променят спрямо историческото развитие и прогреса в механизацията на армията и селското стопанство. В началото основната задача на конете е да служат на армията и в селското стопанство, а на по- късен етап започват да се създават коне за хиподрума.
За качествата на конете може да се говори дълго, не само защото са много на брой, но са такива, които типично приписваме на хората. Човек, докоснал се до присъствието на конете, не може да отрече притегателната сила, страхопочитанието и красотата, която излъчват. Изискаността и изтънчеността в движенията, дори на най- едрите тежковозни породи коне оставя чувство за възвишеност и доблест у нас.
Не си спомням първата си среща с конете, но си спомням всеки урок по езда и опитите на кобилата Майки да ме надвие. Не, не сме се борили, но тя винаги намираше начин да ме постави в неудобно положение: притискаше ме в ъгъла на яслата докато я почиствах, преминаваше в галоп още преди да съм хванала юздата и ме пребъркваше за лакомства. Не си спомням колко кални са били дрехите ми, но си спомням как жребецът Арм опитваше да подпира 800-килограмовото си тяло върху мен, когато влизах в яслите. Спомням си и успешните му опити за бягство, за да е с 20 м по-близо до дома. В съзнанието си още виждам как вървеше до моя баща и го пазеше дори от котката, която имаше неблагоразумието да мине наблизо.
Препускат лъскави жребци из хиподрума,
а с тях и ние – старите коне.
И нито дума, че сме уморени,
нито дума…
Отминем ли препятствие – шептим –
дано и другото поне…
Препятствия – дал Бог преизобилно –
високи летви, динени кори, дебелоочие…
И все се мъчим нещо да надскочим.
Какви сме – победени, победители?
Май все едно е вече за душата,
щом пистите са ни изгризали копитата
и сме изхвърлени встрани, извън чертата.
Сега препускат младите коне, а те –
не знаят още истината груба –
спечелиш ли, печелиш врагове.
Загубиш ли, приятелите губиш.
О, колко истини не знаят още!
Препускат бясно, лудо, денонощно.
Нима ще спреш неукротимите в галопа им?
и с безразличие прегазват ежечасно
онези пъстри, ярки стъкълца.
Но те не знаят даже и това,
че шарките в калейдоскопа ни
ги правят само малките неща.
Наивни, непокорни и прекрасни,
си мислят, че откриват хиподрума
и пистите му алчни и големи.
Печелят шумно.
Губят мълчаливо.
Как всичко до последно се повтаря!
И като нас
ще се завърнат страшно уморени
от безконечните препятствия.
От грубите юзди.
И от самара.
И като нас – от расови коне
ще се превръщат постепенно в кранти стари
и ще подгъват постепенно колене.
Преди да паднат там на хиподрума,
до сетна капка изцедени.
И нито дума, че са победени,
нито дума…
(„Конете“ от Кръстина Филипова)
Библиография:
https://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/Velikopostni/01_Todorovden.htm
https://www.burgasmuseums.bg/bg/encdetail/konyat-narodnite-predstavi-237
https://www.actualno.com/curious/zashto-todorovden-e-poznat-kato-konski-velikden-news_1917253.html
https://www.pravoslavie.bg/?p=1808
https://bulgarian.bg/todorovden/
https://bulgarianhistory.org/general-ivan-kolev/
