Старинни акорди

05 май 2023мин за четене 11

Преглеждания: 296

Призни

Бисер Тошев е роден в град Лом през 1973 г. Корените му са от Чипровци, Смоляновци, Вълчедръм и Лом, учил е в Берковица. Северозападен човек. И гражданин на света. Завършил е политически науки и е бил журналист в редица печатни и електронни медии. Работи като изследовател в маркетингова агенция. Превеждан е на английски, руски, гръцки, сръбски език. Разказът му „Старинни акорди“ предизвика фурор. Защото истинските истории винаги докосват сърцата.

Честит 100-тен
рожден ден
на моята баба!

Старата ми 120-годишна сецесионна къща в центъра на Лом има голям вътрешен двор. Някога там имало огромна маса за гости, фонтан, разкошна беседка, алеи, градина с цветя и пълзяща растителност. Мъжете са бистрили бизнеса и политиката. Дамите са кокетничели. Имало е балове, вечеринки. Поезия и танци. Тих дунавски валс се разнасял сред лилиите, камелиите и филодендрона. Красива млада дама в бяло акомпанирала на пиано в нежните вечери. Често минувачите се отбивали край оградата при вечерните си разходки до Дунав, за да се любуват на изисканите празници в двора на Табаковата къща и да се наслаждават на вълшебните звуци от пианото на красивата госпожица. Нищо от това отдавна. И нищо от тогава. Само един звук, като че ли е останал да се рее нощем в тишината на къщата и да се удря безмилостно като изгубен във високите дувари и старите виенски прозорци.

За красивата пианистка не се знаело много. Въпреки че се носели легенди за неземната и хубост. Била отлична ученичка в горните класове. Едно от многото млади момичета от Русе, София, Шумен, Варна или околните села, пристигнали да се учат в елитната ломска гимназия. Давала частни уроци на богаташки деца. Свирела по празници и вечеринки на заможни търговци. Била влюбена в един от синовете на стария Табаков. Докато първенците обсъждали доставките и цените на колониалните стоки, а съпругите им показвали новите си тоалети и парфюми от бутиците на Беч, Будапеща, Букурещ и Браила, отрочетата им демонстрирали новопридобитите в европейските университети езици, образование, обноски и маниери.

Висок, напет, рус и синеок. В бяла офицерска униформа на Втори на Нейно Величество Княгиня Мария Луиза ломски полк. Младият кавалерист Табаков бързо грабнал сърцето на красивата пианистка. Първо се поглеждали крадешком. После той все по-трайно задържал погледа си по нея. Тя отвръщала със смутена руменина. После със свенлива усмивка. Танцували. Разхождали се под липите. В градската градина. Край кея. Плавали с лодка под звездите. Яздили. Рецитирали стихове. Пеели. После тя заминала за Беч. (Така старите ломчани някога наричали Виена.) Да се учи на музикална педагогика на немски език. И да усъвършенствува своето пиано в града на Моцарт. Нищо нямало между тях. Такива били нравите. Само се докосвали. Най-много някоя свенлива, пареща целувка да оставили след себе си край тихия Дунав. И допир на пръсти. Но се обещали. Един на друг. Имали планове и мечти. Той я изпратил на кораба „Експрес“ за Виена. И останал. Да изпълнява дълга си. Било война, идвали тежки изпитания.

Тя цъфтяла в европейската столица. Учила се, била за пример. Преподавателите били доволни от нея. Татко и – също. Семейните пари от чернозема не отивали на халост. Попивала звуците на Бетовен, Моцарт, Хайдн, Салиери и Щраус, които щяла да влее като учителка в душите на децата в гимназията един ден. Както и да покаже всичките музикални новости на сцената на ломската оперета пред развълнуваната градска публика. Сред нея щял да стърчи един млад и напет офицер от Втори на нейно величество Княгиня Мария Луиза конен полк и в унес да примира от вълнение при всеки звук, излизащ изпод нежните и пръсти. Тя щяла да му отвръща с един силен, финален акорд в края на всяко изпълнение. С един характерен до минор, който дълго щял отеква наоколо. И с един поглед, насочен само към него. Публиката след това дълго щяла да аплодира изпълнението, а този напет, бял офицер щял да я чака нетърпеливо с букета си в тъмните сецесионни улички наоколо. И един кабриолет да ги откара при копнежите им…

Нищо от това не се случило. Времената се променили. Плановете и мечтите на хората също. Войната свършила. Условията вече били други. Не можела да се върне във Виена. Дори писмо да напише. Бащините земи били експроприирани. Разярени хора изнесли всичките вещи от дома и. Сред тях и берлинското пиано „Moritz Gude“ с шест медала за качествен звук. Натоварили го на волска каруца. И дълго по улиците се носил тягостен звук, останал от друсането на отвлеченото, стенещо в дупките пиано.

После пишела своите адажиа, андантета и каденца на газеника. При всеки шум отмествала пердето с надеждата, че той идва на белия си кон. А зад него всеки момент ще се появи неговият ломски полк. Да я освободи и спаси от глада. И от унижението да бъде сочена с пръст, само защото знаела езици и умеела да композира, да пее и танцува. И да свири на пиано, цигулка, арфа и флейта. Но той никога не дошъл. Бил изчезнал безследно. Без съд и присъда. Както хиляди други в онези ужасни времена.

Минали години, животът си искал своето. Омъжила се за добър човек от учителска и лекарска фамилия. Взел я. Въпреки че било равносилно на престъпление да вземеш жена с толкова езици и музикални умения. Обичал я. Заобичали се, пръв и бил. Родила му деца. Била домакиня, не работела. Понякога шиела по нещо на стария „Singer“ по чудо оцелял след експроприацията. И само звукът на шевната машина понякога смътно и напомнял за пианото. Както и един звук от един финален акорд, който понякога я навестявал в съзнанието. А тя виновно и тревожно прогонвала. Никой никога не чул повече нищо за нея. Само старите ломчани понякога тихо разказвали под сурдинка за красивата пианистка и нейните звуци, за които някои твърдели, че все още нощем се носели над града из Табаковата къща.

Огромният триетажен Табаков дом в изчистен виенски сецесион бе разположен на две улици. Със сплескани и издължени форми, с високи прозорци и геометрични елементи около тях. С ъглов еркер към главната и страничната улици, с превъзходен софит под него – над входната врата на магазиите. В горната част еркерът завършваше с тераса пред покривното пространство, оградена с разкошно, ковано желязо. От нея се виждаше тихият Дунав. Дело на виенски архитект, по нищо не отстъпваше на европейските и световните сгради от онези времена. Сменила много обитатели през годините, къщата бе неподдържана и занемарена. След 1944 г. изгонили собствениците и настанили активисти на новата власт. Новодомците изкъртили порцелановите тоалетни „Bosch“ и на тяхно място си направили клекала. Като в нуждниците по селските им дворове. А на терасите върху венецианската мозайка отглеждали прасета…

Нищо не бе останало от някогашния разкош. Въпреки това къщата напомняше за своето отминало величие. Като дете обичах да посядам на стълбите пред читалището срещу нея и дълго да я наблюдавам. Представях си баловете във виенските и салони с чудни витражи. Танците под звуците на стария грамофон с фуния и манивела. Дамите с кринолините. И мъжете в своите фракове, цилиндри или офицерски униформи. Целуването на ръка и поклоните. Фините обноски. Тематичните вечери. Рециталите на Бодлер, Гьоте, Шилер и Рилке. Разговорите на немски, френски и английски. Звънът на сребърните прибори, кристалните чаши и салонните часовници. И чакащите отпред кочияши. И шофьори на кабриолети. Понякога в по-тихи дни ми се струваше, че долавям да се носят едва доловимо от горния етаж и от градината тихи звуци от пиано. С отчетливо силен, финален акорд. На нещо много познато…

Когато разбрах, че къщата се продава, пощурях. Имах си хубава, бащина къща в града. Както и жилище в София. Но нещо из салоните и потайностите на този дом силно ме привличаше. Сънувах го. Не можех да мисля за друго. Събрах колкото имам пари. Взех и кредит и го купих. Тепърва ме чакаше страшното. Ремонт на нещо никога неремонтирано. Не бях казал на никого. Обадих се първо на дъщеря ми:„Каквоооо? Купил си къщата със звуците? Страхотно! Обожавам я!“ Реакцията и ме зарадва. „Какви звуци?“, попитах я. „Ами нощем от нея се чуват звуци от пиано. Не знаеш ли? Понякога и от градината в двора…“

Наистина беше така. Още в деня щом се нанесох, започнах да ги чувам. Сякаш ангелски гласове в някаква хармония пееха някъде на тавана, а чуден хор им пригласяше. И винаги всичко завършваше с мощен финален акорд, който дълго отекваше наоколо. Тези звуци, по-силни или по-слаби, можеха да бъдат доловени при почти всякакво действие в къщата. От пускането на водата от старите кранове, отварянето на прозорците от вехтите, посребрени ръкохватки, проскърцването на подове или панти на врати. Или при отварянето на старите, разнебитени гардероби и скринове. Отдавах го на усещането за автентичност, което придава присъствието в такива сгради, пропити с толкова минало.

По времето, когато купих къщата, майка ми живееше при близо 100-годишната ми баба в близкия Вълчедръм. Заради плодородния чернозем някога било най-голямото селище в региона с най-богатите замеделци и чифликчии. Отидох да ги видя. Баба ми веднага усети, че нещо съм тревожен. Не бях там духом. Нямах търпение да върна стария блясък на къщата. Разказах и. Когато чу коя къща съм купил, скочи от леглото, както си беше болнава. Като наследница на едри земевладелци из Златията познаваше и знаеше всички стари фамилии и имотите им в Лом и околията. От бащините и чифлици някога поемали тежки кервани със зърно и добитък към ломската скеля и Виена. Или към поделението, което захранвали с продоволствия. По тази линия помнеше всички стари търговци, с които дядо и и татко и някога търгували. „Утре да ме заведеш да я видя. Ела след пладне към 16:00 ч. Искам добре да се наспя“, рече.

Отидох половин час по-рано. Тя вече крачеше нетърпеливо пред портата облечена цялата в бяло. С отдавнашен официален тоалет от рокля, шапка, воал и ръкавици, като за виенски бал от минала епоха. „Табаковата къща, нали?“, попита утвърдително. „Да, да, Табаковата“, потвърдих и. „Добре, карай“, рече ми. По пътя дотам мълчеше. Правеше си вятър със стар плик за писмо в голям формат. Помоли да не карам бързо. Искала да чува тропота на копита. Някога по този път като дете пътувала с бащината си карета до града да се учи. По-късно с един от първите автомобили в околията…

Спрях до входа. Огледа къщата отвън. Постоя пред нея на главната улица. Даде знак да влезем. Отключих. Лъхна ни сладникав мирис на миро от стара влага и застояло минало. Поехме по стълбището. Засвири чудна симфония от тихо ехо от стъпки, скърцане на стъпала и едва доловими акорди, носещи се някъде горе във високото. Понечих да я прихвана и помогна в изкачването, но тя ми побутна ръката, нежно отказвайки. С всяко следващо стъпало, като че ли се подмладяваше. Към втория етаж стана по-енергична от мен. На третия трябваше да я догонвам.

Отключих. Триметровата врата с опушени оловни стъкла се отвори с протяжно проскърцване, което ехото на високите дувари разнесе навсякъде. В огромния салон виенските витражи пречупваха слънчевите лъчи и хвърляха игриво своите цветни фигури по стените и пода. Застояло ехо от вековен звън на стенни часовници, кристални чаши и валс огласяше тихо всяка стъпка по старото дюшеме и събуждаше романтични картини. Само кахлената печка с флорални мотиви, останките от камина в розово и сецесионните гипсови орнаменти с гледащите от тях тъжни момински лица напомняха за някогашното величие. Нищо не бе останало от виенските бюфети с фасетни, кристални стъкла, проектирани от Отто Вагнер и изработени от Якоб и Йосеф Кохн. Нито от прекрасната трапезария, поръчана лично на Михаел Тонет. Липсваха разкошните спални на Луи Мажорел от Нанси. Нямаше ги и полилеите на Ферер и Даум, лампионите на Емил Гале, вазите на Коломан Мозер, сребърните прибори на Аргентор и ВМФ, кралските сервизи от Бавария и Лимож… Нямаше ги и старите Табакови. Никой не бе оцелял и от наследниците им. Само витаещите из къщата звуци понякога напомняха за тях…

Баба ми огледа нямо празнотата и след дълга въздишка се отправи енергично към дневната с еркера. Застана между трите му тесни и високи прозореца. Обля я църковна светлина. Приличаше повече на сияние, отколкото на реалност. Звуците наоколо се чуваха все по-отчетливо. Огледа улицата наляво към Дунав, после надясно по посока на поделението. Сетне впери поглед отсреща в читалището с театъра и оперетата. Олюля се. Подаде ми плахо ръка за равновесие. Поех я. Облегна се на рамото ми. Стискаше ръката ми. Както аз някога нейната. Винаги ме хващаше за ръката, когато искаше да ми обясни нещо важно. Така ме и приспиваше. И така виждахме заедно много ясно и цветно разказаното. Както сега: Гергьовден, 1941 г. е. Празник на армията. Целият град е като шпалир от двете страни на широката главна. Кавалеристите от Втори на Нейно Величество Княгиня Мария Луиза полк яздят гордо в белите си парадни униформи в дълга редица своите 900 елитни коне. Градът ехти от равномерен шум на копита. Блестят ордени и саби. Бащи и дядовци държат синове и внучета на раменете си. Всички заедно пеят „Шуми Марица“ и „Чеган, Чеган, ти помниш йощ“. В края на шествието е файтонът на командира на поделението подполковник Стоян Иванов. До него е красива млада дама в бяло – дъщеря на негов приятел. Край тях яздят в своя лек тръс най-личните му кавалеристи. Дамата и един от ездачите си разменят дяволити погледи. После се преместват в читалището. Тя свири своите арии пред препълнената зала. Тихо е. Всички слушат и гледат без дъх. Погледът ѝ е насочен към него. Той стиска огромен букет като на пост. Тя завършва акорда си с един силен звук, вгледана в белия си офицер. После той ще я чака в сецесионните улички, за да я отведе на някъде със своя кабриолет. Звукът излиза от читалището и се удря в прозорците на еркера. Една бабина сълза ме парва по ръката. Поглеждам я. Изглежда все по-млада. „Браво! Много добре си направил! Нещата най-после си дойдоха на мястото! Вземи този плик. Един ден да си помогнеш. А сега искам на двора под кестена. Много е задушно тук“, казва ми.

Слизаме бавно по старото стълбище. Думите и, че „нещата най-после си дойдоха на мястото“ кънтяха в съзнанието ми като контрапункт на вечното и „нещата рано или късно ще си дойдат на мястото“. Цял живот го бях слушал ежедневно и по всякакъв повод това. Като мантра. В несгода, когато бе тъжна и огорчена или пък бях ядосан на нещо, все повтаряше как нещата ще си дойдат на мястото. „Нещата взеха да си идват на мястото“, ми рече, когато и съобщих, че дъщеря ми се дипломира в престижен, западен университет. А сега отсече, че вече са си дошли на мястото. Все още не проумявах това…

Намирам старинно трикрако столче от пиано сред боклуците на двора. Подлагам и го. Сядаме до масата под стария кестен. „Тук някога е имало пиано“, казва ми. Вятърът носи мирис на Дунав. Жужат насекоми, ухаят овошки. Тя се обляга на рамото ми. Прегърнал съм я с дясната си ръка. Държим своите леви ръце. Отнякъде се дочуват акорди на дунавски валс. Тя започва да натиска умело въображаеми клавиши в ритъма на мелодията по масата. По ръката и няма следи от артрита. Пръстите са толкова млади. Музиката се усилва. Става все по-отчетлива. Пуска ме. Отлепя се от мен. И засвирва все по-унесено…

На чело на дълга маса в дъното на двора е седнал банкерът Симеон Табаков. Вдясно от него е съседът му д-р Петър Кърджиев – най-успешният кмет на Шумен, възпитаник на ломската гимназия, завърнал се отново тук след кметуването. Срещу тях е другият съсед – библиографът и бъдещ директор на Народната библиотека – проф. Тодор Боров. С него е и двегодишният му син – философът Цветан Тодоров. След години ще емигрира в Париж, за да стане един от най-светлите умове на Европа. Тук е и кметът Пънто Драганов. Както и житарите Бечеви, търговците Стайкови, Клисурски и Пиронкови. Адвокатът и депутат Георги Симеонов. Председателя на съда Близнаков. Земевладелецът Богдан Токьов и синът му – видният столичен бохем Теди Браун.

Мъжете бистреха международното положение. В другия край на масата жените си разказваха градските клюки. Теди задиряше булките. Децата се любуваха на ангелчето в шадравана. В беседката Яна Язова рецитираше нови стихове на Балабанов. Младият Табаков разменяше нежни трели с пианистката. В един момент всички станаха прави. Появиха се и видните гости. В костюми, с бели ризи, с папионки и бомбета. Първият оглеждаше присъстващите със странно движение на главата. Бе изгубил едното си око във войните за България. Сега беше председател на камарата на народното събрание – адвокатът от Лом Никола Логофетов. Следваше го неговият съгражданин – личен адютант на царя и пълномощен министър в Париж, Виена, Мадрид и Берлин и министър на външните работи Първан Драганов. След няколко години щяха да бъдат убити в един и същи ден от Народния съд. Но дотогава имаше още време. Сега ги очакваше прекрасна вечер. С наздравици, смях, веселие и танци под звуците на придворното пиано.

Един силен, финален акорд сложи край на празненствата. Рота кавалеристи изпълниха с конете си улицата. Капитан Табаков взе баба ми на ръце. Отнесе я в бащината и карета и поеха към Дунав. В далечината ми махна усмихнато за довиждане. Бе щастлива и по-млада от всякога. Когато отворих очи, нея я нямаше. Отворих плика. Вътре ми бе завещала последните си две ниви. Да реновирам къщата. Другата да пазя на дъщеря ми за сватбата. На един лист с изящния си краснопис бе написала: „Изпълних дълга си. Свободна съм. Вече всичко си дойде на мястото. Връщам се във Виена. На добър час. И до нови срещи…“

В къщата се настани покой. Реновирах я. С времето смени облика си. Все повече добиваше предишния си вид и обаяние. Само понякога в празнични дни и при хубав повод се долавяха тихи звуци от нежни акорди. И моят внук щеше да твърди, че красивата дама в бяло от портрета го приспива нощем като му разказва приказки и му свири на пиано…

Автор: Бисер Тошев

Бисер Тошев с неговата баба