От Монтана до Чикаго: Мартен Калеев за съпротивата на корена и думите, които ни спасяват от забрава
Анжелика Иванова
Понякога думите пътуват по-далеч от телата ни. Оголени от титли, биографии и медиен шум, те тръгват от Северозапада, за да прекосят океана и да намерят пристан в сърцата на хората. Точно това се случва с разказа „Вторият пласт на времето“ на писателя Мартен Калеев, който спечели специалната награда на анонимния конкурс „Изящното перо – 2026“ в Чикаго.
Калеев избира Монтана пред суетата на столицата и превръща родното си място в свой личен Рим и своя Голгота. Неговата проза не понася парфюмиран стил и дигитален нарцисизъм – тя търси дълбочината, където се пазят паметта за бащите, изконното добро и негримираната човечност.
С това интервю ви каним да прекрачите отвъд шума на ежедневието. Потърсете езика като Ноев ковчег, намерете смелостта да дадете от недоимъка си и се вслушайте в тихото упорство на хората, които отказват да изгубят корените си.
Г-н Калеев, разказът, с който спечелихте специалната награда на „Изящното перо – 2026“ в Чикаго, се казва „Вторият пласт на времето“, а самият конкурс е анонимен. Има нещо много красиво в това – да изпратите думите си от Монтана до Чикаго, напълно „оголени“ от биографията Ви и те да победят сами. Какво има в този втори пласт на времето, което шумното ни ежедневие пропуска да забележи?
Анонимността предполага по-висока степен на справедливост. Не би трябвало да има пристрастия заради наложена медийна репутация. Думите в разказа са отгледани в нашия изстрадан Северозапад. Те не носят титли и изкуствени суперлативи. Заредени са само със своята вътрешна светлина и обаяние. Думите създават география не на границите, а на човешката съпричастност. Разказът трябва да има пулс, който да бъде доловим от читателя. Ние някак станахме заложници на повърхностния пласт на битието – на суетата и на кресливата конюнктура. Първият, най-видимият му пласт, е покрит именно с праха на суетата.
Вторият пласт на времето е приютил спонтанното човеколюбие. Отвъд суетата и шума стои изконното добро. В него е паметта за благородния безвъзмезден жест, който няма борсова цена. Такива жестове са истинският принос в дълга ни пред вечността, в която доброто не само съзерцава, но и спасява. Литературата е призвана да ни опази от морална амнезия, без маниакално търсене на шума и аплодисментите. Доброто обитава втория пласт на времето и променя логиката на оценките за хората.
Работното заглавие на новата Ви книга е „Разказите на баща ми“ във време, което сякаш бърза да пререже корените си, за да лети по-леко. Ако паметта наистина си отива тихо, как разказваме бащите си днес?
Живеем в осезаемо арогантно време, в което модерният човек иска да е неуправляем, неудържим и опасно свободен. Свободен от какво? На каква цена? Ако прекъснем родовите и семейните си корени, ще се озовем в илюзията, че олекването е свобода. Този неописуем напън да се отречем от историята и от генетичния код, предадени ни от предците, е опасен психосоциален експеримент за личността.
Бащата не е просто биологичен родител, той е институция на паметта, първият ни урок по дълг, чест и стоицизъм. Когато паметта си отива тихо, нашият дълг е да я извикаме чрез думите. Ние разказваме бащите си не с хвалебствия, а като възстановяваме моралния канон, който те ни завещаха. Това е опит да върнем тежестта на думи като „достойнство“ и „отговорност“, чието друго име е „баща“.
„Разказите на баща ми“ е книга-котва и спомен. Тя е моят личен протест срещу превръщането на човека в номад без памет. Бащината фигура е изворът, от който тръгва нашият ценностен свят. Да разкажем бащите си днес означава да откажем да бъдем сираци по собствена воля.
Вашите разкази спасяване на бащиния глас ли са или опит да разберете собственото си порастване през неговите очи?
Това са две страни на един и същ екзистенциален акт. Не порастваш истински, ако не си приютил в себе си гласа на своя баща. Спасяването на бащиния глас е спасяване на собствената ни човешка същност от разпад.
Да се погледнеш през очите на бащата е пречистващо събитие. Суетата на младостта се сблъсква с мъдростта на извървения път. Така проверяваме дали сме останали верни на завета или сме приели компромиса на „живуркането“. Разказите са и терапия на спомена, но и равносметка пред съда на бащините очи. Бащиният глас винаги звучи вътре в нас, спасява ни от глухотата на епохата.
Вие избирате Северозапада пред суетата на столицата и наричате Монтана свой Рим и своя Голгота. Не се ли оказа, че в ерата на дигиталната свързаност истинските духовни крепости се пазят най-чисти именно в периферията? И дали суровият живот в Северозапада не прави писането тук още по-истинско, по-необходимо?
Северозападът не е единствено географско понятие, той е житейско убежище. Столиците, големите градове, твърде често са и панаири на суетата, в тях конформизмът и притворството променят автентичния глас на писателя. В Северозапада хлябът и болката имат различна цена и вкус. Той е достоен да бъде личностен Рим, но със сигурност съдържа и пътя на личната Голгота. В него си длъжен да създаваш негримирана литература – битието на земляците е оголено до кости, то не понася парфюмиран стил и постмодерни еквилибристики.
Тук не пишеш, за да те харесат, а за да спасиш човека в човека. Писането е летопис на гордата съпротива срещу сивотата, която отказва да бъде победена. Северозападът е подходящо място да го правиш с достойнство.
Темата на конкурса в Чикаго е „Ако си дал…“, а в откъса от Вашия разказ „Пусто време“ виждаме героя да дели последния си залък с кучето на границата, докато другият герой, Вичо, остава „вкочанен“. Какво ни вкочанява днес, г-н Калеев?
Безразличието! То бавно превзема и сковава душите ни. Героят Вичо остава „вкочанен“, защото е затворен в своя сляп егоизъм. Докато се страхуваме да не загубим придобитото, постепенно се доближаваме до духовната и реалната смърт. Щом се откажем от риска да съчувстваме, ние вече сме други, не човеци, а калкулатори.
Формулата на спасението е проста: „Ако си дал…“. Тя задейства закона на споделената милост. Да дадеш от недоимъка си, а не от излишъка, е единственият начин да останеш истински жив. Пред вечността ще застанем не с натрупаното, а с онова, което сме дали на другия в неговото „пусто време“.
В ерата на дигиталния нарцисизъм, как се отглежда тази смелост да видиш Човека, да му подадеш добра дума, отгледана в сърцето, без да чакаш прожектори?
Смелостта не се отглежда, за да я демонстрираш под прожекторите. За нея се готвиш по убеждение всеки ден. Дигиталният нарцисизъм превърна състраданието ни в поза – по „лайковете“ се съди за човека. Но ако изключим шума и се вслушаме в собственото си его, дали наистина ще чуем гласа на състраданието?
Добрата дума и жестът са готовност за личен аскетизъм, чрез които запазваме себеуважението си. Тя се отглежда в добродетелно сърце, а не пред публика. Истинското човеколюбие е анонимно, то е мост между две състояния на самотата и вглъбеността. Да подадеш ръка за помощ без свидетели е висша добродетел в епохата на показност.
Една Ваша изповед ме докосна силно и звучи като поетична диагноза: „Състоя се от думи, но се разпадам на изречения!“. Проф. Боян Биолчев казва за Вас, че притежавате „почти опасна интелигентност“. Как се събира обратно един човек, който се разпада на изречения?
Човекът, авторът, изкристализира отвъд смисъла на задрасканите изречения, респ. думи. Интелектът е най-опасният и най-разрушителният инструмент, ако сърцето не подрежда хаоса под логиката на доброто.
Понякога се разпадам, защото преживявам света твърде болезнено чрез всяка житейска запетая или точка. Цял живот търсим онази кауза с белег на святост, която да напишем с главна буква. Тя ни връща към изконните начала – родовия корен, бащиния глас, майчината милувка, безкористния жест. Всеки един от нас е множество изречения, които го описват пред света. Истинската ценност на творческото писане е сглобяването, новият прочит на човека в облагороден вариант. Така стигаме до чудото на вярата.
Битието ни е един по-смислен и споделен абзац от голямата притча на живота като единство на доброто и злото. Нима ние не се състоим от думи и не се разпадаме на изречения, когато искаме да се обясним, да ни разберат и да ни споделят според разказа за нас самите?
Кога езикът спира да бъде просто инструмент за разказване на истории и се превръща в територия, която обсебва и спасява?
В мига, в който езикът започне да обслужва суетата и сметкаджийството на битието, той е загубил от магическите си свойства. Когато разказваме истории, ние сме пътешественици в думите. Делничният брътвеж вулгаризира езика. Когато създава литература, той не допуска случайни минувачи, очертава суверенната територия на душата.
Обсебването чрез текста и смисъла е „цената“, която плащаме, за да бъдем допуснати в тази магическа територия. Езикът ни превзема, изисква пълно подчинение с ярки внушения и поучителни изводи за сметка на безразличието – докато светът отвън се разпада в моралната си амнезия, езикът остава единственият Ноев ковчег, който ще опази жив човешкия код. Само езикът може да спаси и пречисти душите ни като превръща временната ни земна участ в поучителна памет. Това вече е утеха и надежда за надживяване на нещата.
Често днес светът изглежда уморен, облъчен от кризи, социални мрежи и бърза информация. Въпреки „освирепяването на живота“, какво все още успява да Ви вдъхнови сред вашите земляци?
Вдъхновява ме тяхното тихо упорство, стоицизмът им, които понякога са битово-комични, но по своему прагматични и философски. Сред панаира на дигиталната суета и социалните кризи, моите земляци от Северозапада притежават своего рода суров, почти античен, но и първичен аристократизъм.
Те просто устояват на живота с достатъчно достойнство и самоотверженост, верни на родния край. Спасяват се, защото са запазили способността за непресторена милост – към животинката, към цветето и градината, към съседа и към спътника в живота. Въпреки „освирепяването“, у тези хора още е жив рефлексът да споделят залъка си и да подадат ръка на нуждаещия се, макар и в това „пусто и ущорийско“ време. И мълчанието им, и гневът им, и грубостта им са по-силни от невъобразимия дигитален шум.
Това е съпротивата на корена, който отказва да изсъхне. Тъкмо в тази негримирана автентичност откривам надеждата, че Човекът на моя мил Северозапад няма да позволи да бъде заличен.
Към кои автори се завръщате за духовно припомняне и какво търсите в съвременната проза – уют или провокация?
Завръщам се към авторите, чието мастило има привкус на вечност. Те са моята духовна котва, когато светът около мен стане твърде шумен и повърхностен. Най-добрата проза е тази, която провокира егото, но дава уют на душата. Много голяма част от книгите са „кресливи“, защото авторите забравят – не трябва да бъдем надвикани, а да бъдем разбрани и споделени.
Вярвате, че можем да спасим човека до нас дори с един малък жест, отгледан със сърцето. Ако днес трябва да подарите само едно послание на читателя, кое би било то?
Да, вярвам! Човекът е Жестът! По него ще го познаете. Ето посланието ми, което е от книгата ми „Нюанси“:
Старите ми обувки
На прага все ме питат
Кога ще им обуя нови пътища?
Вървете, но никога не изключвайте сърцето си!
Разговорът с Мартен Калеев ни напомня, че литературата не се ражда под блясъка на прожекторите, а в тишината на вглъбеното и съпреживяно битие. Във време, което ни кара да бързаме, да олекотяваме и да се разпадаме на изречения, неговите думи ни връщат обратно там, където човечността няма борсова цена.
След тази среща остава един важен призив към всеки от нас: да спрем за миг дигиталния шум, да погледнем света през очите на паметта и да не се страхуваме да обуем старите си обувки по нови пътища. Но винаги – с отворен ум и без да изключваме сърцето си.
