Когато думите събират хора – седмица на културните дни във Вършец
Натали Ангелова
Има празници, които се помнят с музиката, танците и пъстрите сцени. Но има и други – по-тихи, по-съкровени, които не се измерват с децибели, а с думите, които остават в сърцето дълго след като вечерта е свършила. Именно такава беше и тази седмица във Вършец. В рамките на „Празник на курорта, минералната вода и Балкана“ градът отново доказа, че освен дом на природата и традициите, е и пространство, в което духовността има своето достойно място.
Само в рамките на няколко дни читалището и библиотеката се превърнаха в дом на литературата – първо с вдъхновяващата среща с писателя и журналист Мартен Калеев, а след това с деветото издание на националния конкурс „Награда Лъчезар Станчев за сонет – песен“.
Седмицата започна в понеделник с литературна вечер, която събра почитатели на словото в библиотеката на Народно читалище „Христо Ботев – 1900“, където специален гост беше писателят, журналист и Почетен гражданин на Вършец Мартен Калеев. Роден във Вършец, но утвърдил се като разпознаваемо име в съвременната българска литература и журналистика, той се завърна в родния си град не просто като автор, а като човек, който никога не е прекъсвал връзката с мястото, откъдето е тръгнал.
Пред присъстващите Калеев представи най-новите си книги – сборника с разкази „Всичко и нищо“ и философската лирика „Нюанси“, съдържаща 222 тристишия. Но разговорът далеч не остана между кориците. Той премина през спомените за Вършец, през житейските уроци, вдъхновението, силата на думите и онова трудно обяснимо място, където животът се превръща в литература.
Именно тази връзка между човека и родното място направи вечерта толкова истинска. Сред всички тристишия от книгата „Нюанси“ две особено силно ме докоснаха като читател:
„Само едно
Допълнение до съвършенството ти.
Аз!“
Три кратки реда, в които сякаш е събрана цяла любовна история. Романтично признание, което доказва, че понякога най-силните чувства не се нуждаят от много думи.
А другото тристишие прозвуча като урок за живота:
„Изкуството е
Да останеш изправен в
Хлъзгав живот.“
Може би именно тези думи най-точно описват времето, в което живеем. Всеки ден ни изправя пред избори, изпитания и моменти, в които е по-лесно да се подхлъзнеш, отколкото да останеш верен на себе си. А истинското изкуство не е просто да вървиш напред, а да запазиш достойнството си, независимо колко хлъзгав е пътят.
Само три дни по-късно Вършец отново се превърна в столица на поезията. За девета поредна година се проведе националният конкурс „Награда Лъчезар Станчев за сонет – песен“, който вече трайно присъства в културния календар на града. Тази година в конкурса участваха 66 сонета, изпратени от автори от България и чужбина.
Жури с председател доц. Йордан Ефтимов и членове Мирела Иванова и проф. дфн Румяна Станчева оцени творбите напълно анонимно, като постави на първо място художествената стойност и вярността към класическата форма на сонета.
Голямата награда заслужено получи Валентина Йотова за сонета „Небесен покрив“, който може да прочетете в края на статията. Втората награда бе присъдена на Боряна Ботева за „Сонет за пролетния вятър“, а с отличия бяха удостоени Ваня Велева и Светлана Йонкова. Както всяка година, петнадесет от най-добрите произведения намериха място в сборника „Лъчезарни сонети 2026“, който ще остане свидетелство за още една успешна литературна година.
Двете събития бяха различни като формат, но обединени от едно общо послание – че литературата продължава да вълнува, да събира хора и да намира своето място в съвременния свят.
Докато едната вечер ни срещна с човек, който чрез книгите си търси отговорите за живота, другата показа, че поезията продължава да ражда нови гласове и да намира своите читатели и писатели. Именно такива срещи дават смисъл на празничната програма на Вършец. Защото един град не се помни само с красивите си улици, паркове и минерални извори. Истинският му облик се изгражда от хората, които създават, мислят, пишат и оставят след себе си духовни следи.
Небесен покрив
Валентина Йотова
Из града – пропит с мастило,
мракът жертвите си дебне,
над локали суетата трескаво дере парцали.
Аз, дъха си притаила –
и дано е за последно! –
диря изход за нататък –
ще намеря ли – едва ли!
Дишат тежко – пресекливо,
светофарите двуцветни
и трамвайната мотриса се прибира – уморена.
Над полето дим извива
и светулчица присветне –
бързо, кратко, като изстрел –
кой ли в тъмното простена?
Ниско спускат се стрехите –
ослепели и бездумни,
дъжд вещаят, или буря? –
никой няма да узнае.
Можете ли да заспите –
нощ се случи пълнолунна,
бели врани ли долитат –
и кръжат над мен безшумно?
Изпод свещника – катурен,
в малката таванска стая
гасне пламъчето скрито –
но след миг зора ще лумне.
