Александър Скалд – писателят, който дава глас на природата
Тихомир Алексиев - Роки
Александър Скалд е писател, поет, радиоводещ, еколог, председател на сдружение, майстор на бойните спортове и романтик, чиято душа е калявана в ковачницата на ярките характери – Северозапада. Той се свърза с редакцията ни, за да съобщи за вълнуващото откритие, че фотокапан е заснел неопровержими доказателства за наличие на дива коза (Rupicapra rupicapra) в Берковския Балкан. Ние от Призни решихме да го поканим в разговор за природа, екология, литература, скандинавски саги, Один, детство, образование и всичко останало. Той пък взе, че се върза!
Все отнякъде трябва да започнем
Александър е роден в Лом, но всъщност никога не е живял там. Първите петнадесет години от живота си прекарва в село Златия, на брега на река Цибрица. Селото е разположено сред льосовото плато Златия, известно с плодородните си почви и обявено за орнитологично важно място. Отдалечено е на 56 км от Монтана, 25 км от Лом и 20 км от Козлодуй. Там завършва прогимназиалното си образование. После се премества в Берковица да учи вътрешна архитектура и дизайн, но през почивните дни и ваканциите се прибира на село, където по никакъв начин не се интересува от природата, освен може би от вировете на реката, и то само през лятото.
Веднъж, като малък, ходи в зоологическата градина, но и там не се запалва любовта му към природата:
„От зоопарка тогава помня колко настоятелно си мислех, че мечката се мъчи. Посещението там не породи пословичната ми обич към природата. Приемах природата за даденост, защото винаги беше около мен.“
В своето детство Александър не е ходил за риба, нито на лов. Баща му и дядо му били ловджии, макар и не активни. Дядото бил горски, но никога не го водил сред природата. Семейството отглеждало животни – кокошки, патици, овце, кози. От тях най-интересни за нашия герой били патиците, които били достатъчно самостоятелни. Само ги натирваш навън, а те почти сами, с леко подканяне, се връщат, когато е време. Наистина патиците са забележителни животни, които освен че се справят добре с управлението на времето и ежедневната си рутина, могат да летят, да ходят, да плуват и да се потапят. Те са забележителни същества, чиито качества далеч надхвърлят стереотипите, заложени в изрази като „патка задремала“, „Ум царува, ум робува, ум патки пасе“ и други. Можем да предположим, че ако най-интересното в Златия е било как патиците се връщат сами, сигурно някъде там по света е имало и по-интересни неща. Но скуката се възприема твърде стереотипно в нашия съвременен свят, за който баба ми Тимка би казала, че „лети като му’а без глАва“. Скуката може да породи желанието да четеш и фантазираш. Скуката може да раздвижва въображението.
Още в Златия се развива интересът на Александър към писането. По това време чете фентъзи литература. Интересува се от въпроса: „Как се разказват истории?“ В трети клас започва да пише роман във фентъзи стил. Както повечето деца, той си мисли, че да се напише роман е лесно. Избира по-рядко срещани фантастични същества за историята си. Още тогава търси различното.
„Стига с тия елфи и джуджета!“
След опита с романа малкият Александър минава към по-кратки форми. В прогимназията започва да пише поезия. Причината е рап музиката – по това време слуша „Ъпсурт“ и лириката му се струва трудно и интересно предизвикателство. Тогава започва да чете безразборно поезия – класически български поети, Толкин, Байрон и други. Интересът към скандинавските саги се появява в края на прогимназията. Развива се, след като завършва училище. По едно време в разговора споменава и за недостатъците на скандинавската митология:
„От гледната точка на човек от 21-ви век е трудна за възприемане. Давам пример – в някои скандинавски истории отсеченият крак е форма на хумор. Това е съвсем друго светоусещане. Но сагите ме научиха колко е важна последователната структура, засилиха вниманието и търпението ми и ми помогнаха да изграждам сложни отношения. Забелязвам, че хората често използват произволно думата „сага“. В днешно време всяка дълга и „вълнуваща“ история се нарича така. В класическите скандинавски саги има определени закономерности. Разказва се цялата биография на героите, с включване понякога на незначителни персонажи, за които се отделят десетки страници, описващи живота им. Те са по-скоро устни разкази, които са запълвали времето в дългите зими на Севера.“
От скандинавските саги идва и псевдонимът му.
Скалд е средновековен скандинавски поет, който разказва в мерена реч за богове и крале, достоен живот и славна смърт, както и за други теми, вълнували тогавашните слушатели. Скалдовата поезия е доста по-различна от това, което ние свързваме със съответната дума.
Вътрешна архитектура и дизайн по берковски
„Берковица за мен беше различно място. Въпреки че си е в Северозапада, преминах през малък културен шок. Хората бяха много по-различни – открити, шумни, ведри. Не като тихите и мрачни хора от полето. Имаше думи от техния диалект, които не можех да разбера… Има едно неразбиране за Северозапада – той е огромен и с разнообразна култура. Не е едно село, в което всички се познават и говорят по един и същи начин. Дори две съседни местности може да имат отличаващи се особености в иначе подобния диалект. В Златия много се говори влашки, докато в съседното село Игнатово почти никой не го говори. Северозападът е много повече от образа на експресивните пияници, които сме свикнали да гледаме по телевизията, изигравани от различни актьори. Тази простотия е залегнала толкова дълбоко в мейнстрийма, че вече се е превърнала в стереотип. Това е сред главните цели на северозападните ми разкази – да покажа, че тези шумни и прости хора са по-скоро отличаващо се изключение, отколкото масово явление.“
В Берковица е било интересно, но тук не е мястото да разказваме за това, защото преживяванията от балканското градче ще се появят по-късно в неговите северозападни разкази, събрани в сборника „Кучета сме ние“.
След като завършва, започва да прави и ковчези в един берковски цех (дали клиентите са били доволни – не го попитах). Той със сигурност не е доволен от мазето, в което живее. Това е квартирата, която намира на изгодна за тогавашния му бюджет цена. С цеха се разделят, защото получава „колосалните“ 18 (осемнадесет) лева за трите месеца като служител там. Връща се в родното село, а оттам – в града, който винаги му предлага работа – Козлодуй.
След една година на сменяне на заведения, в които работи като барман и сервитьор, и кратка, но отчайваща безработица, се появява възможност да бъде радиоводещ в местното радио „Елто“ (към днешна дата – закрито от няколко години). Оказва се, че конкуренцията не е голяма и плътният глас и ясното произношение, съчетани с гладко четене, са достатъчни, за да получи възможност да бъде истински радиоводещ. И той се хвърля в това предизвикателство. Почти денонощно репетира и прилага упражненията, показани му от Светослав Славчев – Отто – един от легендарните радиоводещи в козлодуйското радио. С отдаденост, постоянство и трудолюбие, които често ще забелязвате в историята, той успява от един добре четящ човек с естествено приятен глас да се превърне в достоен заместник на Отто. Личният му живот отстъпва на желанието да стане добър радиоводещ и да се спаси от съдбата на общия работник – съдбата, която му е отредена да преживее в гимназията. Един месец след като подписва договор с радиото, се класира за студент.
Велико Търново и неговите северозападни хора
Може би логично, Александър съчетава интереса си към литературата и героиката, като записва да учи „Български език и история“ – специалност, обикновено водеща към учителската професия. Мястото, където учи тази бинарна специалност е Велико Търново и неговото ВТУ (Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“). Александър не се задоволява само с ученето. Използвайки своя опит от Козлодуй, започва работа като радиоводещ в Старата столица. Това може и да се окаже важно по-нататък, защото той умее да използва радиовълните, за да се мести от място на място. Тогава натрупва опит като радиожурналист – отразява събития, взима интервюта (от тогавашни управляващи, като президенти и министри) и пише новинарски статии. Това отново изисква период на обучение и личният живот отново остава на заден план, отново със същата цел – да не се върне към общия работник, склада, цеха за ковчези, мазето.
В Търново се запознава със Стоян Николов – Торлака. Да припомним на нашите читатели, че той е кръстникът на Призни. Човек, който също е тръгнал от Северозапада и оставил отпечатък в нашата съвременна литература. Това приятелство ще има значение, когато е най-трудно. А защо морето е твърде солено – ще разберем в следващата част.
Бургас, морето и много песък
Един ден бургаско радио обявява, че търси водещ за сутрешен блок – нещо съвсем различно и много по-свежо от новинарските емисии. Защо не? Александър решава да скочи в морето и да провери как е водата. А и Велико Търново му предлага самотен живот и лични разочарования. Затова решава да потърси щастие в нов град. На финала на процеса по кандидатстване трябва да води концерт на живо – пред публика и по радиото. Самият екип на радиото избира новия си колега. Александър е избран, защото е „най-спокоен и има последователен план за изпълнение на поставената задача“. Обаче новият му шеф, дали защото е имал други планове, или пък поради кармично разминаване, не е особено възхитен от новото назначение.
„Това беше началото на най-отвратителната година в живота ми. Шефът ме почна още от първия ден. Заяви, че е разочарован и че не ме искал. Още тогава мислех да му връча тениската на радиото, която ми дадоха в края на концерта. Обаче реших, че съм стигнал прекалено далеч и не е сега моментът да се отказвам. Вярвах, че мога да променя мнението му, както съм успявал досега да подобря живота си – с учене, отдаденост и трудолюбие. Последва най-отвратителната година от живота ми. Независимо колко усърдно се стараех да изпълня неясните и противоречащи си задачи, все не беше достатъчно. Все нещо ми липсваше. Прекарах дълги и гнусни часове в кабинета му, където слушах как не знам нищо, не мога нищо и не ставам за радиоводещ, но ако започна „най-накрая“ да изпълнявам всичките му заповеди, може и да се поправя. Той ми мислел доброто и затова бил толкова агресивен с мен. Сега на всички им е ясно, че това е било манипулация, нали? Тъпото е, че аз не знаех и започнах да му вярвам. Тогава разбрах и че най-мрачният час настъпва, когато приемеш, че си нищо. Когато повярваш, че никога няма да си достатъчно добър, никога няма да си достоен и всичките ти усилия, отдаденост и трудолюбие са незначителни.“
От споделеното става ясно, че Бургас, въпреки слънцето, морето и монокините, не е неговото място. Носталгията го кара да пише разкази за живота си в Северозапада, главно от ученическите си години в Берковица. Това са „Северозападни разкази“, на им които предстои да излязат с новото заглавие „Кучета сме ние“. Идеята им е да покажат живота на младите в Северозапада и да избягат от стереотипа за пияниците и простаците. Започва да споделя написаното в една група за живота в онзи край, наречена „Да живеаш у Северозапада“, където става админ, заедно с Торлака, Баце Гоши от Якимово и Гергана от Монтана.
„В групата ме вкара Стоян Николов – Торлака. Най-хубавото нещо в Бургас беше тази северозападна група за споделяне на разкази. Историите бяха вдъхновени от носталгията, която всички в групата изпитвахме по родния край. В началото разказите ми бяха кратки, почти като анекдоти. След години дойде идеята за сборник, който обаче разказва цялостна история чрез различните разкази. Всеки от тях е и самостоятелен, но заедно правят нещо свързано и завършено. Разказите са написани на северозападен диалект.“
А защо на диалект?
„Да се пише на диалект е лесно и приятно. Това си ми е естествен начин на изразяване. Книжовният език го знам добре, но не мога да се изразя точно както искам чрез него – като втори език, който съм научил перфектно, но си остава втори език. Нямам нужните инструменти за точно изразяване на мислите и чувствата ми. Говоренето на диалект не е положително или отрицателно. Това е идентичност. Диалектът е като музей на местния говор. За съжаление в днешно време се намират и такива, които приемат прекалено сериозно „знанията“ си за северозападния диалект. Някои хора са ми казвали, че преди да пиша за Берковица, трябва да отида там и да чуя как говорят местните. После ми се налага да обяснявам, че това са истински истории, с реални хора и разговори. Разбира се, пак не са доволни.”
С Александър коментираме, че северозападният говор е творчески, експресивен и рисува образи. Той го илюстрира, като споменава любим израз, който винаги разсмива другоземците: „Синджира си иде, козата я нема.“
В Бургас започва да тренира кикбокс. Преди това в Берковица тренира и малко борба. Ама ние още ли сме в Бургас? На нашия герой му е време да приключва с морето и по вълните да търси по-благоприятно местообитание.
„Като отидох в Бургас, за първи път видях морето. Не бях ходил. Тогава разбрах, че предпочитам Дунав и Цибрица за плаж. Много сол и пясък има на морето. Беше неприятно. Сега го оценявам като еколог, виждайки го като уникално местообитание, но все така не ми е любимо място за почивка.“
Учител в родното село – една надценена романтика
„След времето, прекарано в Бургас, вече бях четвърти курс и започнах работа като учител във Вълчедръм по заместване, а след това и в родното ми село. Някога директорът ми беше учител. Но това не е романтична история. Пречех на някои хора. Опитвах се да работя на пълни обороти. Имаше много деца от пети до осми клас, които не можеха да четат и на които отделях специално внимание в занималнята. До края на годината вече всички можеха да четат и пишат.
Ето и случаят, който обърна каруцата. Събрание на учителите по БЕЛ в Монтанска област. Коментират слабите резултати от матурите (най-ниските оценки от всички области в страната) и какво може да се промени. Всички мълчаха. Реших, че все някой трябва да каже очевидното. Посочих, че учениците в много училища не могат да четат, въпреки че са на възраст за матури. Как да напишат литературно интерпретативно съчинение, като дори не знаят азбуката? Предложих решението: в следобедните занимания с тези деца да се работи допълнително. Хората взеха да ми се радват и да ръкопляскат. След това директорът на училището в Златия ме извика в дирекцията. Попита ме: „Ти защо си казал, че учениците са малоумни, а учителите не си вършат работата?“ Бях удивен и поразен – колкото и да си превъртах спомените, не бях казвал нищо такова. Нищо подобно дори. Още по-малко съм си го и помислял. От днешна гледна точка разбирам защо някои учители са го изопачили така. Въпреки това бях убеден, че достатъчно ясно съм изразил добрите си намерения и готовността да положа нужните усилия, за да допринеса за решаването на проблема, който трябваше да се реши на това събрание – слабите оценки на матурите по български език и литература в област Монтана.“
Ще си позволя един коментар към историята на автора. Представете си млад, надъхан и мотивиращ учител, който вместо да повтаря, че „учениците за нищо не стават“, запретва ръкави наистина да учи децата и им помага в трудностите. Човек, който ежедневно отделя допълнително време и усилия, за да могат учениците да наваксат годините неглижиране. Какво си представяме, че ще се случи с този учител? Ще бъде поощрен или отличен? Е, в нашия случай (и много други) става нещо съвсем друго. Цялото задремало войнство, криещо се комфортно зад израза „те за нищо не стават“, се настройва срещу този „злодей“, който как така ще им разваля рахата. А ние няма да питаме кое е по-важно – успехът на учениците или нараненото его на някакви локални авторитети. Така завършва романтичната история за момчето, което тръгва от селското училище, за да се върне там като учител, с наивната, но добронамерена цел да помага на децата, влагайки цялата си душа. Би било много хубаво, но… в тази история има още една последна сцена.
Защо в Пловдив, майна?
Съвсем просто е. По това време Пловдив бил избран за Европейска столица на културата и предизвикал вниманието на човек с културни интереси, какъвто е Александър. Той пуснал CV-та навред из тепетата. С него се свързали от радио Фокус Пловдив – радиоверигата, за която работил във Велико Търново. Имали нужда от човек за отразяване на изборите. Кои точно избори, това не е толкова важно. По същото време в Златия очаквали да подпише постоянен договор с родното си училище. Директорът го извикал, дал му договора и му казал със повелителен тон:
– Айде подписвай!
– Не.
– Как не?
– Така. Намерих си друга работа. А и като попитах преди два месеца дали ще ми подновиш договора, се измъкна с неясен отговор. Ясно ми е, че си търсил нов учител, но не си ме отрязал, защото не си бил сигурен, че ще намериш. И аз не бях сигурен, че ще намеря нова работа, затова не ти казах, че съм решил да напускам. Обаче си намерих нова работа. И напускам. Тъкмо ще се отървеш от „проблемния“ учител.
„Предпочетох да не се разочаровам от родното си село. Исках да запазя романтичната представа за Северозапада като район, който има нужда от помощ, а не като превзета от злодеи територия, в която всеки отдаден и добронамерен е враг.
Преместих се в Пловдив. Още докато бях в Търново, взимах често интервю от един човек от БДЗП (Българско дружество за защита на птиците) в Свищов – Свилен Чешмеджиев. На едно събитие във Велико Търново, което трябваше да отразя за радиото, той ми даде „определителче“ за птици. Взех го с мен в Пловдив, разгледах го и оформих план от три точки за преместването си:
1. Изкарвам карта за библиотеката.
2. Започвам тренировки по Да Дао.
3. Ставам доброволец в БДЗП.
Изпълних ги и това промени живота ми. В първите две години от престоя ми в Пловдив написах десетки разкази и стихотворения, като намерих и първите си истински читатели. Тренировките по Да Дао ме направиха по-уверен и дисциплиниран. Дадоха ми нещо, което винаги съм искал, но е липсвало в живота ми. Първоначално мислех за доброволчеството в БДЗП като приятна форма на туризъм и събиране на материал за писане. Но ми стана твърде интересно и нещата излязоха от контрол. Първо отидохме в Маджарово. Правихме мониторинг на белоглавите лешояди. Погледнах през един далекоглед, видях белоглав лешояд на фона на сивото небе – една от най-възхитителните гледки в живота ми – и си казах: Тука има нещо…“
Сприятелих се с Емил Йорданов и Владимир Добрев, които забелязаха интереса ми и по моя молба ми даваха техните учебници по биология и екология. Най-важното беше, че ме водеха с тях на терен, където научавах най-много за природата и нейните обитатели. Бързо станах един от читавите и отдадени доброволци. Тогава мислех само, че ще пиша разкази за природата. След радиото бях започнал работа като диспечер в СОТ, за да имам време да чета за новата си страст. Винаги носех по две-три книги на смяна – по зоология, екология и т.н. Нощните смени бяха по почти 12 часа, които прекарвах в четене и водене на записки. Учех толкова настървено, сякаш се готвех за изпит. Обаче просто ми беше интересно и исках да знам. В този период пак настъпиха големи промени.
Предложиха ми да стана инструктор в новата школа по Да Дао. С 12-часовите смени в СОТ-а нямаше как да ходя редовно на тренировки и започнах да търся нова работа. В едно училище им трябваше учител по БЕЛ. Напуснах СОТ-а. Оказа се, че просто ме бяха подлъгали. Не ми се тръгваше от Пловдив, но без работа нямаше как да остана. Трябваше да плащам наем и сметки. Вече си представях как се връщам с подвита опашка в Златия след две прекрасни и пълноценни години в Пловдив. Там беше целият ми живот – ходенето на терен с Влади и Емо, библиотеката, Да Дао, пълните с приключения и вълнения дни… Не можех да захвърля този живот.“
Започва да търси работа в интернет. Вижда, че обява за уредник в Природонаучния музей в Пловдив. Не се изисква специално образование – само словоохотливост и интерес към природата. Решава, че това е знак и ледът започва да се пропуква.
„С директора се видяхме за интервю, но ми каза, че ако реши нещо за мен, ще ме потърси след експедицията, която му предстоеше. Аз заминах на тренировъчен лагер с Да Дао в Родопите. Там се тренираше по седем часа на ден. Четири от тези седем часа бяха разделени на две нощни тренировки. Прибирам се, за да се преоблека след първата вечерна тренировка (от 20:00 до 22:00). Гледам – пропуснато повикване от директора на музея. Фаталистично реших, че съм пропуснал възможността. Въпреки това се обадих и директорът ми каза, че ако все още искам работата, ще се видим в музея след лагера ми. Малко след това ми направиха снимка. Все още я пазя. Нямам друга, на която да изглеждам толкова щастлив.
Музеят се оказа моето нещо. Сред четирите години там преживях едни от най-щастливите си дни. Работата ми беше да поддържам условията за живите тропически пеперуди в зала „Тропик“ и да изнасям лекция за посетителите в нея. Залата отвори 2 месеца след като ме назначиха. През това време взех всички книги по ентомология, които намерих в библиотеката на музея, и четях за пеперуди и насекоми през по-голямата част от будното ми време. Бях решен, че ще науча всичко необходимо и дори специалистите, които посещават залата, ще са доволни от мен. В началото се притеснявах, че не съм завършил нужната специалност. Но въпреки притесненията ми, слушайки моите беседи, някои хора ме питаха къде съм завършил биология. Скоро след отварянето на залата, започна интересът от медиите. Появих се в различни местни и национални медии, като сутрешните блокове на националните телевизии и „Часът на Милен Цветков“. Станах известен като „Повелителя на пеперудите“. Това се оказа чудесна реклама за музея и броя на посетителите нарасна. А директорът на музея ми сподели, че е решил да ме вземе на работа още когато съм влязъл в кабинета му за интервюто, защото съм излъчвал толкова ентусиазъм… После видял как се хвърлям в ученето и подготовката за отварянето на залата и е разбрал, че е взел правилно решение.
Оказа се, че има подходяща магистратура за неспециалисти в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Завърших. Защитих дипломната работа за гръбначните животни по река Марица в Пловдив. Това изследване се използва и до ден днешен за защита на реката от алчни схеми. С него спечелих награда от една научна конференция. За първи път се чувства като студент на мястото си. Да уча нещо, което е моето. От катедрата видяха потенциал в мен и предложиха да продължа като докторант. Тогава изживях най-хубавите си години. Но и това, като всяко хубаво нещо, си имаше край. Не работя в музея от пет години, но все още го помня с добро.“
За хората и вълците
Интересът към хищниците се трансформира в две неща – докторска дисертация и литературна тема. Но е малко по-сложно, защото в живота на Александър се появява и една жена. Но както вече предупредихме, трябва да се внимава с романтиката. Дамата е писателка и те завързват връзка. Известно време изглежда, че любовта ще победи, но нещата не свършват добре в техните отношения. Като истински джентълмен, Александър не желае да спекулира с нейното име. Все пак „Cherchez la femme“ и в този случай. Тя се оказва човекът, който го стимулира да напише роман. Александър първоначално не искал, защото мислел, че няма кой да го издаде. Тя му казвала, че знае прекалено много, изградил е уникален и четивен стил и има толкова интересни истории за разказване, че би било загуба за всички да не започне да публикува творбите си. „Преди лягане често ѝ четях по някой северозападен разказ, по нейно желание“, спомня си Александър. За да го убеди, писателката му дава да чете материали на съвременни автори, които са издадени без непременно да е имало належаща нужда от това.
„Прочетох много неставащи неща. Дори отчайващи. Реших, че колкото и да се подценявам, мога да напиша нещо достойностно, което ще намери своето място в съвременната българска литература. Бях положил прекалено много усилия и твърде много хора вярваха в мен, за да се откажа, точно когато бях развил уменията си достатъчно, че да сътворя нещо значимо. И когато бях намерил тема, която ме отличава.“
Идеята за „Вой“ я има отдавна и това е моментът, в който започва работа по него – романът, който разказва за вълците и хората, който сърдечно Ви препоръчваме, защото е много интересен. Там екологът от монтанско Атанас и врачанската ловджийка Катя…ааа не, няма да разкажем сюжетът. Романът има своето второ издание от издателство „Потайниче“, така че можете да го прочетете.
Вече знаете как работи Александър – фокусирано, отдадено и без да пести усилия. Написването на романа отнема само половин година. Една от многото идеи на книгата е да предаде гледната точка на вълците, при това с максимална научна достоверност. За тази цел Александър се консултира с водещи специалисти в тази област като д-р Елена Цингарска. „Научната достоверност ме интересуваше, защото до този момент вълците бяха представяни или като трагични герои, или като непоправими злодеи. Целта ми беше да представя тяхната истина. Исках да покажа, че не са просто добри или лоши. Смъртта в природата не е добро или зло. Смъртта е част от живота и неговия кръговрат.“
Друга идея е да се разобличи мита, че ловните и екологичните организации са изцяло в конфликтни позиции. „Ловци и еколози работят заедно и успешно от десетилетия. Аз не разбирам лова, но не им се бъркам. Разбирам, че моята гледна точка не е върховна истина и щом ловът на определени животни е позволен и се практикува в рамките на етиката и закона – не е правилно да налагам своето мнение. По-важно е хората, които държат на дивата природа, били те ловци, еколози, туристи или фотографи, да се обединят в нейна защита. „Вой“ е предложение, че ловците и еколозите може да работят заедно за природата.“
Историята още в началото е планирана като трилогия. Продължението на „Вой“ се пише. Втората част е с работно заглавие „Глутница“. Третата – „Вълчи времена“. Както споменахме по-рано, предстои да бъдат преиздадени и „Северозападни разкази“, този път под заглавието „Кучета сме ние“.
Какво е Перперица?
Перперица – ударението е на второто „е“, е стара славянска дума за пеперуда. Идва от глагола „перкам“ – замахвам/удрям бързо/рязко. Сдружение „Перперица“ е природозащитна организация, която засега действа предимно в Западния Балкан. То е едно по-структурирано продължение на „Пъдпъдък дейли“ – научнопопулярно онлайн предаване за българската природа, създадено от Александър. Целта му е „опазване чрез опознаване“ на дивата природа в България с достъпни, увлекателни и хумористични истории за животни и растения. Разказва за непознати или криворазбрани факти за местните диви обитатели, като разбива екологични митове. Проектът стартира в социалните мрежи, а впоследствие прераства в сдружение „Перперица“, с цел да разшири научните и образователните си дейности на терен. Една от целите е да се събират теренни данни, които да се използват за образование и природозащитни дейности. Гражданите също могат да помагат с дарения, доброволчество и информация.
„Идеята за сдружението ми дойде в разговор с един приятел от Берковица. Предложи да измислим нещо за природата в района – да се опази, но и да се намери начин да носи доходи на местното население, без да бъде увреждана. Създадохме сдружение „Перперица“, за да постигнем тези цели. Ние и до днешен нямаме финансиране. Първото, което направих бе да сложа фотокапани в резерват „Горната Кория“ с разрешително от МОСВ. Целях да събера данни за научна статия и хубави кадри. Не очаквахме да излезе дива коза, която не е намирана там до момента. Има опит за реинтродуциране в резерват „Чупрене“, отпреди повече от 10 години и вероятно е заснето едно от тези животни. Мястото, където я щракнахме – в гората – не е съвсем типично местообитание за тези животни. Те предпочитат скалистите места и влизат в гората само в определени ситуации.“
И така нататък…
За този малък разказ, отразяващ тричасов разговор, в който цветисти северозападни изрази се редуваха с разказа за съдбата на Александър, стига толкова. Ако искате да разберете какво става по-нататък, следете дейността на сдружение „Перперица“ и се запознайте с неговото творчество. Предстои да излязат продълженията на романа „Вой“, първата книга от научно-популярната поредица „Българска природа“, наречена „Дъбови гори“ и преиздаването на северозападните разкази под името „Кучета сме ние“. Ще чакаме и ние от „Призни“, за да можем пак да си поговорим с Александър, който успя да щракане с фотокапан козата, която се е отвързала от синджира и ходи, където си иска, понякога на места, където екологията не очаква.
