Седенките: зимни спомени от минали времена

„Седянката е тържество за всеки българин – стар и млад. Всеки отива да се учи или да учи другите, да се весели, да пее и да поприказва с другарки и приятелки. Момците и момите слушат разказите на старите и тия разкази им служат като закон – пътеводител в живота. Старите разказват това, което знаят по народно предание, което са им разказвали техните деди и което са пазили свято без изменение в своята памет… На седенките излизат на показ всички вярвания, тук е цялата българска литература, тук е школата, в която се възпитава младото поколение“.
„Паметници на народния бит на българите“ (1861), Любен Каравелов
Преди години седенките са били място и начин да си общуват всички хора от едно селище. Може да се каже, че зимният и есенният сезон са били период, в който са се правили най-много такива събирания. Разбира се, имало е седенкуване и през останалото време на година, но сега нашият интерес е привлечен от времето, в което атмосферните условия не са позволявали активна работа навън и животът се е съсредоточавал в дома край огнището. Тази традиция е събирала цели селища и нощите са минавали в песни, танци, приказки, истории, закачки, но и в работа. В основата на т.нар. седенки освен всичко останало е бил трудът. Хората са се събирали не само, за да се повеселят, но и чрез „зареда“ по-бързо да приключат с работата, която ги чака. „Заредата“ се е проявявала с общото включване на всички в различните стопански дейности – например при гроздобер, кукурузобер, коситба, жътва, белене на царевица, плетене, предене и т.н. Една седянка е била придружена с много обичаи, ритуали, традиционни песни и танци. От гледна точка на настоящето тя може да разглежда като извор на българското, това което носи в себе си неугасваща памет и вечност.
Началото на периода с активно провеждане на седенки се прави с обредно заклаждане на седянката. От това как ще бъде извършен този ритуал зависи как ще продължат седенките през останалото време. Инициативата за тези събирания винаги се поемала от момите т.е. те са наклаждали седянката. От тях се е определяло кога и къде ще се състои.
В тази връзка според проф. Георг Краев седянката е била начин за социално взаимодействие, тъй като чрез нея различните родове в селището подготвят ергените и момите за създаване на семейство.
Може би точно тук е удачно да обърнем внимание на думите на Любен Каравелов от „Записки за България и за българите“ от 1867 г. А те звучат така: „Когато настане есен, т. е. когато българите съберат своите храни и когато оберат лозята, то захващат да свикват седенки… Всяко момиче и всяка млада жена донасят със себе си каква-годе работа, т.е. едни носят шиене, други предене, а трети плетене. Стопанката ги гощава с вечеря и тия седят да седенкват. Всяко момиче работи своята работа и старае се да превари своята съседка. В това време се пеят различни песни и разказват се всякакви приказници. Когато захване да се разсъмва, то по-старите жени разгледват работата на момичетата и хвалят майсторките.“
Има запазена информация за селища в Северозападна България, където са се провеждали т.нар. плетенки и преденки. Те са се случвали през периода на късна есен, както и през дългите зимни нощи. Организирали са се на принципа на „заредата“, но и също всеки е можел да работи и само своята работа. Заедно с текущата дейност са се разказвали истории, пеели са се песни, звучал е смях.
Имало е и един друг обичай, който се е наричал беленка. Но той се е провеждал по-рано през годината малко след брането на кукуруз. Имало е два вида беленки. В единия случай са се събирали няколко семейства и са се обединявали при беленето на царевицата. Така е трудът е бил по-спорен и времето е минавало по-весело и по-бързо. В другия случай роднини и познати са се обединявали в това да помогнат на семейство, което е изостанало с беленето на царевицата. А стопаните в знак на благодарност нагостявали както приляга своите помощници. Не били изключени и няколко чашки вино и ракия за настроение. Песните и историите оживявали в нощите, а работата била бързо свършена.
Българският етнограф Димитър Маринов в един свой труд описва ясно и точно една българска къща през зимния сезон. Всичко изглежда тихо през една такава вечер, но ако някой е гост в този дом, то той ще чуе момински смях от зимниците, приказки, песни и гатанки край огнището. Скърцащи врати, стъпки на двора, стопани, които наглеждат добитъка през нощта. Вечерите са дълги, но са споделени. По време на седенките се раждат истории, приказки, гатанки, предават се от стари на млади песни и наричания. Освен пресуканата вълна, пошитите кърпи и навитите къдели се трупа и народно творчество, което пази спомените за тези времена.
След като мислено се „разходихме“ из по-далечното минало, сега ви каним да прекрачим за малко прага на 60-те години на миналия век и да попътуваме в спомените на нашата гостенка по тази тема. В днешно време тя е вече майка и баба, но тогава е била дете и зимите и зимните вечери през нейните спомени звучат като топла и уютна история, от която мисля, че всеки може да си вземе и да научи нещо интересно.
Отгръщаме страниците на времето години назад и се озоваваме в село Громшин (Монтанско). Снегът тогава хващал здраво в прегръдката си района от края на октомври та чак до пролетта. Хората са си проправяли пъртини, за да могат да стигнат до дадено място в селото. В училището е имало огромна печка на дърва, която бумтяла неспирно и със сигурност е създавала много приятна атмосфера.
Игрите на снега са били предпочитано забавление – летяли са снежни топки и ръчно сковани шейни, бузите на децата се наливали с руменина, весели викове огласяли въздуха. След прекараното време навън най-бързият начин за сгряване, разбира се, е с голяма чаша чай. На печката винаги имало чайник с горещ чай от липата, набрана през топлите месеци или от билките по поляните над селото – ароматерапия, сгряващо усещане и здраве в едно.
Вечерите през зимните месеци са минавали в т.нар. вечеринки (друг вид на седенките). Мъжете са се събирали в едната стая, където играели карти, табла, разказвали са си вицове и истории. Жените били в другата стая и заедно пресуквали вълна. Имало е големи домашни станове, които ритмично потраквали и били част от атмосферата на зимната вечер. На тях са се тъкали пъстри китеници и черги, за да станат част от даровете за младите семейства. Децата в тези дълги зимни вечери също имали своите занимания – тогава са се радвали на ръчно изработени дървени играчки, като например дървени човечета на конци, с които разигравали най-различни сценки. Една от любимите игри била „Кукуряшка“, при която група деца заедно редят кубчета във формата на квадрат докато заприлича на геран.
Разбира се, една вечеринка не може да мине без подходяща трапеза. Съвсем в духа на сезона са се подреждали типично зимни ястия. Присъствала е печената царевица, варената ронена царевица, бабе (от пълнен тумбак), пълнени дебели черва, качамак (нарязан на дебели порезаници) и, разбира се, пръжки (може ли без тях?). А на празници се е приготвяло „покръкло“ – автентично ядене, което се прави от черен дроб, бял дроб, сланина и праз. Царицата на масата е била голямата, добре изпечена турта, обикновено украсена с вилица във формата на изящна бродерия. Изкушаващ аромат се е носел от тавите с печени ябълки, дюли и тиква, а каните с домашно вино са стопляли душата и снагата.
Мисля си, че докато слушаме или четем този разказ, ние не само си представяме една идилична зимна картина. Няма как да не ни направи впечатление това, че жителите прекарвали заедно тези нощи. Хем е било весело, хем са успявали да отметнат малко от ежедневната работа, хем са споделяли времето.
Точно в такива вечери от уста на уста са предавали през поколенията и много песни, легенди, гатанки и приказки. Като финал на това пътуване през годините, за настроение и, разбира се, за да продължим традицията, споделяме една хумористична песен от село Реселец (Белослатинско), която се е изпълнявала на седенките:
РАКЪТ СИ ТЪРСИ СНАХА
Тръгнал е рако снаа да си дири
низ сплавутака, низ папурака,
снаа да си дири, сина да си жени;
намери си жаба, жаба кекерица,
жаба кекерица, жаба мекерица:
– Помози Бог жабо, жабо кекерице,
жабо кекерице, жабо мекерице!
– Дал Бог добро, рако, рако безделно,
добре дошел, рако, качамак да бъркаш,
коприва да търкаш, деца да ми раниш!
– Яз не съм дошел качамак да бъркам,
коприва да търкам, деца да ти рана,
но аз съм си дошел на годеж за тебе,
снаа да ми бидеш сина да ми земеш,
че моя ми сина много бърже ходи,
напреде си ходи, назаде му спори!
Из „Книга на народната лирика. От седенките и хората до семейните радости и неволи“, Съставители: Божан Ангелов и Христо Вакарелски, 1946
Източници:
„Записки за България и за българите“ (1867), Любен Каравелов,
„Паметници на народния бит на българите“ (1861), Любен Каравелов
„Книга на народната лирика. От седенките и хората до семейните радости и неволи“, Съст. Божан Ангелов и Христо Вакарелски. София, 1946.
С благодарност за споделените спомени на Емилия Луканова от град Монтана.