Сърдечна (д)остатъчност

Сърдечна (д)остатъчност

Или как Веса намери ангела си у Ангел

„С една кифла сме се запознали, можеш ли да си представиш?“

Като малки тестени неща, кифлите биват всякакви: сладки или солени, малки или големи, истински или не съвсем.

Истинските правят чудесии, то даже самото им тесто е някакво такова… Все едно разказва история.

Например такава: момиче от бедно семейство припада от глад по време на час, излиза навън да се посвести и присяда на училищните стъпала и там я вижда момче, което без дори да знае коя е таз мома и що се е тъй прихлупила, и́ дава да яде кифлата, която си е купил за него си, а после двамата се събират за цял живот.

Това, уважаеми читатели на „Призни“, е капан!

Капанът на кифлата.

Капанът на спрялото време.

Капанът на ангела, приготвен специално за Ангел, за да провиди той гладната Веса и да я познае като неговото си момиче.

Продължението на тая история за известно време е мъчно, защото след като Веса изяжда кифлата, Ангел заминава в казармата и започва да и́ пише от там, само че тя не се дава и дълго време ни веднъж му не отговаря. Майка и́ един ден и́ казва: „Що мъчиш така момчето, поне едно писмо му напиши!“

И тя започва.

„Просто ми даде она кат’ че ли… Подбутна ме… Просто ме на́строи и я почнах да му отговарам. Он се у́волни и се фана́ тука у пощата на работа, раздавач. Казваше се Ангел Еленков Иванов. И тогава се обажда по телефона един ден. Оно сега секой има телефони, а тогава немаше, само у съвета имаше. И ме изока́ха, че ме тр’си некой си по телефона и я отидо́ и он ми се о́бади. У петък, вика, ако може, да дойдеш у Белоградчик на пазаро. И я се затегна́ и дойдо у Белоградчик. Зема́ чанта с басма да си ушием рокля и си я остаи́х при хазайката, отидо́ на пазара и се срещна́хме с него. Ходихме натам-насам, натам-насам и дойде пет часа, а у пет часа – ньеговия рейс за Салаш. И я отидо́ да го изпратим на рейса.

На 6-и април е било, 6 април 1954 г. И тогава он вика: „На пр’ви май че да изпратим моите родители д’идат у твойто село да се разбе́реме кога че се же́ниме.“ Па му се виде́ дале́к пр’ви май, па вика „Айде на 20-и април.“ 20-и април беше Великден. И тогава вече он отиде́, зема́ си билет и че́каме рейса да дойде. Па ме така по́гледа, а я плитки имаше – петнайс’ го́дин съм носи́ла плитки до тука, едната плитка ми е била колко ръката, такава коса съм има́ла! И он ме гледа́ така, гледа́… „А що си те, каа, съ́га не заведем?“ Я съм била на 19 го́дин, а он на 22. Па помисле́,  па реко: „Айде!“ И он за час отлете́ на касата да земе още един билет за Сала́ш, качи́мо са у рейса, а чантата ми при хазайката о́стана. И дойдо́ме у Сала́ш. Добре, ама он ме о́стай тука на площада и отиде́ да каже на техните. Они се скарали с ньего: „Така ли се води невеста, без да казваш?“ Тоа ден майка му уне́ла разбой, да тъче черги вътре у стаята и рекли: „Айде, нека д’иде при приятелка да спи, па ютре вечер че гю доведеш!“ А стринка ми била и она там и рекла: „Ей, но си е детиняк. С какъв акъл е дошло, погледнеш – ютре уло́ви рейса и си отиде. Дайте тука, я имам кори, че напраймо баница, имам боб, че се сбереме и да си остане тука!“ И така направи́ли. Он дойде, заведе ме у тех, вечера́хме там. Ние се притеснихме – и он се притеснил, и я съм се притеснила. Вечера́хме там, к’во такова. И влезнахме там у стаята, а оно едно легло. Все едно, че съм му била сестра: не ме е пи́пнул! Докато не ме е поискал, не ме е пипнал с пръст! И после све разправаше: толко много съм те обича́л, че ми е било свидно с пръст да те пипнем! А мойте се опитаа́ да се разсръ́дат, ама като отидо́ме ние с него и он беше толко учтив, толко внимателен и они толко много го харесаха… Много са го обича́ли. И майка му – мене. Като забремене́ с дъщера́та не съм нищо яла, ни-щич-ко, много отслабнах. И като родих, бех като кору́бина – толко бех отслабнала. Майка му е била винаги до мен у най-трудните години и я обичам. Мойта майка почина като бех бременна с второто си дете, на 53 го́дин’.“

Като поотраснали двете им деца Веса се хванала като готвачка в стола на стопанството, после се преместила в училището. А Ангел от пощенски раздавач, станал специалист-животновъд.

„Много сме си живяли, я не помним един път нещо да сме има́ли пререкания. Никога, никога не  сме има́ли пререкания с него, нещо да спориме и да такова – не, толко много сме се почита́ли и уважава́ли.“

Село Сала́ш е в Белоградчишко, съвсем близо до сръбската граница. Толкова близо, че по време на военните конфликти в бивша Югославия, до селото по погрешка пада бомба.

„Тогава в целия окръг пламна́ некакъв грип и те тоа грип го фана́ и го умо́ри“, разказва Веса. През 2005 г. Ангел влиза в болница и тя – с него: да го наглежда, да му дава водица, да си приказват, да го държи и връща при живите.

„Една нощ он ме по́гледа така, па вика: „Ей, Веске, Веске, ти се скапа́ покрай мене, съ́сипа се покрай мене, иди малко ле́гни да си починеш и ти. А но у стаята две легла. И я отидо́ и легна́х. Половин час съм заспала, а оно два часа през нощта. И се събуди́х, а оно свети така, и гледам дали му мръда завивката. Добре, ама видо, че не му мръда и я ри́пна, отви го, он си отиде́…

Моа ли си представиш, нáкара ме д’идем да заспим, да не му гледам последното издихание…

Тва нема никога да го забравим, никога, никога нема да го забравим! И я тогава ръ́гна из болницата, ревем, викам, събуди́ и сестри, и доктори… Ооо, леле-леле, лелеее… Много сме си живели, много… Некой да се е явил пред мене, милиони, милиарди да ми е предлага́л, е така да ми ги наброй, никога, никога, никога нема да сменим мъжа си с друг, никога, никога! Не, не признавам никой, никой не признавам! С една кифла сме се запознали, можеш ли да си представиш? Те това е моя живот…“

Веса Иванова е на 88 години.

Срещнах я на Цветница тая година, облечена в носия. Отидохме заедно до реката, за да се върне за малко в младостта си: с венеца на́глав, с ку́кле от хлеб. Спомня си, че „Те така: излезнем на пу́та, та се и́грамо. Музиката свири на площада, ми изле́знему… Народ камара: хор осемдесе човека, музика – дваес. Сега кат пойдем из село – таа къща празна, друга къща празна и… запусте́ село.“

На тая Цветница в Сала́ш валя сняг.

За нея времето навън е без значение.

За нея то е спряло в ония години, в които са били

само те двамата

с нейния ангелски Ангел,

един-единствен на света,

дал и́ всичката достатъчност на сърцето си,

дал и́ го цялото,

дал и́ го завинаги.

Баба Веса
Снимки: Рени Христова

Относно автора

Рени Христова

Тя е всъщност Ренета, което име идва от латинското „renatale“ и значи преродена. И от френското „renette“ също така идва името ѝ, но понеже това са просто сорт ябълки тя много държи на първото значение, понеже звучи по-загадъчно и възвишено някак. И когато ѝ честитят имен ден на Цветница упорито обяснява, че не е никакво дърво и че с цветята съвсем пък нищо общо няма. Поради склонността ѝ да се отплесва в разсъждения (виж абзаца по-горе), малцина изтрайват докрай тезите ѝ по отделни теми, особено по абстрактни такива. И накрая пак никой нищо не е разбрал. В това число и тя. Характеризира се с разсеяност, отнесеност и пълна липса на ориентация за време, посока и пространство, поради което още като невръстно дете проявява съмнения в съществуването си въобще и изобщо. Със същите съмнения, но споходена от всемогъщата сила на съдбата, попада в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и там така се влюбва в писаното слово, че просто да ѝ се чудиш на акъла как междувременно успява да се влюби и в телевизията. Докато един ден не идва „Призни“! Според Рени-Ренета-Преродената „Призни“ е голямата ѝ любов. "Призни“ е смисълът да се търси, да се разказва, да се пътува, да се продължава, да се любопитства, да се пише, да се знае… „Призни“ е надежда и добро, светлина и топлина…“ Това каза тя и това са нейните причини, поради които ще виждате нейни текстове тук.

Прочетете и другите материали на автора тук