Есенно точене на обги или как се съхранява традицията в модерни времена
Призни
Дъждовен ден е тази събота, когато пътуваме към село Горна Бела речка. Типичен есенен ден. Един от тези дни, в които големите фамилии споделят времето си предимно у дома – малки и големи са заети с къщната работа, обути в пъстри терлици, разговорите им вървят безспир, а стаята мирише на билки и чай.
В подобна обстановка попадаме и ние – сгушено в мъглите на Врачанския балкан, под жълтите листа на огромни орехови дървета, ни очаква селското читалище. Отвътре се чуват стъпки, разговори и смях, малки и големи са готови за първото събитие за споделяне на традиционна занаятчийска практика – точене на обги.
Точилките и брашното са в ръцете на децата, въпреки че групата се състои от двайсетина възрастни. С усмивка и преливащи от ентусиазъм, малките участници в работилницата, се включиха във всяка стъпка от приготвянето на знаменития специалитет – но под вещото ръководство на по-опитните. Цели семейства, дошли от различни краища на страната, изпробваха техниката за замесване и точене на традиционните за региона кори за баница, наричани обги.
Пред всички участници, майсторът на точените кори Ася замеси два вида тесто, подходящо за разточване: едното с традиционно пшенично брашно, а второто с брашно от спелта (древен сорт зърно). От нея научаваме, че рецептата за една успешна домашна баница започва с 1 кг брашно, 500 мл вода, 1 с.л. сол и 7-8 капки оцет. Замесеното тесто се разделя на малки топчета, които се оставят половин час под навлажнена кърпа, за да починат преди разточването да започне.
Баницата е главно действащо лице в събитието. Няма как нейният вкус да не извика спомена за дом и семейство. Но освен нея, възторг и лека носталгия предизвикаха останалите гозби – сътворени с местни продукти и по семейни рецепти, присъстващи на споделената трапеза.
„С днешното събитие си припомняме, че храната е ценност, въпреки опитите на индустрията да я затрие. Тя е жива, учи се, и се предава от поколение на поколение. Общата трапеза ни събира с най-близките, сгрява сърцата и извиква усмивка на лицето“, разказва сладкодумно организаторката Мариана Асенова.
Събрани около общата трапеза и вкусвайки тази все по-рядко срещана храна – сезонна, локална и прясно приготвена от ръцете на местни майсторки, остава усещането, че приказките съществуват. Докато има кой да предава на следващото поколение древните техники за прости, но възхитителни гозби, знанията за отглеждане на домашна реколта, опитността в традиционните занаяти – те наистина съществуват!
Текст: Инна Герова
