С лек подскок напред и надолу (част 2) – портрет на безстрашник

С лек подскок напред и надолу (част 2) – портрет на безстрашник
Инструкторът Велислав (със зелената тениска), танцува в еуфоричен пристъп на Дунав мост 2 Снимки: авторът

Човек колкото и добре да хвърчи, рано или късно все някъде трябва да кацне. В продължението на „С лек подскок напред и надолу“ се приземяваме до Велислав Малджиев – един, дето овързва хората с въжета, инструктира ги, разправя им смешки и ги мята от високото, откъдето сам той е скачал по всякакви начини.

Безстрашник, който обаче с лекота си троши главата, докато си мие ръцете.

Срещам го на Дунав мост 2 две години след първия си бънджи скок. Записала съм се за там заради адското количество адреналин, от което имам нужда през известен период от време и който период, за моя радост, с напредването на годините все повече се скъсява. Иначе, ако е само за да се разбере усещането, и един скок е достатъчен.

Втория път адреналинът беше в тройна доза заради трите пъти: с лице към реката, с гръб към нея и с мятане. Преди това мислех, че да те подхванат за крайниците, да те залюлеят и да те хвърлят е супер якото, понеже те освобождава от отговорността да направиш оная малка стъпчица, с която се изстрелваш директно надолу. Тогава тя не е твоя, нея я няма изобщо. Обаче не, мятането не е точно супер якото, по-скоро е супер страшното, защото си изцяло зависим от други хора и докато броят до три преди да те пуснат осъзнаваш, че нямаш абсолютно никакъв контрол върху себе си, нямаш шанс за отказване. Сори, бейби, ту лейт, едно-о-о-о…, две-е-е-е, три-и-и-и… Впрочем е достатъчно гадничко като за идеално адреналиново изживяване, нали това е целта всъщност.

Година по-късно се появява „Призни“ и правя трето скачане в негова чест. Пак е от Дунав мост 2 и пак е със същия инструктор, за когото бях започнала да разправям.

Като за трето скачане, се чувствам почти профи: грам притеснение, няколко грама любопитство и около кило, кило и нещо нетърпение. Вече на два пъти съм се убедила, че като ме овържат и скоча няма начин да не оцелея, нищо че по принцип и по навик се пребивам при съвсем безобидни обстоятелства.

 

Велислав се занимава с бънджи скокове от около петнайсет-двайсет години. Те са най-близо до алпинизма, с който се занимава от 88-а година. „До там стигна моята любов към екстремните спортове, че накрая се хванах и завърших спортната академия с алпинизъм. Сега съм треньор по алпинизъм и педагог. Педагогиката ми помага да преподавам танци, а треньорството по алпинизъм – да правя бънджита.”

Макар и да е опитен щурак, най-страшните неща са му се случвали по планинските пътеки. Особено край един камък.

„Клекнах на една река да си измия ръцете и паднах толкова безславно – бам главата в камъка и бам три шева в Смолянската болница… А бях с клиенти… Най-интересното е, че след няколко месеца отидох да покажа камъка, в който съм се ударил, хлъзнах се на същото място и счупих ръка. Третият път като ходих не се доближих, посочих камъка отдалече. Синът ми каза „Тати, тати, аз ще го покажа!” и се хлъзна на същото място, но си падна на дупето, нищо му нямаше на детето. Казах му „Сине, това явно си е нашият камък, но вече ще си го гледаме отдалече.”

Приключения всякакви

Освен бънджи скокове и танци, клубът за „екстремно емоционални спортове” на Велислав Малджиев организира и „каякинг” – изживявания с кану-каяк с продължителност от един ден до близо седмица, включително и в Гърция, само дето тая година ковидът значително усложнява нещата там.

Най-новото в програмата на клуба е скок „пандюл”, при който предизвикателството съвсем не е в заставането на парапет или друг ръб, откъдето да скочиш, а в собственоръчното откачане на осигурителния карабинер над пропаст. Повече за това нещо, уви, не знам, като го направя ще го опиша. Пандюлът е сред сравнително новите приключенски екстри у нас, казва Велислав: „Всички инструктори вече имаме по един скок, теглим клечка кой от нас ще се повтори. Имаме един клиент, който скочи два пъти от скалите, много красив скок направи. Този клиент сега иска да работи при нас, виси е там от моста, ще видим дали ще ни издържи на темпото. Ние се забавляваме и сме с криле, защото сме свободни да работим това, което искаме.”

Идва за пореден път на Дунав мост 2 не само заради бизнеса, и защото си е харесал Северозапада: „Много са готини хората тука, вече познавам много, от управлението на моста също. Тях ги обучавам да висят, за да си правят поддръжката на съоръжението. Ходихме снощи с тях да потанцуваме на едно много приятно място, паркът покрай Баба Вида е страхотен. С кеф идвам!”

Скачачи – и те всякакви

Докато бъбрим, някой подхвърля някаква смешка и всички избухваме в смях, та се сещам да го попитам кои от въпросите на скачачите заслужават особено внимание. „Например, има ли опасност да се изпусне. Или ако е с изкуствени гърди, какво може да стане. Какво може да стане, де да знам, питайте си лекарите. Колкото могат да гръмнат в самолета, толкова могат и при скок с бънджи. Хвърляли сме със силиконови, една от тях беше „Мис България”, не и се повредиха.

Иначе въпроси от рода на „няма ли опасност да се скъса въжето” са дежурни и странното е, че ги задават леки хора. Те трябва да се молят да им се разтегне въжето, не да се скъса. В тежката категория можем да хвърлим до 180 кг. Имаме оборудване и за тандемите, те понякога са и над 200 кг. Най-тежкият човек, който е скачал с нас, беше 160 кг, сумист.

Най-възрастният скачач засега е баба Василка на 72 години. Имаме и баба Пенка, тя направи първия си скок на 60, вече е на 80 и продължава да скача. А най-невръстното е на 3 годинки, племенник на един от инструкторите ни. Тогава скочи с баща си, вече е на 6-7. А кои са повече – мъжете или жените? Ако преди не повече от десетина години на всеки десет души жените бяха само една-две, сега е обратното: мъжете са по-малко и в много случаи са убедени от половинките си, не толкова по тяхно собствено желание.”

Междувременно идва и моят ред да се хвърлям и така както уж нямах грам притеснение, сърцето ми се облещи и очите ми лудо затуптяха. Ъ-ъ-ъ, не… Наопаки беше май. Не помня, но както и да е, като се върнах отново на земята, резултатът беше ей туй дълбоко интелектуално северозападно хайку със скрит психологически елемент:

„Признах към Дунава отблизо –

от мосту па се я фрълих

и па се (пу-пу) никак не прибих.

Ни Очи изфръкнаа, ни въжета се скинаа

и даже се не удавИх.

Ем… Така ше е, хихикат риби онемели,

но гад такава лесно мре ли?”

Да.

Добре, че животът продължава с каякинг, рафтинг или каквото друго „инг” дойде. Ще вземем и него.

Относно автора

Рени Христова

Казва се Ренета, но този (не)маловажен факт е известен на малцина. Още като невръстно дете у нея се поражда съмнението, че е по-разбрана когато пише, отколкото когато говори. В годините на съзряване съмнението й се отвърждава и по-късно - но поне навреме, съдбата проявява благосклонност към тази й особеност,, като я отпраща в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и масови комуникации, откъдето излиза с диплома през далечната 1996-та година. За известно време се отдава изцяло на печатното слово, докато един ден не се сблъсква челно с телевизионното. Остава му вярна до момента, в който най-накрая е принудена да признае публично, че „Призни“ е съвсееем друга работа. Даже - друга любов. Това е причината, поради която ще виждате нейни текстове тук – всякакви и понякога, но дет се казва, ще са от сърце.


Още новини