Един пешеходен преход от София до Враца
Лилия Христова
Хрумвалo ли ви е някога да си направите разходка от един град до друг? Е, днес ще ви разкажем за една щура осъществена идея за преход от София до Враца. Срещаме се с един пътешественик по душа – Симеон Чиров, който по-рано тази есен измина разстоянието между двата града пеша само за два дни. Той е роден във Враца, завършил е езиковата гимназия в града, а към момента работи като юристконсулт към Нов български университет (НБУ). Хобитата му обаче за свързани с туризма – ходенето по планини, откриването на нови пътеки, пътешествията във и извън България, както и фотографията – най-вече заснемането на местата, които посещава.
Как се роди идеята за пешеходен преход от София до Враца?
Идеята за преход от София за Враца си има история. Аз съм роден във Враца и съм живял там до 19-годишна възраст, след което се преместих в София преди вече 17 години, така че това са двата града, които са ми на сърце. Връзката между тях винаги ми е била любопитна. Също така съм си мислел какво ли е било преди и как хората са изминавали тези разстояния. Преди две години с моя приятелка направихме преход от Враца до Лакатник, което всъщност се равнява на половината път между двата града – около 42-43 км. Тогава ми дойде идеята да направя цял маршрут между София и Враца. Не бях чувал или прочел някой да го е правил до момента и така идеята за него се избистри с времето. След като тази година завърших състезанието „Витоша 100”, се уверих, че разстояния от по 90-100 км вече са постижими за мен. Най-големият ми стимул обаче беше символиката на пътешествието, а именно да се завърнеш вкъщи. Затова предприех това щуро, интересно и най-вече символично за мен пътешествие.
Подходящ ли е машртутът за начинаещи планинари?
Не, не е, със сигурност се иска опит. Маршрутът е много дълъг – над 90 км, а и в първата част от него пътеката не е обособена и маркирана. Това предполага човек да е с добра карта и да се ориентира добре, защото на няколко места със сигурност има как да се изгуби, а една част от маршрута буквално не съществува заради свлачище. Затова бих препоръчал, ако някой иска да мине този маршрут и смята, че има достатъчната физическа подготовка, да го раздели на повече от две части. Ние го направихме за два дни, но може да бъде изминат и за три или четири дни, тъй като все пак километрите са много. В такъв случай местата за нощувка биха били проблем, но на палатка винаги е опция.
Имаше ли изненади по пътя и, ако да – какви? Срещна ли трудности от какъвто и да било характер?
Да, имаше. Знаехме, че не през цялото време ще вървим по отъпкания маршрут. Тръгнахме от Нови Искър, въряхме през Балкана и стигнахме село Батулия. Не очаквахме обаче, че указаната на картата пътека след него се е сринала в дерето на реката. Фактически имаше едни 7-8 км, в които минахме през дере, река, свлачище, тръни, лепкави листа, докато беше жега… Определено беше сложно, уморително и на моменти изнервящо. Цялата тази ситуация ни забави, а все пак имахме заложено време за първия ден. Трябваше да стигнем до хижа Тръстеная, до която разстоянието бе 46 км от стартовата ни точка – Нови Искър.
Втората неприятна изненада беше, че бяхме предвидили да посерим Батулийския манастир, но картата която ползвах (Maps.me) ни отведе на грешно място. Бяхме извървяли 5-6 км в грешна посока, но в крайна сметка с малко повече обикаляне стигнахме до правилната пътека и всичко приключи добре в първия ден от прехода ни. Все пак, както се казва, това е част от играта, когато тръгваш по непознат маршрут.
През втория ден трудностите бяха изцяло от физически характер. Моят приятел Христо, с когото изминавахме маршрута, изпита болки в коленете и зад тях, което си беше едно класическо пренатоварване на сухожилията. Затова ни се наложи да се придвижваме малко по-бавно и внимателно, за да минем оставащите ни 43-44 км. Когато вече бяхме във Врачанския балкан и стигнахме хижа Пършевица, срещнахме мъж от Центъра за спасителна служба във Враца. Той разбра каква е ситуацията с Христо, който вече много го боляха краката, и предложи да го закара до града.
Това ми даде възможността да изтичам последните 10 км от хижа Пършевица до Враца по екопътеката на водопад Боров камък, тъй като бяха взели и моя багаж в колата. Така успяхме да стигнем по светло във Враца. Определено беше предизвикателство, но взехме разумни решения, така че всичко завърши добре.
За мен това беше една малка сбъдната мечта, която ме кара да се гордея, защото е свързана с моя роден град. Бих препоръчал на всеки, който обича мястото, където е роден да направи нещо, макар и малко, за да го популяризира. Защото в крайна сметка това, което остава е личното удовлетворение от нещата, които вършим.
Какво е най-важното, което трябва да се за маршрута?
Най-важното, което трябва да се знае за маршрута, е, че той не е изцяло маркиран. Буквално 1/3 и дори повече се върви по пътеки или коларски пътища, които се ползват от местните. Съответно те са много преплетени и рискът от изгубване не е малък. Междувременно трябва да се следи картата, за да се държи правилната посока. Има много изкачвания и слизания, но всичко това е просто част от пътя.
Маршрутът е доста дълъг – 90 км. Ако бъде разделен не на два дни по 45 км, а на три по 30 км идва проблемът с нощувките, тъй като няма равномерно разпределени хижи или къщи за гости. В този случай остава вариантът със спането на палатка, но тя тежи и така задачата става малко по-сложна.
Какви съвети би дал на хората, що се отнася до екипировката?
Основните неща – добри, удобни и леки обувки, които вече да са разтъпкани. Раницата – не повече от 30-34 л, подходяща връхна дреха (за което е добре да се има предвид, че най-високата точка от маршрута е на близо 1500 м надморска височина – при връх Бегличка могила във Врачанския балкан) и това е всичко.
Кои са маршрутите в Северозападна България, които би препоръчал на нашите читатели?
Колкото и странно да звучи тепърва искам да опознавам тамошните маршрути по-обстойно, тъй като не съм ги обиколил всичките. Определено обаче препоръчвам Врачанския балкан с неговите водопади и екопътеки, районът около Белоградчик, връх Ком край Берковица, Чипровският балкан, който е много див, връх Копрен и района… Също така на тези, които обичат повече културният туризъм, бих предложил видинския край, град Кула с римската кула и като цяло районът по поречието на Дунава, защото определено си заслужава. Хубавото на тази част на Северозапада е, че не е особено туристическа, заради което е запазила автентичността си.
Какво е посланието ти за читателите на „Призни”?
Обичайте планините, обичайте България, обикаляйте я, отнасяйте се с уважение към местата, които посещавате, и към хората, които са там и ги подкрепяйте колкото можете – било то с популяризиране в социалните мрежи или със закупуване на местна продукция. И, разбира се, усмихвайте се по-често.
