Иван Иванов за призванието да бъдеш треньор
Албена Николова
Изпитвали ли сте чувството, че някои моменти са предначертани? Че някъде там – в голямата книга на живота, сте си отбелязали най-важните точки, през които да преминете непременно, за да изпълните със смисъл личния си път. Усещате ли, че независимо през колко странични пътечки вървите, винаги стигате до отредената крайна точка – призванието, което кара цялото ви същество да трепти?
Днес ще ви разкажа историята на Иван Иванов, който е намерил една от ключовите точки на своя живот в тениса на маса, и по-точно – в изкуството да учи другите как да го играят с удоволствие.
Преди години той осъзнава, че иска да бъде човекът, от когото самият той се е нуждаел – истински треньор, предаващ знание на желаещите. Заедно ще преминем през всяка крачка, в която е държал хилката в ръка, докато не стигнем до настоящето, до красивия старт на нещо уникално и смислено. До отварянето на единствения клуб по тенис на маса в Монтана, който в близките месеци ще приветства всички любители на спорта в чисто нова зала.
Здравей, би ли ни разказал как започна да играеш тенис на маса? Каква беше първата стъпка в твоя дълъг път?
О, това беше доста назад във времето. За първи път се докоснах до хилката по време на една семейна ваканция в Спанчевци, когато бях шести клас. Бяхме там за три дни и през повечето време се намирах около хотелската маса за тенис. Играех с всички и постоянно… Въпреки че „игра“ беше силно казано, но се опитвах и ми беше изключително забавно. След като се прибрахме започнах да търся къде и с кого да играя тенис. Естествено, че бях най-слаб, където и да отидех. В осми клас влязох в гимназията и намерих Слави – съученик, който вече беше на прилично за града ниво. Започнах да му партнирам и да играя по-сериозно. Скоро след това дойде и времето за ученическите състезания, които се провеждаха между училищата. Те бяха голям стимул за това да продължа да тренирам. Успяхме да станем първи в града благодарение на важна победа от моя страна. Спечелихме областното, а след това преборихме Враца на зони и се класирахме за републиканското ученическо състезание! Окончателно се бях запалил по тениса.
Тогава представяше ли си, че някога ще станеш треньор?
Не. Исках да играя колкото се може повече и да ставам все по-добър. Не бях голям реалист – мислех си, че мога да стана професионален състезател. Това беше най-голямото ми желание. Започнах да се интересувам и да търся треньор или поне някой, който разбира и може да ми покаже правилната техника. Вече виждах разликата в играта на по-напредналите. На републиканското ученическо за първи път станах свидетел на истинска тренировка – тази на националите. Бях шокиран. Първата ми реакция беше да кажа на съученика ми: „Слави, ние не сме за тук. Дай да си хващаме влака наобратно.“ Е, все пак останахме и дори се преборихме за една победа. Тогава в съзнанието ми се запечата как наистина се тренира – с еднаква техника и ефективни движения. Още повече започнах да търся някой, който да ме тренира по този начин. Нямаше такъв – изключвам хората, които просто бяха любители. Исках истински треньор, който да води организирани тренировки. Чух, че има във Враца, но беше почти невъзможно да ходя до там. Може би тогава се зародиха и първите наченки на идеята да стана треньор, който в бъдеще да помага на деца като мен. На тези, които имат желанието да се учат, но няма кой да им помогне. Да бъда човекът, когото не открих.
Завърших училище, кандидатствах в УНСС, приеха ме и още на втория ден се записах спорт – тенис на маса. Въпреки че имаше много по-добри момчета от мен, преподавателят видя, че съм ентусиаст и ме включи в отбора. Играех тенис всеки ден и навсякъде. Около студентските турнири се запознах и с много състезатели, с които постепенно започнах да тренирам. Определено студентството ми беше повече тенис, отколкото икономика. В края на следването ми вече бях сигурен, че трябва да стана треньор по тенис на маса. Готвих се да вляза в НСА и след два опита бях приет.
Всички знаем, че не е лесно да създадеш нещо от нулата, особено когато става дума за спорт. След като откри тенис общността в столицата, защо все пак избра да се върнеш в Монтана?
Винаги ми е било трудно да си представя, че ще живея на друго място. А и идеята ми беше да има тенис на маса за децата в Монтана. Всъщност никога не ми е хрумвало да се занимавам с това някъде другаде. През годините живях и в Германия, но дори не съм се замислял да бъда треньор там. Винаги съм усещал, че трябва да съм в Монтана. Ясно ми е, че на други места ще е доста по-лесно и с помещенията, и с организацията, но не бих го оценил толкова, колкото ако успея да го направя тук. Може би е малко глупаво да се опитвам да направя нещо по най-трудния начин, но самата идея не е да съм треньор с велики постижения, а да създам хора, които да са добри в тениса. Искам да помагам на тези, които имат желанието да се научат.
Как преминаха първите ти години като треньор?
Първите тренировки, които направих, след като завърших семестриално в НСА, бяха в Берковица. Там имаше част от спортна зала, която се използваше само за тенис на маса. След като стартирах, познати от клуба намериха няколко деца, които искаха да тренират. В рамките на 2-3 месеца с тях дойдоха и техни съученици и в един момент тренирах около 20 деца. Проблемът беше, че залата нито се отопляваше, нито се охлаждаше – през лятото ставаше 40°C още сутринта, а през зимата трябваше да обличаме по няколко анцуга и ръкавици. Така настъпваше отлив на децата и се налагаше да се правят паузи от по няколко месеца. Тренировките продължиха около 2 години, но ми беше повече от ясно, че при тези условия няма да мога да задържа никого. След паузите едни се връщаха, други не. Не ми допадаше тази ситуация, затова с любители от Монтана работехме над идеята да наемем помещение там.
Преминахме през няколко зали: в индустриалната зона, в двора на ТПК „Септември“ и финално в Електроакустиката. Благодарение на бащата на един от най-добрите ми ученици, успяхме да преобразим негово лично помещение в зала. През 2011г. официално беше създаден спортен клуб по тенис на маса (СКТМ) „Монтана“.
Какво успя да постигнеш заедно с децата в клуба?
Едни от най-добрите деца бяха Димитър Първанов и Мартин Петров. Мити беше започнал да играе още на 5 години в Бойчиновци, а когато дойде при нас беше на около 9 г. Той имаше огромен ентусиазъм и прояви желание да го тренирам. Стана втори в Северозападната зона до 15 г. като успя да победи деца, които според всички бяха по-напреднали от него. Надви ги най-вече благодарение на силния си характер.
Марти беше първият ми ученик, който тренирах от нулата. Освен това беше и най-малкият – само на 6 години. Дотогава бях тренирал само деца на около 11-12г. С него достигнахме до второ място на републиканско до 12 г. През следващите години завоювахме още челни места – на международно отборно състезание в Прага (до 12 г.) и на републиканско ученическо, където той игра в по-голямата възрастова група. Беше само VI клас, а всички останали бяха IX – XII клас. Стана вицешампион. През 2016 г., няколко месеца след като спрях да тренирам децата, Марти стана шампион на България до 15г. Тогава настъпи момент на пауза в треньорската ми кариера в продължение на няколко години, в които живях извън България.
Кога беше пикът на клуба?
Най-силните години бяха 2013-2014г. Тогава правехме вечерни турнири в четвъртъците. Когато бях на бригада в САЩ, видях как организират точно този тип турнири всяка седмица. Идваха около 50-60 души, които се разделяха на групи по рейтинг спрямо нивото на игра, а класацията беше за най-добрите на деня. Реших да изпробвам тази система тук и се получи уникално. Правехме турнирите през една седмица и интересът беше доста голям – между 20-30 души идваха всеки път и състезанието продължаваше до полунощ. Без възрастови и полови ограничения, само и единствено с умения. Ако не се лъжа, ние сме първите в България, които правехме вечерен турнир. Разбира се, в момента е много популярно във всички по-големи градове, но за тогава беше нещо изключително.
Това бяха най-върховите години на тениса на маса не само в Монтана, но и в цяла Северозападна България. Както по интерес, така и по ниво. Имаше много добри треньори в почти всеки областен град, което доведе и до създаването на много качествени състезатели.
Какво се случи след тези две върхови години?
Винаги има спад на интереса, ако не се добавя нещо ново. Дори вечерните турнири в четвъртък започнаха да губят популярност. Ако участниците, регламентът и мястото са едни и същи, в един момент омръзва. Налага се да се променят правилата, да се правят нововъведения. Въпреки че хората доста често реагират по-остро на промените, точно те помагат да се запази жив интересът.
Другият проблем беше, че не работехме наравно с децата и любителите. Правенето на турнири за всякакви хора изплаши играчите на по-слабо ниво. Идваха, виждаха какъв тенис се играе и повече не се връщаха в нашата зала. Считам го за грешка, защото развитието на един спорт трябва да е на всички нива. Всеки желаещ трябва да има как и с кого да играе в залата, така че да му бъде приятно без значение на какво равнище е. Нуждаем се от масовост – много любители и деца, на които да им бъдат осигурени турнири, за да се задържат искрата и състезателният дух, както и тренировки, за да се усвоява правилна техника. По този начин хората в спорта ще се развиват и увеличават постоянно – вдигайки нивото на местните състезатели, ще привличаме и такива от други градове. Така ще се постигне и нужното разнообразие в стиловете, с което ще се обогатим взаимно.
На какво държиш да научиш децата?
Гледайки назад във времето, вече съм надраснал разни болни амбиции да се доказвам като „треньорът с най-успешните деца“. Това, което ме вълнува, е те наистина да се „запалят“ по играта. Да я харесат, да я обикнат и да спортуват с удоволствие, вместо да имат за цел да напредват на всяка цена. Естествено, ако има дете, което проявява желание за развитие и достигане на колкото се може по-големи цели, няма да му откажа. Ключът е в баланса и нищо да не бъде на всяка цена.
Има треньори, които не биха отдали нужното внимание на дете, което считат за „неперспективно“. Не искат да го учат, защото виждат, че няма да стане добър състезател. Аз искам да намеря най-добрия начин, по който да обясня на това дете дадения удар, техника или движение, така че то да постигне собствения си максимум. Без значение на какво ниво ще играе. Просто искам да знам, че съм дал всичко от себе си, за да го науча колкото се може по-добре. Винаги съм опитвал да го правя и ако човекът не ме разбере по един начин, то да пробвам по втори, по трети, та дори по пети, знаейки че има верен път. Всеки има шанс да се подобри. Това е хубавото при тениса – няма ограничения. Независимо на каква възраст или в каква физическа форма си, този спорт позволява да напредваш. Всеки може да се научи да играе приятен тенис дори да не е професионалист.
По-важно е децата да спортуват и да се развиват. Това води и социален фактор след себе си – с голяма част от учениците ми контактуваме и до ден днешен в доста приятелска атмосфера. Много ми е приятно да виждам как дори вече като възрастни поддържат контакт и си помагат един на друг. Наистина е удоволствие да знаеш, че си в основата на едни такива взаимоотношения.
Когато настъпи по-голяма пауза в треньорската ти кариера, представяше ли си, че може отново да се върнеш в тези среди?
Да. Никога не съм си мислел, че ще се откажа завинаги. Знаех, че е именно пауза, но не и край. Смених професията, дори държавата, но не съм си мислел, че няма повече да се занимавам с тенис. Това е работата, която ми доставя най-голямо удоволствие. Каквато и друга дейност да извършваш, когато видиш как едно дете израства пред очите ти, как попива от теб не само умения в тениса, но и държание и маниери, когато видиш, че става стойностен човек, наистина наградата е безценна и несравнима с всичко друго.
След като повървяхме в миналото е време да се насочим към бъдещето. Какво предстои?
Предстоящото е винаги много светло и положително. В момента ремонтираме помещение, което трябва да е готово до няколко месеца. Там ще се опитаме да поправим старите грешки. Ще бъде място за всеки един, който иска да се докосне до тениса и да изпита удоволствието от този спорт, което да го връща отново и отново.
Ще правим турнири за всякакви нива. Например един ще бъде разделен на категории – А кат. ще са най-силните, В кат. ще са любители – такива, които никога не са тренирали професионално или ако са, то е било за кратко, С кат. ще са начинаещите, които са изпълнени с ентусиазъм, но нямат много опит в играта. Така всички те ще имат възможност да участват и да се чувстват уверени в способностите си, защото ще се изправят срещу хора на същото ниво. По този начин ще дават най-доброто от себе си и няма да се чувстват неспособни да победят.
Разбира се, няма да се ограничим само с този тип турнири – ще се организират специални състезания за работници, деца, ветерани и други видове, които досега не сме правили. Искаме да обхванем всички, които обичат този спорт. Освен групови тренировки за деца, планираме да направим и за възрастни. Организирането им ще става постепенно след отварянето на залата и всички, които имат желание да играят, са добре дошли при нас!
Очаквайте повече информация за откриването на залата в нашия сайт, където много скоро ще го обявим. Дотогава пожелаваме на Иван да бъде все така мотивиран и изпълнен с любов към спорта, децата и живота. Да крачи смело по съдбовните пътища, защото искрено вярваме, че с всяка своя стъпка човек може да промени света към по-добро.
