Между дъжда, мъглата и вярата – Йордановден във Вършец
Натали Ангелова
На Йордановден времето сякаш реши да изпита хората – дъждът се стичаше тихо, мъглата прегръщаше планината, а река Ботуня беше буйна и студена, но въпреки всичко празникът във Вършец се случи така, както се е случвал винаги – истински, силно и по старому, защото това тук не е просто дата в календара, а жива традиция, предавана от сърце на сърце.
На 6 януари, край Банския вир до Минералната чешма, градът отново заби в ритъма на един от най-светлите български обичаи – ритуала по спасяване на Светия кръст, организиран от Община Вършец, където молитвата, смелостта и надеждата се сляха в едно.
Велик богоявленски водосвет бе отслужен от архимандрит Антим заедно с енорийския свещеник отец Венцислав Радевски, а началото на празника бе дадено от кмета на общината инж. Иван Лазаров сред десетки жители и гости, дошли да станат част от този силен момент.
Двадесет и двама смелчаци влязоха в ледените води – мъже и момчета, някои от които го правят от години не заради самия кръст, а за здраве, за сила и за благословия през цялата година. Най-малкият сред тях – 8-годишният Божидар Иванов, който днес беше не само именник, но и рожденик, влезе в реката, стъпил върху раменете на своя баща, както го е правил и преди, защото за тях тази традиция е път, по който вървят заедно. И тази година съдбата ги събра в един миг – баща и син хванаха кръста рамо до рамо. Наградата от 150 евро бе връчена от кмета инж. Иван Лазаров на 40-годишния Валентин Иванов от Вършец – бащата на Божидар, който участва в ритуала още от 2012 г. и за втори път спасява Светия кръст (първият е през 2016 г.). Заедно с наградата той получи и самия кръст – символ на здраве, сила и благословия.
След като кръстът излезе от водата, празникът не утихна, а напротив – реката оживя. В ледените ѝ води зазвуча мъжкото хоро, поведено от самодейна група „Йордановден“ с ръководител Денислав Петров от Монтана, а след тях един по един се включиха всички участници. Ръце се преплетоха, стъпките станаха тежки и уверени, а студът отстъпи пред силата на духа – хоро, изиграно не за показ, а за чест, за мъжество и за жива традиция, която топли повече от огън.
И когато денят превали, остана усещането, че въпреки дъжда, мъглата и бурната река, традицията е жива, вярата е силна, а Вършец отново доказа, че има празници, които не се отменят – те просто се изживяват, защото Йордановден е именно това – среща между човек и вяра, между минало и настояще, между студената вода и горещото българско сърце.
