Тези думи са на един мъж, който на въпроса „Кое е най-удивителното ти преживяване?”, отговаря: „Щастието обича тишината”. Той е спокоен мъж с неспокоен дух. И е млад, шарен, динамичен, талантлив. Син на скулптор, чиито произведения са в много частни колекции по целия свят.
Идеята ни беше да ви представим сина и бащата едновременно. Но на този етап от живота им това, оказа се, е трудно постижимо. И двамата са много ангажирани, намират се на различни места и се занимават с различни неща. А може би не чак толкова различни…
Представяме ви сина – Симеон Симеонов.
На 27 години. „Сега тъкмо свърших едни курсове за водолаз, стигнах до асистент-инструктор”, споделя той. Иначе е завършил Национална гимназия за приложни изкуства, специалност ,,Метал”, и Национална художествена академия с магистърска степен по специалност ,,Скулптура”. Дипломната му работа е със заглавие „Семейна трансформация”. Как описва Симеон своето вдъхновение, вижте в карето. Навярно ще искате да прочетете изреченията още веднъж, защото дълбочината им ще ви измести от позицията на статичния наблюдател. Те буквално пресъздават узряването на един творчески процес.
Симеон, защо избра да учиш това и в какво се състои обучението?
Животът ме е избрал (смее се)… Обучението се състои от много практика и теория.
Имаше ли колебания в избора ти как да продължиш след завършване на училище?
Ако няма колебание, животът би бил доста скучен.
Кой е баща ти?
Димитър Гоцак.
Имаш ли си нещо любимо от него? Вещ, произведение, действие, навик, черта от характера, урок и мъдрост?
Дал ми е свобода и живот.
Той ли те насочи към това, което учиш/правиш?
Повлиял ми е по някакъв начин може би подсъзнателно, не знам, но като цяло правя това което обичам и искам, без да се съобразявам.
Какъв е първият ти спомен от неговата работа?
Плаках за едни рибки, които беше направил, защото не исках да ги продава, а да си ги колекционираме.
Имаш ли свое определение за изкуство?
Важното е да го правиш, не да го определяш.
А за култура?
Без нея сме загубени.
Какъв е първият ти спомен за предмет, човек или действие, което е било най-близо до собствените ти представи за изкуство?
Не е нужно да се помнят много неща – само тези, които ти трябват в дадения момент. Аз съм отгледан с него, не си представям живота без него в каквито и форми да е.
Какво ще правиш после, къде и как?
Този въпрос стои ежедневно, просто съм се оставил на интуицията. Тя ме води безгрешно досега.
Мислил ли си как ще организираш битието си така, че там, където ще си и това, което ще правиш, да ти носи достатъчно добри доходи?
Не съм спирал да го мисля, все още не съм го измислил обаче.
В този контекст, повече като мечтател/идеалист или повече като прагматик/реалист се определяш?
Реален мечтател идеалист.
Липсва ли ти нещо от Монтана (Северозапада)? Въобще, що за място е това? Какви са хората тук, какъв е езикът им? Как би го разказал и описал на някого, който няма никаква представа за него?
Където и да ходя, не мога да забравя моя роден град. Но като че ли повече ми липсва селото ми, Горно Церовене. Езикът е един път, обичам диалекта. Това показва корена и генетичния код, към които се придържам, където и да скитам. Каня на гости хората от чужбина, тези неща трябва да се почувстват, не могат да се разказват.
Ако няма да се връщаш насам, смяташ ли, че би бил полезен за бъдещето на Северозапада – и с какво?
Дървото си има корени, рано или късно ще си дойда. И да, искам да бъда полезен. Искам да създам място, в което хората да се развиват един друг. Защото там е истината според мен, без користни цели.
А как го виждаш това бъдеще?
Времето ще покаже, затова обичам да пътувам и да преоткривам нови места. Искам да видя хубавите неща отвсякъде, лека-полека вградени в нашето общество.
Какво правиш, когато не учиш и не работиш?
В планината! На някой връх, или някъде под водата.
Кое е най-удивителното ти преживяване?
Щастието обича тишината.
Какво би казал на хората, у които няма път, цел или мотивация? Как би ги мотивирал да се движат напред?
Какво означава да няма път и цел? Не трябва да се спира, дори и да се ходи бавно! Трябва да мечтаят и да сбъдват мечтите си. Трябва да помислят за няколко думички: воля, идея, път, мисъл, смисъл, дух. Колкото и да ги сломяват, важно е да продължават да се борят и да го живеят този живот.
Какво за теб означава напред?
Да не си спокоен!
Нещо за „довиждане”? Например мото, цитат, мисъл или нещо, което най-добре те изразява.
Благодаря за отделеното време, бъдете здрави и щастливи!
Една работа винаги започва мисловно интуитивно. След това в процеса на материализация се променя постоянно чрез скиците, макетите и до някакъв траен или не толкова траен материал. Идеята за семейството ме вълнува от дълго време в исторически и психологически план, по един или по друг начин тя е кодирана в нас и ние сме част от нея. За мен семейството е водеща единица в битието ни, която все повече започва да липсва.
Първо направих детето от дървен материал и бетон. Емоцията и интуицията взеха превес пред логиката. След това направих абстрактните обекти на родителите, вкарах желязо и бетон. Родителите бяха поставени, а детенцето беше закрепено с доста камъни и няколко въжета. Имах нужда да потопя обектите, за да се върнa поне за миг в началната точка. И да преосмисля промените, които бяха настъпили и тепърва щяха да продължават да настъпват както в живота, така и в скулптурните обекти. Два месеца и половина търпение за моята емоционална и интуитивна личност бяха изпитание.
След това дойде денят, в който трябваше да вляза да видя какво се е случило. Установих, че морето беше взело своята цена. Детето беше изчезнало. Бяха останали двамата родители, повалени в пясъка. Спуснах се и застанах на колене, чувах само дишането си, усещах студа на водата. В съзнанието ми изникна мисълта за непрекъсната промяна. Изправих повалените скулптурни форми и там ясно пролича разликата в промяната, която бе настъпила. Природата беше показала ясния и последователен път, беше обобщила обектите.
Скулптурите продължават живота си там, на дъното. Скулптурата винаги е зависела от средата, смяната на цялото внушение на пространството. Природата преподреди композицията и динамиката под въздействието на четката на Бога.
Чувството за време и самозабрава избледняват. Това е като космическо пътуване, където физическото и психическото губят границите си. Мисълта и материята се смесват. Това, което първо изглежда като нещо неясно и трудно разбираемо, се превръща в просветление и реализация.
Относно автора
Призни
Призни разказва неразказаните истории от Северозападна България.
Призни
