Панайот Апостолов – защитникът на свободното слово
Албена Николова
С всяка изминала година паметта за отминалите животи избледнява. За тези, чиито мечти, борби и надежди са изградили света такъв, какъвто го познаваме днес. Въпреки това следите никога не изчезват. Пожълтелите страници, черно-белите снимки и живите истории, които се предават от уста на уста, са малките пътечки, които водят до големите герои.
Преди три месеца се сблъсках със задачата да открия местен вестник, издаван преди 1944 г. Попитах в отдел „Краезнание“ в РБ „Гео Милев“ – Монтана, без да имам представа на какво ще се натъкна. Съветът им беше категоричен: „Потърси вестник „Наше слово“. От този момент се впуснах в приключение, което ме отведе по-далеч от очакваното. В продължение на няколко седмици изучавах вестника с огромен интерес. Издание, което в продължение на 20 години служи като публична трибуна – един от спасителните пояси на човешката душа през времена на войни, режими и разриви. Страниците му отразяват мнението на хората, реклами, разкази и поезия, тенденции от целия свят. Тази прогресивност носи и множество заплахи, арести и присъди. Но едно нещо липсваше – кой е бил човекът зад изданието, опълчил се на силните на деня?
Непознато име, забравен мъж – тихият герой, чието дело прочетох 100 години след създаването му. Не можех да разбера как е възможно да няма и следа за него в интернет пространството, освен информацията, че е основател, издател и редактор. Защо липсват сведения за живота на такава важна личност? Нито една портретна снимка, нито един разказ. Копнеех да открия кой е Панайот Апостолов. Не след дълго отговорът се появи сам – в последните броеве на собствения му вестник. Когато го сполетява смъртта, неговите колеги публикуват статия, с която описват житейския му път и така го съхраняват на сигурно – в страниците на изданието. Години по-късно, през 1983 г., сестра му – Стефана Делчева (Анчето) дарява на Регионалния държавен архив – Монтана ръчно изписани седем страници – „Спомени за моя брат Панайот Григоров Апостолов“. Благодарение на статията „Стръмен път“ и сестрините ръкописи в стара тетрадка забравата прави крачка назад и оставя нашия герой във вечността. Поредното доказателство, че думите са повече от букви и звуци – те са средство за предаване на душевност и спомени.
Време е заедно да научим за живота на Панайот Григоров Апостолов – защитникът на свободното слово в едни не толкова свободни времена. Да станем част от запазването на историята му. Да запомним името му с онази любов, с която той се е борил за промяна.
Още в детските си години Панайот се потапя в недрата на думите. Тъй като семейството му често се мести, малкото момче намира спасение в книгите. Роден в Пазарджик, завършил началното си образование в Червен бряг, а прогимназиалното в Цариброд (дн. Димитровград в границите на Сърбия ), през 1911 г. той заживява в гр. Фердинанд. Без да знае, че ще прекара най-значителната част от живота си там, юношата отказва да търси нови приятели за пореден път. Отдава се на развитието си като създава лична библиотека със стотици книги от различни естества – медицина, философия, политика и най-голямата му страст – машинна техника.
По време на Първата световна война, все още ученик, Панайот започва работа като телеграфист. За няколко месеца усвоява напълно техниката на Морзовия и Хюговия апарат. Но след края на войната заплащането става прекалено оскъдно и се насочва към журналистиката. Така за първи път се докосва до прогресивните вестници и осъзнава, че са перфектният инструмент за търсене на справедливост. Резултатът – в рамките на три години е уволнен три пъти. Тогава заминава в Германия (1922 г.), за да следва машинно инженерство, но поради липсата на свободни места, записва медицина. Една година по-късно той и други чуждестранни студенти са интернирани. Връща се в България, но срамувайки се от изгонването, отива в Бойчиновци и отново започва работа като телеграфист. Септемврийското въстание избухва. Случват се едни от най-големите сражения в региона, а в центъра на събитията Панайот телеграфира и помага на въстаниците. Сутринта на 28 септември 1923 г. в пощата го посрещат с думите: „Панайоте, бягай! Търсят те и ще те убият.“ В същата секунда той скача през прозореца, грабва случайно колело, кара по линията и го оставя близо до Фердинанд, за да се скрие при семейството си. Следват привиквания на всички мъже над 16 г. и обстойни проверки на къщите. Обявява се, че където открият „престъпник“, мястото ще бъде изгорено до основи. Панайот се качва на съседен покрив, където прекарва два дни зад клоните на дърветата. Там един от проверяващите войници спира, за да си набере лешници. Старателно разбутва листата, а единственото, което му попречило да види Панайот, са няколко сантиметра от каската на главата му. Така съдбата отново помилва мъжа. За няколко дни се крие в домовете на роднини, а след това го транспортират с каруца за превоз на лимонада от фабриката на баща му – Григор Апостолов Кръстев. Карат Панайот до Криводол и с влак той стига до София, където прекарва една година в укриване.
През есента на 1924 г. Панайот се връща във Фердинанд и създава в. „Наше слово“. Григор ипотекира семейната къща и купува стара печатарска машина и помещение. Това дава началото на „вестник, в който всеки един ще има достъп, всеки ще може да каже своята болка, а ония, които имат нещо в главата си, което би представлявало интерес за другите, да го изнесат“. В продължение на 20 години дом на изданието е печатница „Живот“. Мястото, чиято мисия е да променя обществото на Северозапада със силата на бели страници, тъмно мастило и будни умове – там, където всички прогресивни учители и интелигенция от околията се срещат. През годините те отварят още едно помещение, което служи за книжарница. Понастоящем на техните места са построени поредните сгради, отрупани с цветни мазилки, търговски табели и паяжини на забравата. Минаваме покрай тях всеки ден, без да знаем, че преди са били храмове на идеи, идеали и журналистически мечти. Но миналото винаги намира пролуки, с които да напомни за себе си.
Няколко пъти бащата, като отговорен редактор и съсобственик, бива арестуван заради критични статии и разобличени обществени проблеми. Самият Панайот е бил с условна присъда заради публикувано съдържание. Освен законовите наказания, често получава и анонимни писма със заплахи за убийство, за да прекрати издаването. Разбира се, това не спира дейността му и следват два неуспешни опита за покушение. Понякога се налагало да пропуска „по-неудобните“ статии, за да предпази вестника от принудително спиране. Казвал: „За бълхата не бива да се гори юргана“. А на тяхно място с неохота поставя празно пространство или реклама. Както свидетелства вестникът, в редакцията работят: Иван Танчев, Нончо Калугерски, Пенчо Троянски, Димитър Костов, Нисил Леви, Тодор Петров, Георги Асенов и други.
От 1941 г. започва постоянен тормоз над Панайот. Арестуван е, докато се бори с инфекция и с много усилия близките му успяват да го измъкнат от затвора. Въпреки това през следващите години заболява сериозно и се налага да бъде опериран. Операцията минава благополучно, но той веднага започва „да лети из Фердинанд с крилете на свободата“ и крехкият му организъм не издържа. Повален е от пневмония. Малко преди двадесетата годишнина от издаването на вестника, в нощта на 8 декември 1944 г., Панайот умира. Тогава е едва на 46 години. Колегите му изрично заявяват, че вестникът ще продължи своята дейност, но за съжаление не успяват задълго. Така в началото на 1945 г. настъпва и краят на „Наше слово“ (по това време „Ново слово“). Краят на една епоха.
Години по-късно, през 1990 г., наследниците на Пенчо Троянски се вдъхновяват и издават 20 броя от вестник с модела и името на „Наше слово”. Влагат личните си средства, за да припомнят на обществото за славното издание.
Панайот няма преки наследници, но децата на сестра му Стефана продължават рода. През 1947 г. печатницата, книжарницата и содо-лимонадената фабрика са национализирани. В края на режима биват разрушени заедно със семейните им къщи, които са се намирали на тогавашната ул. Хаджи Димитър 61 – сег. блок и магазин „1001 стоки“, срещу автогарата. Адресът на книжарницата е споменат на едно място като ул. Черковна 47, но никой не може да отговори на въпроса къде точно се е намирала и дали сградата не е имала същата съдба като гореспоменатите помещения. Тъй като от тогава градът се преустройва активно, улиците се променят и това води до заличаване на следите към миналото.
Всяко едно ъгълче по света крие история. Избледнелите снимки, които събират прах в скърцащите шкафове, копнеят да бъдат докоснати. Да бъдат погледнати и поне за минута ликовете им да придобият цвят и форма. Защото не е нужно да си създал печатница, вестник или предприятие, за да оставиш следа. По презумпция историята обича смелите, но Панайот и хиляди други дейци са доказателството, че няма нищо по-силно от любовта на близките, в чиито сърца живееш. Без нея и спомените, които пази, изтеклите животи се превръщат в поредната частица звезден прах.
Специални благодарности на Димитър Церовски, Йордан Герасимов, Таня Стратоникова, Петър Пенчев, Петя Костова, Лилия Стойчева и Едит Соколова, които помогнаха да сглобим парченцата информация в цялостна картина.
Източници на информация:
РБ „Гео Милев“ – отдел „Краезнание“ – дигитализирани страници на в. „Наше слово“
Вестник „Наше слово“ – бр. 1008, бр. 1009 – статия „Стръмен път“
Държавен архив – Монтана – Спомен №150
Книга „Монтана, Кутловица, Фердинанд, Михайловград – кратка летописна история“ (1991г.) – Йордан Герасимов
