Психологът Доника Боримечкова: истина или мит е екранната зависимост?
Откриваме кампанията „Дигитална хигиена“ с темата за децата и екраните и по-специално: истина или мит е екранната зависимост. Наш гост е Доника Боримечкова – детски психолог и терапевт, която повече от 12 години работи много активно с деца. Освен че темата е част от нейната професия, тя се вълнува от нея и като родител. В настоящия разговор ще сведем широкия казус „Деца и екрани“ до няколко конкретни въпроса и ще говорим за най-малките – децата от 0 до 3 години, където всъщност е и фокусът в работата на Доника.
Едно от следствията на принудителната социална изолация, която преживяхме по време на пандемията, е, че все по-често чуваме за „екранна зависимост“ при децата. Думата „зависимост“ е със силна натовареност – правим връзка с тежки състояния като алкохолна, наркотична и хазартна зависимост. Има ли екранно зависими деца? Истина или мит е това?
Доста родители споделят за това, което ние наричаме общопопулярно „екранна зависимост“ в поведението на децата си. Те забелязват трудното откъсване на децата от устройствата с екран, така че от тази страна наистина изглежда като „екранна зависимост“. Подобно нещо всъщност е трудно да бъде класифицирано по този начин, особено когато говорим за най-малките. Там екраните вредят по малко по-различен начин. Там говорим за едно много експанзивно развитие в неврологията на детето: много бързо се развиват невроните, сетивата се свързват по различен начин с паметта, в съзнанието на детето се появяват много емоции, явления и проявления. Там по-скоро става въпрос за една прилепчивост откъм сетивност, тъй като екранът е много по-ярко сетивен – имаме звук, картина – нещо, което се движи – и детето е много силно и интензивно привлечено.
Понеже говорим за сетивност и сензитивност, това, което наблюдаваме при малките от 0 до 3 години, е, че останалите сетива започват да изостават, т. е. вкусът не е толкова ясен и явен. Заради това и наблюдаваме малки деца, които се хранят пред екран. Трудно е храната само като храна, като стимулация да ги привлече. Затова забелязваме деца, които не реагират, когато ги викат по име, деца, които са все едно са погълнати от екраните и ако не се обърне навреме внимание на това, то може да доведе до доста по-сериозни чисто поведенчески затруднения и проблеми.
Има едно изследване, което колеги направиха – че благодарение на това ранно излагане на екрани наблюдаваме поведение доста подобно на аутистичното. Не казвам, че е същото, но много прилича на проявите на аутистичния спектър. Така че наблюдаваме нещо подобно на поведение на зависимост, но не е точно това. Световната здравна организация по отношение на екраните говори за така нареченото „игрово разстройство“, което е по-скоро в посока на зависимост от хазарта. И педиатрите все още трудно могат да застанат с ясна позиция по въпроса. Те виждат други проблеми – в по-горна възраст проблеми със зрението, ендокринологични проблеми, свързани със застояването пред екрана, но не заради самия екран, а заради лошата стойка и свръхстимулацията от екраните.
Чували сме неведнъж родители да споделят, че малките им деца се справят с електронни устройства учудващо добре. Сякаш новото поколение се ражда научено да борави с технологиите. Дори ги наричаме „дигитално поколение“. Примерът на родителите, които често се появяват пред децата с телефон в ръка или работят на лаптопа, ли е от решаващо значение или малките деца днес наистина имат вродено влечение към екраните и „усет“ за начина на работа на тези устройства?
Днешните родители са първото digital native поколение – това е поколение, родено по време на бума на дигиталното. Те са първото поколение, което имаше този контакт с дигиталната реалност, така че е съвсем естествено да го предадат на децата си. Като се замислим реално погледнато децата ни са потопени в дигиталното още преди да се родят, защото ние започваме да се интересуваме например от това какво означава да очакваш дете – търсим в интернет, търсим родителски групи – отново в интернет. Ние самите сме потопени в дигиталното и е съвсем естествено децата да придобиват знания и умения и през личния пример на родителите, и през собствения си опит, който натрупват. Факт е, че устройствата стават все по-дружелюбни и е „детска игра“ да ги използваш.
Когато говорим за ранната възраст – от 0 до 3 години, много изследвания посочват негативното влияние на екраните върху детския мозък. Коя е подходящата възраст да въведем децата в света на дигиталното без това да е толкова опасно за тях (при условие, разбира се, че екранното време е премерено)? И как дефинираме екранно време, какво включва то?
„Екранно време“ е хубаво да бъде формулирано като „време, прекарано пред екран“. Независимо дали е лаптоп, компютър, телефон или таблет – това е екранно време. Много е важно да си даваме ясна сметка, че има различен тип екранно време. Трябва да знаем какво точно прави детето пред екрана. Когато говорим за тази възраст – не само 0-3, но и до към 6 години, от изключителна важност е не толкова броят минути, прекарани пред екран, а това какво се прави пред него, както и това до детето да има възрастен, който да прави връзката между дигиталната реалност и физическата, защото това е трудно за децата в ранната възраст. Присъствието на възрастен в началото позволява на детето много по-лесно след това да саморегулира времето си пред екран.
До 2-годишна възраст педиатрите, психолозите, невролозите и психиатрите препоръчваме да няма екранно време, т. е. то да бъде сведено до минимум, защото е невъзможно съвсем да лишим живота си от екрани. Но поне до навършването на 2 години е важно детето наистина да няма ежедневен контакт с екрана и комуникацията с такъв да бъде да се чуят с баба и дядо, когато са на почивка например. Това е нещо, което придобихме като опитност по време на пандемията – често се чувахме с близки по този начин, с видеоразговори, а това доста подкрепя социалната връзка на мъниците с близките им.
Към 3-годишна възраст може да се предлага и малко по-различно съдържание. Времето пред екран за деца между 2 и 4 години е 10 до 15 мин. дневно, като не е добре те да бъдат давани наведнъж, а да бъдат разпределени на няколко порции през деня. За около 2-3 мин. може да се изгледа с детето едно кратко филмче и след това да се коментира с него какво е видяло, какво му е направило впечатление и родителят какво е харесал – за да има наистина връзка с реалния свят, не само с дигиталния.
Да поговорим за екраните и храненето: има много „злояди“ деца и гледката на 2-годишно дете, хранещо се пред таблета или телефона, не е необичайна. Какви са Вашите препоръки конкретно за този случай, когато храненето е проблем и родителите са принудени да опрат до екраните?
Доста родители казват, че целта оправдава средствата и важното е детето да бъде нахранено, но това не е точно така. По този начин използваме екрана като залъгалка, а малкият човек все пак има право на мнение – да каже кое му харесва, кое му е вкусно и кога е гладен. Използвайки екран, детето се увлича в нещо друго и храната не е във фокуса на неговото внимание. Тогава настъпват и промени във вкусовите перцепции на децата. Педиатри споделиха, че след пандемията деца, които са прекарвали дълго време пред екран, започват да търсят много по-силно вкусово изразени храни – повече солено, повече кисело и т.н. Причината за търсенето на екстремни като вкус храни е, че това сетиво започва да не усеща по начина, по който е усещало преди. Съветът ми към родителите, които са започнали вече с хранене пред екран, е да предоговорят екраните и храненето и да поставят поредност: ще гледаш филмче или ще чуеш песничка, след като си изядеш храната. Много вероятно е в началото да има бунт и поне три до пет хранения да се пропуснат, но на следващия ден нещата ще се подобрят.
Имам спомен от личната си практика: един симпатичен 6-годишен младеж ми се скара и ме попита: „Защо си казала на мама, че не мога да ям докато гледам детско?“ Определено не беше щастлив от моята препоръка. Обясних му, че докато гледа екрана мозъкът му е зает с това, което вижда и езикът му няма възможност да каже на мозъка дали тази храна му е вкусна или не и той всъщност не е сигурен какво е изял. Той ме погледна и каза: „Да, всъщност аз наистина не знам какво ям.“ За да можем да им помогнем да оценят храната и да не я превръщат в просто пълнеж, е добре да имаме уговорки около екрана и моментите на хранене. Това е валидно и за възрастните, не само за децата.
Живеем в доста забързано време, в което родителите са свръхангажирани. Ежедневието често е безкраен лист от задачи, които просто трябва да бъдат изпълнени и затова родителите прибягват до телефона или таблета, за да се занимават с нещо малчуганите, докато те довършват някаква работна задача или домакинско задължение. Какви практически съвети бихте дали на родителите на малки деца в подобни ситуации? По какъв друг начин могат да ги забавляват, за да не прибягват до екраните? Какви заместители биха могли да влязат в употреба?
Не е задължително да бъдат заместители – по-скоро може да се повиши ефективността на това, което се случва. Например да се поставят задачи на детето: гледаш филмче, но искам след като приключа с моята задача и ти с гледането, да ми разкажеш какво точно си видял. Сещам се в момента за едно доста популярно филмче сред мъниците, особено в тази ранната възраст – „Маша и Мечока“. В него има доста морални и етични казуси, така че би могло да се използва първо да се обогати речника на детето, а след това да се повдигне и въпросът за чувствата на другия – как се е почувствал Мечока, когато Маша е направила нещо например. Това подкрепя детското развитие и е време, което родителят прекарва пълноценно с детето си, така че не е задължително винаги да бъде заместено.
Много често в още по-горната възраст – I-II клас чуваме от децата, че им е скучно и че те заради това посягат към устройствата. Всъщност няма нищо лошо на едно дете да му е скучно, защото когато в ранната възраст е оставено да скучае, то прибягва до фантазията си и успява да измисли доста креативни забавления и занимания само. Това подкрепя самостоятелността и креативността. Да, определено подкрепя и тревогата какво точно се случва в другата стая докато е тихо, но е в по-сериозна помощ да оставим детето да скучае на тази възраст, а не да му връчим таблета.
Така е, всички сме виждали малки деца, които сякаш намират нещо невероятно в съвсем обикновени предмети и успяват да се забавляват по много креативен начин.
Безценното на тази много ранна възраст е, че едно дете може да се спре и в продължение на час да разглежда едно камъче и всъщност да е изключително впечатлено от това, което вижда. Не трябва да им отнемаме точно тази вродена наблюдателност и любопитство към простите и обикновените неща.
(Чуйте цялото интервю в прикачения в началото звуков файл.)