„Разкажи, за да запомним“: 11 истории, 1 начинание с мисия
Стела Георгиева
В следващите редове ще ви запознаем с едно прекрасно начинание на екип от млади и талантливи хора, обединени от обща кауза с изключително смислена мисия. На 4 декември в Дом на енергетика в град Козлодуй се състоя прожекцията „Разкажи, за да запомним“. Проектът, реализиран с помощта на Национален фонд „Култура“, събира 11 документални късометражни филма за ярки личности от града и региона и бе представен от очарователната Велианна Кашева. Велианна е мениджър творчески проекти във фондация „Есториум“ – една нарастваща общност от хора, които вярват в това, че всеки човек заслужава образа му, гласа му, движенията на тялото и красотата на духа му да бъдат съхранени днес за онези, които идват след нас.
Велианна е израснала в Козлодуй и именно затова настоящата прожекция включва историите на 11 ярки личности от града и региона. Нека заедно надникнем в тези 11 вече увековечени образа:
Започнахме както подобава с мястото, на което се намираме – град Козлодуй е известен с кораба „Радецки“. А какво е корабът без капитан? Това е Марио Тутунаров, капитан на параход „Радецки“, чиято история е събрана в 5-минутно видео. История за една сбъдната детска мечта – да работи на кораб. Той говори за детството си, за страстта си към сабите, чието колекциониране е неговото хоби, след което с изключителна любов и носталгия разказва историята на „Радецки“ и споделя: „Гордея се от това, че работя тук!“.
Следващата история е тази на изключително слънчевия човек Петя Русинова от с. Селановци. Във видеото тя споделя смешни истории за белите от детството си и разказва за семейството си: „Аз съм взела най-качествения мъж на северозапада… останалите райони от България не ги познавам!“. Разказва, разбира се, и за любовта си към децата и за нейната голяма цел – да създаде подходяща среда и да гради бъдещето им в правилната посока. Петя има 40-годишен стаж като учител, 20 от които като директор на училището в с. Селановци, инициатор е на Националния конкурс за малките философи „Малкият принц“, инициатор и водещ на Международния фолклорен фестивал „Кукурузени усмивки“ и председател на НЧ „Самообразование 1894“, с. Селановци.
Прожекцията продължи със Стефка Митева или баба Стефка, както всички я наричат, отново от с. Селановци. Ако можехте само да чуете с какво умиление, с каква любов говореше за децата и за колегите си! Баба Стефка от малка мечтае да стане учител и мечтата и се сбъдва – дълги години преподава на децата, а в последствие продължава мисията си, но вече като директор. Към днешна дата, вече пенсионер, тя е активен деец в местния пенсионерски клуб: „Ние разбрахме, че можем да живеем добре, че можем да се борим със самотата, че можем да се веселим, нашето поколение е научено да живее колективен живот!“
В следващото видео Велианна ни представя историята на една „вълшебна къща“ – първата опорна точка в нейния живот – място, където се е правил театър, децата са рисували, играели, където са ги учели и насърчавали да следват и развиват таланта си. Тази къща е Общински детски комплекс в гр. Козлодуй и един от „вълшебните учители“ в нея е Мариана Ангелова – талантлив художник и най-вече добър и сърцат човек. „Ако е вярно, че хората се раждат като един бял лист, то мога да ви кажа, че тази жена е нарисувала най-ярките и най-красивите щрихи върху страшно много детски лица и сърца!“ – така изглежда Мариана в очите на Велианна.
Следва историята на Ваня Кожухарова – втората опорна точна в живота на Велианна – детската градина. За себе си Ваня казва: „Аз съм един нормален, обикновен човек, съдбата ми е била така благосклонна, че съм работила и живяла с много кадърни хора, с които сме правили много красиви неща за читалището и за културния живот на града като цяло“. Ваня е театрална актриса, има над 40 постановки. Пенсионира се като учител в детска градина, след което продължава да работи с деца от читалището, преподавайки им театрално изкуство. Още от ученичка има страст към шапките, благодарение на майка си. И до днес, ако я видите по улиците на града, по шапката ще я познаете.
Стигаме до третата опорна точка – училището. Велианна прекарва 12 години в едно и също училище „не защото не е имала възможност да си тръгне оттам, а защото не е искала“. Там има един човек, който „толкова много години води училището в правилната посока“ – Мария Костова. Мария завършва френска филология във Великотърновския университет и тъй като навремето работа се започвало по разпределение, тя попада в Козлодуй. Три години работи като учител в СУ „Христо Ботев“, след което, едва на 27 години, става директор на новооткритото тогава училище „Кирил и Методий“. Тя не само полага основите, но и дава летящ старт на училището с откриването на първата в града паралелка за ранно чуждоезиково обучение (по онова време Козлодуй става четвъртият град в страната, в който се създава такава паралелка). Нейната кауза е заедно с колегите си да докаже, че масовите училища могат да постигнат резултати като всяко училище, наричащо себе си „елитно“. И нейната кауза успява!
Продължаваме със следващото видео за „една изключително финна, тиха и безкрайно силна жена, която с неуморния си труд е възпитала хиляди деца от този град“ – Ивет Серафимова. Ивет произхожда от музикален род, закърмена е с любов към музиката. Учи в Ловеч, след което в Плевен и накрая, по покана на тогавашния директор Мария Костова, попада в училище „Кирил и Методий“ в Козлодуй , където веднага започва да осъществява своите мечтани проекти. Стартира с музикална паралелка с изучаване на пиано, продължава с концерти, хорове и един ден създава клас. „Като ме срещнат днес мои ученици и като започнат да говорят благодарни: – Помните ли… И аз съм благодарна, че съм запомнена с нещо хубаво, което съм направила – това е повече от всичко друго!“
Ивет има двама сина, единият от тях – Калин Серафимов – е много артистичен още от малък. За него Велианна казва: „Колкото тя е тиха, толкова той е шумен, колкото тя е елегантна, толкова той е свободолюбив, бунтар, който следва пътя си“. Още в тийнейджърските си години Калин изпитва влечение към театъра и театралното изкуство – за него това е начинът да изрази себе си. След завършване на средното си образование той кандидатства в НАТФИЗ, но не го приемат и записва актьорско майсторство в Театрален колеж „Любен Гройс“. Така попада в света на театъра. Участва в пиесата „Случка в зоопарка“ на Драматично-куклен театър „Димитър Димов“, гр. Кърджали – много сериозен текст с много сериозно послание. Именно там забелязват таланта му и го канят да остане в трупата – неговата мечта: „Аз много исках да играя в театъра, никога не съм мечтаел да се кипря пред камери, да ходя по разни червени килими – това е суетня, просто исках да бъда в театъра!“. И така идва цяла поредица сериозни роли. След реформата в театъра и намаленото финансиране се стига до там, че „не правиш изкуство, а правиш някакви неща, колкото да оцелееш“ и той напуска театъра. Но няма случайни неща – ето че Калин попада в Дом на енергетика, гр. Козлодуй, където след години работа като административен работник получава отново шанса да сбъдва мечтата си – „Това беше може би най-голямата награда, която съм получавал!“.
Следват две безценни истории на двама от най-старите членове на театралния състав при Дом на енергетика – тези на бате Мишо и чичо Яни, както ги нарече Велианна:
„Мен не ме притеснява, че ще остана за вечни времена, мен ме притеснява по-скоро дали някой ще се заинтересува от това“, така започна видеото за Михаил Войков. Той разказва с умиление за щастливото си детство, за дядо си, който го е научил на всичко, говори с безкрайна любов за съпругата си: „Аз бих я дал за пример за това как водата може да подпали скалата – това е съпругата ми. Тя ме направи съвсем друг човек и то в добрия смисъл“. Михаил разказва как е дошъл в гр. Козлодуй, след като се уволнява от казармата, за приятелството си с Яни Абаров, който го запознава с театралното изкуство и го прави част от него. „Когато имаш колеги по-добри от теб ти се стремиш да гониш и неминуемо израстваш. Това, че имам някои добри роли, е благодарение на това, че съм имал добри колеги, които съм се стремял да гоня.“ Михаил говори толкова искрено за нещата от живота, за това, че човек е жив, докато има кой да го помни, а оттук и единственото нещо, което желае: „Искам както аз помня моя дядо, така да ме помнят и мене, да ме споменават с добро, нищо друго!“
Яни Абаров (или чичо Яни) се самопредстави като „откачалка, зодия овен, роден точно когато се стрижат магаретата“. Човекът-усмивка, бихме казали. И той разказва за безгрижното си детство, пълно с много спомени, весели игри и тийнейджърски щуротии и за запознанството със съпругата си. От малък свири на китара, а „този, който можеше да свири на китара, беше на пиедестал. Класът на жената беше женски клас и всички момичета умираха за мен, щото им свирех лирични песни, само жена ми не ми обръщаше внимание“. Но ето ги днес – вече 45 години заедно. За театъра Яни казва: „Веднъж качиш ли се на сцената, няма слизане“. Спомня си за една от ярките му изяви в пиесата „Човекоядки“ на Иван Радоев: научил текста за 3 дни и след това 3 месеца го сънувал, и още го помни, рецитира част от него със сълзи в очите. Цялата зала искрено се смя на разказа му за негова роля в една от пиесите на Бойко Илиев – прибират се заедно със съпругата и сина си отнякъде и синът му казва: „мамо, ако искаш да не се разведеш, по-добре не гледай тая пиеса – тати играе педераст“, а майка му отговаря: „Няма лошо, че играе педераст, мамо, лошото е, че много му отива“.
Дойде време и за последното видео – да завършим както подобава – на висока нота! „Една дама с изключителен чар и харизма и огромно, добро сърце“ – така Велианна представи учителката си по пиано Здравка Николаева. И тя наистина е такава – изключителна жена, дълбоко свързана с музиката. Здравка е преподавател по пиано към Дом на енергетика. За нея преподаването е като бягане с препятствия: „Слагам препятствието и казвам на ученика: тичай и скачай. Думата „не мога“ не я пускаме тук! Който я употреби, ритуално отива в коридора да я изплюе и после се връща тук. И така пак, и пак, и пак… докато се получи“.
Така завършва тази вдъхновяваща вечер. Много се смяхме и, признаваме си, на моменти дори поплакахме… За едва час и половина не само надникнахме в 11 човешки живота, но видяхме, чухме и усетихме душата на тези хора, бяхме съпричастни към най-съкровените им и най-скъпи моменти. Тези 11 души оставят своята следа, своя образ и душа за поколенията.
Колко от нас се замислят какво оставяме за поколението след нас? За съжаление никой не е вечен. Estorium.org е сайт, на който всеки може да качи видео на човек, когото обича – безплатно и свободно – за да бъде запомнен.
Благодарим на тези прекрасни хора за идеята, за труда, който са вложили в развитието на този проект, и най-вече за шанса да бъдем запомнени.
Аз искам да бъда видяна от внуците и правнуците си, искам да оставя своето послание, своя образ, да бъда запомнена… А вие?
