Виолета Апостолова – Лети за фотографията като общуване
Нели Найденова
Виолета Апостолова – Лети работи в областта на фотографията, изящна и приложна графика. Тя е докторант към катедра „Визуални изкуства” на Софийски университет „Св. Климент Охридски” с десетки изложби зад гърба си в Австрия, Беларус, Белгия, Великобритания, Испания, Китай, Мексико, Португалия, Полша, Румъния, Русия, Сърбия, Турция, Франция, Хърватия и Черна гора. Макар че работи в София, Лети активно участва в културния живот в родния си град Монтана. Лети е от хората, които не признават пространствени ограничения, търси лицата и вижда общото и човешкото през границите. С нея разговаряме за миналите и бъдещите и проекти, какво я кара да се връща назад, към корените и какъв е нейния конструктивен начин да се справи със социалната изолация и дистанцираност.
Предпочиташ да снимаш хора. С какво те привличат човешките лица и портрети?
Снимам хора, защото ме вълнуват. Снимането ми позволява да общувам с тях, да покажа най-хубавото, което виждам в хората. Чрез фотографията успявам да открия тази страна в човека, която е отвъд видимото, когато ме допуснат и ми се доверят, разбира се. И затова сега ми е особено трудно, не мога да изляза да снимам празни улици. Въпреки че може би трудностите ще ми позволят да погледна и от другите страни на фотографския образ.
Как се справяш в тази ситуация и при липсата на обекти за снимане?
Чета повече от книгите, за които иначе не ми е оставаше време. Сега са на дневен ред. Използвам момента да прегледам архивите си. Много ми се иска да направя селекция и да си завърша Фотокнигата, за която мечтая от много време. Хубаво е когато можем да видим снимките на хартия. Различно е. Също така се възползвам от времето за домашен спорт, готвене и онлайн обучения. Скоро започвам курс по видеомонтаж и нямам търпение.
Ти си от хората, които винаги се връщат в Монтана? Имаш три самостоятелни изложби тук? Какво те кара да организираш подобни събития?
Първата ми изложба беше с фотопортрети на Валерия Цимбал в Читалище „Разум”. Доста време след това организирах и „Завръщане” – изложбата, която бе част от фестивала „Фотофабрика” в София. Изложбата засягаше темата за миграцията на хората по света и не само. Аз се опитах да покажа и добрата страна на това, че днес имаме възможност да избираме къде да живеем. Всъщност фокусът ми беше върху това, че където и да сме ние запазваме част от корените си и винаги се връщаме към тях буквално и преносно. Може би и аз по тази причина се връщам в Монтана и продължава да показвам моята гледна точка като артист.
Има ли интерес и публика за изложбите? Какви са ти личните наблюдения?
Според мен интерес към изкуството се възпитава, но това става постепенно. Не забелязвам масов интерес, но все повече хората се информират онлайн, интернет пространството изобилства с информация за събития и визуалната култура е част от езика на глобализацията. Според мен настъпва промяна и изкуството ще заема все по-голямо място в ежедневието ни. Все повече хора започват да си дават сметка, че е важно. Изкуството засяга общочовешки теми, то е за всички и носи послания. Ако посланието достигне дори до един човек има смисъл. Обичам това, което правя и съм щастлива, когато има с кого да го споделям.
Как се възпитава вкус към изкуството?
Още с възпитанието на децата и тяхното израстване. Моята майка е учител по литература и музика баща ми е меломан (рок фен) и имам щастието да ми е показан пътя към изкуството от много малка. Това е нещо, което се гради във времето и е свързано и с ценностната система на човека, а също така и с критичното мислене, което е важно. Когато се възпитава и изгражда любов към изкуството, не само визуалното разбира се – музика, литература, театър, кино и танц – човек може да изпита повече радост от живота според мен и да бъде част от историята си, своята и на място към което принадлежи.
Ти намираш много от своите фотографски обекти по време на пътуванията си извън страната. Последната ти изложба в Монтана „Вятър и вяра” се проведе в края на миналата година и е резултат от твои пътешествия до страни като Хърватия и Мексико. Какво ти дават тези пътувания и как те ти помагат на творческите търсения?
Имах късмета да попадна в изключително добра и продуктивна работна среда и в Хърватска, и в Мексико. Изложбата беше част от моя докторантски „Еразъм” в Сплит, Хърватска. Там работих в графично ателие към тяхната Академия по изкуства и за мен беше много ценно и вдъхновяващо. Някой от графиките са създадени в Мексико Сити, където имахме щастието да работим в едно графично ателие. В Мексико бяхме поканени от една галерия с две мои колежки и приятелки, където представихме изложбата “Connection” . Моята концепцията беше свързана с Изгубените връзки (Lost Connections), може би актуална сега защото засяга темата за близост и липсата и, а в монета много хора може би си задаваме въпроси в тази посока поради социалната дистанция. И дано има много въпроси за всеки, на които да търси отговори.
Бъдете здрави, пазете се и мечтайте, изкуството помага да бъдем по-добрата част от нас самите…
