Водици – трите магични дни, в които водата сбъдва и пречиства
Йоана Димитрова
Водата е основен елемент, един от символите на земния живот и това ѝ отрежда специално място в митологията на народите и в религиозните системи по света. Благодарение на животворната ѝ сила, планетата ни изобилства от живот и съвсем основателно в културата на някои индиански племена на водата се гледа като на кръвоносна система – реките и потоците се стичат надолу по планинските склонове и се спускат през долините като своеобразни артерии и вени на земята.
Животът – такъв, какъвто го познаваме, зависи от водата. За нашите предци назад във времето тази зависимост е била още по-осезаема – от това дали годината ще бъде дъждовна или ще донесе суша, е зависело изхранването на семейството. Освен напоителните и животворни свойства на водната стихия старите българи познавали добре и нейната унищожителна мощ и вероятно именно осъзнаването на тази двойнствена сила е в основата на голямата почит, която народът ни ѝ засвидетелства.
Древният български празник на водата
В началото на календарната година предците ни отдавали почит на стихията, вкоято се заражда животът. Народът ни ѝ е отредил голям тридневен празник – на 5-и, 6-и и 7-и януари, наречен Водици. Обичаят е много стар, води началото си още времената преди Христа и е пряко свързан с мистичната сила на животворната течност. Вярата в способността на водата да лекува, пречиства и помни е вплетена в редица обичаи и ритуали на старите българи. Традицията на Водици дава символичен старт на новата година – прави се за наричане на новия слънчев цикъл и пречистване за едно ново начало.
Нощта на Мълчаната вода
Ритуалите на Водици започват на 5-и януари след залез слънце. Според народните вярвания, нощта на 5-и срещу 6-и януари е една от най-магичните нощи в годината, в която се вярва, че стихията „чува“ най-силно. Тогава се прави Мълчаната вода– един от най-старите ритуали, свързани с природните елементи, които са разпространени по нашите земи.
След като падне здрач в менче или стъклен съд се налива чиста изворна вода и в пълно мълчание се носи до мястото, където ще бъде използвана. Вярва се, че да се мълчи пред водата запазва нейната чистота, а заедно с това и магическата ѝ сила, което дава възможност за последващата част от ритуала – зареждането на водата чрез наричане.
Наричането на мълчаната вода е лично, не се прави за друг човек. Ритуалът се извършва навън – в двора, на балкона или прозореца – под открито небе, за което се вярва, че тази нощ се отваря и всички молитви биват чути. Смята се, че силата на водата е най-голяма точно преди полунощ. Тогава съдът с водата се обгръща плътно с две ръце. Поверието повелява да изречеш на глас кой си, кой е твоят род и след като водата вече те „познава“, да ѝ довериш гласно най-съкровените си желания, сбъдването на които ще донесе радост в живота ти. Вярва се, че в думите, изречени ясно и категорично, съдържащи волята на човека за някаква промяна, за нещо ново, зареждат водата. Така от мълчана водата става наречена и носи енергията на изреченото желание. Затова се твърди, че силата на водата се предава от емоцията, която наричащият влага в изреченото и от вярата, изпълваща душата му. След изричането на желаното наричащият може да притихне и да си представи как ще изглежда животът му, когато пожеланото се сбъдне и да се опита да „види“ тази картина, оглеждайки се във водата. Тази част от ритуала завършва с думите: „Нека реченото бъде сторено!“ или просто „Да бъде!“, след което водата се оставя да пренощува под звездите, да поеме словото и да се „пренареди“, за да му вдъхне живот.
На сутринта първо се отива при наречената вода – отпива се от нея и се измиват очите. После се скланя чело пред нея и се благодари. Останалото от наречената вода може да се внесе в дома – да се поръси с нея или да се запази.
Магия или забравено познание?
Възможно ли е практиките, свързани с природни елементи и явления, които с недоверие и боязливост, а понякога дори насмешка наричаме „магия“ да са просто старо и забравено знание за природните сили? Могъщ ресурс, който сме отхвърлили, защото все още нямаме научно обяснение за него?
Предците ни несъмнено са вярвали в паметта на водата и способността ѝ да се зарежда от думите, защото са се осланяли на това нейно свойство във всяко наричане. При първия ритуал на Водици народът ни е знаел, че силата на водата се крие именно в това тя да бъде взета директно от извора и да бъде опазена от енергията на човешката реч, т. е. да се съхрани чистотата на нейната енергийна структура на вибрационно ниво, която чрез мълчанието остава ненарушена. А след това думите, с които бива наречена, пропити с човешките емоции и вяра, зареждат водата с енергията на сбъдването.
С напредъка на технологиите животът ни се отдалечава все повече от природата и нейните естествени ритми и сили. Днес почитаме водата като ценен за здравето на нашето тяло ресурс, проверяваме химичния ѝ състав, говорим за замърсяването ѝ, за това колко чаши на ден трябва да изпием, за да сме добре хидратирани и организмът ни да функционира правилно. Но имали ли сме знание за нейната способност да запаметява и да пренася информация по специфичен начин? Знание, което днес науката все още се опитва да докаже?
Наясно сме, че всеки звук има определена вибрация, каквато притежават съответно и звуците на човешката реч. Японският изследовател Масару Емото, автор на книгата „Тайните послания на водата“, прави експериементи със свойствата на животворната течност и открива, че тя реагира на речта – нейната кристална структура и респективно качествата ѝ се променят под въздействието на вибрацията на положително или негативно натоварени думи, т.е. емоциите на човека оказват силно влияние върху нея.
Знаем, че всяка дума носи определена емоционална натовареност. Словото е тясно свързано с човешките емоции. Чрез него не само успяваме да говорим за този свой вътрешен емоционален свят, но и можем да го изразим в него. Изричаме клетви при встъпване в свещен съюз или поемане на отговорна длъжност, на празниците отправяме благопожелания на близките си и дори всекидневните ни поздрави са малки „заклинания“ за благополучие.
Несъмнено най-силният пример за твърдението, че словото въздейства върху реалността ни, е съществуването на молитвата. Пречистващата сила на водата е позната и широко застъпена и в ритуалите на хриянството, например ръсенето със светена вода за здраве и ритуалното къпане на бебето на Светото Кръщение – едно от седемте тайнства на вярата, при което човек се очиства от греховете.
Пречистващата сила на водата
Днес ритуалите на 6-и и 7-и януари (нов стил) са свързани едновременно с народните поверия за водата от езическото ни минало и с християнската вяра.
На втория ден от празника Водици старите българи почитали Мъжкото начало. На Мъжки водици млади мъже се хвърляли в реката за здраве и играели в нея хоро за придобиване на „мъжка сила“. В нашето съвремие на 6-и януари се почита Богоявление – според православния календар празникът Йордановден отбелязва кръщението на Исус Христос от Йоан Кръстител в река Йордан и е съпроводено с ритуалното хвърляне на кръста от свещеника и надпревара той да бъде изваден. Има сведения, че хвърлянето на дървен кръст е много стар предхристиянски обичай по нашите земи, който символизира връщането на животворното начало на водата. Затова на този ден, къпейки се в леденостудените води на реката, мъжете в миналото се лекували, заздравявали тялото и духа си, а „живата вода“ „отмивала“ от тях всяка болест и грях.
Третият ден от празника е свързан с Женското начало и се наричал Женски водици. Тогава млади жени и женски отрочета до една година се миели във водата и около нея се играело хоро, след което жените понасяли котли с жива вода от реките и ръсели с тях за здраве и благоденствие. В някои райони на този ден се гадаело и предсказвало за любов и зачеване. На 7-и януари християните честват Ивановден – празник на Йоан Кръстител, който проповядвал и кръщавал хората. На този ден задължително именяците се окъпват със студена вода за здраве.
Този ден бележел края на всички коледни празници и Женското и Мъжкото начало се обединяват от водата, след което започвал сватбеният период.
Българските традиции и обичаи с тяхното удивително многообразие и неповторимост неизменно съпътстват и осмислят живота на редица поколения. Старите хора казвали: „Ние си отиваме, но това, което е било, остава“. Времето минава, но в народната памет наистина остават тези „живи въгленчета“ на богатство и мъдрост, които ние, потомците, можем на свой ред да изровим, преосмислим и „вплетем“ в нашия съвременен бит и може би по този начин да се доближим отново до природата и да си спомним забравеното знание за нейните сили.
