Йордан Радичков – геният извън рамката
Станислав Стоилов
Роден на 24 октомври, 1929 г. в село Калиманица, Монтанско, Йордан Радичков е един от емблематичните автори в българската история. Той завършва гимназия през 1947 г. в Берковица, където днес има паметник с образи от неговите произведения. След завършването си той работи като кореспондент и редактор във вестник „Народна младеж” от 1952-1954 г. По-късно работи като редактор във вестник „Вечерни новини” от 1954 г. до 1960 г., след което до 1962 г. работи в „Българска кинематография”, а впоследствие до 1969 г. – във вестник „Литературен фронт”.
От 1973 г. до 1986 г., е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото в Държавния съвет на републиката. От 1986г. до 1989г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели.
Йордан Радичков започва да публикува свои произведения, разкази и очерци от 1949 г. През 1959 г. той издава и първата си книга „Сърцето бие за хората“ (сборник с разкази). Характерно за него е, че не обича правописа и често пише думите си с правописни грешки, които после биват поправяни от мнозина редактори. Въпреки това, той пише със сърце и душа, а характерните му философски произведения като пиесата „Суматоха” оставят непреходна следа в историята на българската литература.
Радичков е автор на сборниците с разкази „Прости ръце“, „Обърнато небе“, „Планинско цвете“, „Шарена черга”, „Водолей“, „Свирепо настроение“, „Козята брада“, „Плява и зърно“, „Как така” и други.
Автор е и на пътеписа „Неосветените дворове“ и емблематичните разкази „Ние, врабчетата“.
Радичков е познат като нетрадиционен автор, той налага свой стил, свои норми и правила, написва невероятни сценарии, експериментира в областта на драматургията и с пиесите си „Януари” , „Лазарица” и „Опит за летене”, които заедно със „Суматоха” са играни в Югославия, Австрия, САЩ, Чехия, Германия, Гърция, Дания, Полша, Русия, Полша, Дания, Финландия, Швейцария и други страни.
Пише сценарии за игралните филми „Горещо пладне” и „Привързаният балон”. Интересен факт за неговото творчество е, че прехвърля свои известни герои от разказ в разказ и книга в книга сякаш от филми. Този похват е най-ярко изразен в сборника му „Барутен буквар”. Автор е на романите „Всички и никой”, „Прашка” и „Ноев Ковчег”.
Той пише до последния си дъх. В края на живота си пише сборниците „Хора и свраки”, „Малки жабешки истории”, „Мюре”, „Умиване лицето на Богородица”, „Автострадата” и „Пупаво време” през 2001 г. Радичков умира в началото на 2004 г. в София.
Освен с множеството си награди и постижения в България, той е признат в цял свят. Удостоен е с престижната международна „Гринцане кавур” за белетристика през 1984 г. А през 1988 г. получава и Кралския шведски орден „Полярна звезда”. За „Малки жабешки истории” бива вписан в почетния списък „Ханс Кристиан Андерсен” на Международния съвет на детската книга през 1996 г. На него е кръстен и връх на остров Ливингстън в Антарктика.
Радичков е може би един от най-невероятните автори в българската литература именно с това, че творчеството му не познава граници и успява да създаде светове в световете извън рамките на човешкото възприятие. Както би казал Айзък Азимов, цитирайки един от неговите герои от „Фондацията” можем спокойно да кажем за Радичков, че там където другите виждат хаос, той вижда структури в шарки, щрихи и мотиви, а в тях вижда и философия, мъдрост и нещо отвъд рамките на онова, което можем да възприемем.
