За големите мечти в малкия град с Михаела Стоянова
Анжелика Иванова
Случвало ли ви се е да нямате търпение за онзи момент, в който ще седнете на уютно местенце, ще си поръчате любимото горещо кафе и ще извадите книгата от чантата си? Е, на мен също – особено в студените и мрачни дни. Днес ще си говорим с един запален читател и автор – Михаела Стоянова, която преди години направи книжен клуб в библиотеката ни в Монтана за всички хора, които се чувстват по същия начин.
Помня това събитие, защото залата беше пълна и очакваше да чуе какво има да казва това младо, но много вдъхновено момиче. Нямахме идея, че няколко години по-късно участниците ще подписват собствената си книга на Софийския международен панаир на книгата през 2023 г.!
Клубът на любителите на кафе и дебели книги е книжният клуб, в който млади читатели от Монтана се събирали в уютно кафене, говорили са си за книги, писане и… останалото е история, която можете да прочетете в следващите редове!
Здравей, Михаела, много съм щастлива, че имам възможност да си говорим днес за любовта към четенето и книгата на Клуба за любители на кафе и дебели книги. Аз самата бях на откриването му през 2016 г. и помня страстта, с която всичко започна. Как реши да създадеш клуба още тогава и вярваше ли, че ще има толкова голям интерес към него?
Здравей, Анжи! За мен е истинско удоволствие да разкажа за това, което знам, а и идва от сърцето и опита ми. Благодаря за въпросите, които ще последват!
Когато бях 15- или 16-годишна нямах почти никакви страхове. Нямах и очаквания. Определено се изненадах, когато се изправих пред пълна зала (разбирайте неголямо помещение, но все пак наистина пълно). Тогава не се притеснявах да говоря за нещата от собствената си гледна точка без страх и смятам, че до известна степен още имам това качество. Струваше ми се, че няма достатъчно младежки събития, свързани с литературата, а пък имах много приятели, които се вълнуват от четенето и писането. Ето така реших да създам литературен клуб. Да идва който пожелае – аз ще съм там. А всъщност дойдоха доста хора – нещо, което не очаквах!
Цялата идея за книга, която е написана от членовете, беше ли заложена още в началото или по-скоро видяхте възможността с течение на времето?
Първоначално се събирахме в едно кафене и просто си говорихме за неща, които сме прочели, харесали или такива, които сме писали. Тогава просто не знаехме какво да правим с написаните редове, освен да ги покажем на хората от клуба.
Идеята за колективно писане може би беше изцяло на нашата менторка, Ели Лозанова, а ние се съгласихме. Запалихме се по идеята и започнахме да се срещаме в дома ѝ – тази част беше вълшебна! От моята гледна точка беше за кратко, защото скоро след началото заминах да уча в София. Но клубът си остана – те продължиха да пишат, а аз следях как се развива текстът постоянно. Четях новите глави от студентското общежитие късно след лекции и работа. Няколко години по-късно Ели ни съобщи, че книгата е харесана от издателството!
Александра Тодорова, най-младият член на клубa, споделя и своята гледна точка:
По мои спомени идеята за книгата се зароди непосредствено след създаването на клуба, но определено не бяхме планирали проекта от самото начало. Спомням си, че изпуснах срещата, на която момичетата са обсъдили предложението, но в деня преди следващата ни сбирка се видях с Тони и тя ми просто ми каза „Хей, ние мислим да пишем книга, искаш ли с нас?“ Останалото е история.
Сподели ни малко и за другите участници в писането – кои са те, с какво се занимават сега и пишат ли все още активно?
Другите участници все още са изкушени от писаното слово! Исках да ги оставя сами да разкажат за себе си, но те предпочетоха да се видят отстрани, описани от мен:Александра Тодорова е нежно цвете, точно като Савана. Първокурсничка е и вече дори шофира. А в самото начало беше само на 12 години!
Ива Иванова е нахъсана и дейна интелектуалка, социално ангажирана и невъобразимо активна в академичния живот на СУ „Св. Климент Охридски“. Продължава да пише, като в момента основно репортерски материали за ефира на БНТ.
Антония Любенова се изкуши от киното също като мен. Не спира да пътува, дори не знам къде толкова намира да ходи, но за мой късмет – понякога идва с мен да работи на морски лагер.
Ели Лозанова очаква излизането на новата си книга, а пиесата ѝ „Смок“ ще бъде поставена следващия сезон на сцената на емблематичното читалище в село Замфирово, което се прочу с „Варено жито“ на Стоян Николов – Торлака. Тя все още организира ежегодния фестивал „Бабина душица“.
Кристина Стоянова вече е дипломирана сериозна млада дама и от нея могат да се крадат много хубави идеи за четива. Вече работи като учител по БЕЛ в столицата, където вдъхновява децата да четат и стого им забранява да са неграмотни.
Цветомир Петров е точно такъв, какъвто трябва да бъде един уважаващ себе си мъж – пълна мистерия.
Книгата има страхотен ментор и редактор, както спомена, а именно Ели Лозанова. Kак успяхте да се сработите като екип и какво ви даде работата с нея?
Винаги сме казвали, че Ели е най-добрият ментор, защото избягва да менторства. Или поне не си личи, когато го прави. Тя е изключително естествен, начетен, препатил, забавен, а и много откровен човек. Ако си полуинтелигентен, със сигурност ще успееш да научиш страшно много от нея и само от един непринуден разговор.
Александра споделя, че за нея Ели не е само ментор на клуба, тя влиза в ролята на своеобразна майка на групата. Благодарение на нея са успели да създадат безопасна среда за творчество и креативен растеж на участниците. През годините тя ги е насочвала и била до тях на всяка крачка, превърнала тази отговорна задачa да предадaт послание чрез думите си в забавна детска игра. Казва, че винаги ще е благодарна за уюта, който тя им е дала, не само физически, когато всеки четвъртък ги е посрещала в дома си, но и емоционално. В съзнанието си свързва моментите от срещите им с дълбоко вътрешно спокойствие и щастие.
Историята е криминална, много интересна и пълна с неочаквани обрати. В същото време е много уютна и те кара да се пренесеш в друг свят. Как успяхте да се сработите толкова добре всички и беше ли трудно да пишете в един стил?
Криминалният жанр се утвърди по случаен път – не сме отявлени фенове на кримките, но създадохме образи, които нямаше как да заживеят в общ свят, ако той не е във вида на защитено жилище. Уютът идва от обстановката, в която главите от романа са мислени, обсъждани, разигравани, писани i редактирани. Животът беше уютен в родния ни град Монтана. Съдбите на персонажите от романа ми послужиха добре за едно – да оценя подобаващо собствената си ситуация. Имах щастливи, свободни и луди години преди да навърша пълнолетие. Със съавторите се сработихме или естествено, или благодарение на тайния педагогически талант на Ели. Не знам!
Можем ли да очакваме и други книги от целия състав на книгата или какви са бъдещите ви планове като млади писатели?
Можем да очакваме всичко, но не е никак добре да имаме конкретни очаквания! Не само за продълженията на книги и отношения, но и за всичко в живота. Имаме някои идеи, но хайде да не казвам голяма дума, защото в момента сме разпиляни по различни градове, университети, работни места и държави.
За край на това интервю би ли ни споделила кои са авторите от Северозапада, които следиш и те вдъхновяват?
Със сигурност ще каза Стоян Николов – Торлака, Ели Лозанова и Яна Кременска. Следя и се радвам на чудесната работа на целия Съюз на младите писатели, създаден от Дебора Петкова и Димитър Петров, но признавам, че все още не съм се запознала с книгите на всички млади автори, които срещнах благодарение на тази инициатива.
Писането и четенето вървят ръка за ръка, а силата да излееш мислите си на бял лист и да ги споделиш пред тълпа от хора, когато си на 15 г., е адски мотивираща! Много сме благодарни на всички участници от „Клуба за любители на кафе и дебели книги“, които ни разказаха за пътя им на талантливи ученици, които са сбъднали една от големите си мечти. Това ни показва, че малкият град дава страхотни възможности за всички, които имат идеи, а и носи необходимият уют, за да имаш силата да започнеш всичко това.
