„Затуй, че устоях и че не падах, ще ме обича целият народ!“: Спомен за Яна Язова
Моника Тинчева
„И хвърли се бясно на острите, мокри скали.
Затътна, изтръпна хладната, каменна гръд —
ядосано хласна тя — … Падна вълната, прегракна задушен викът,
но все кат преди протегна разбити ръце… изплака…
и тъй се смали…“
Яна Язова, „Вълни“
Първата ми „среща“ с Яна Язова беше нейното стихотворение „Вълни“. Редовете бяха наситени с някаква могъща сила, която те отнася стремглаво с всяка следваща дума. Толкова мощен беше изказът и такава дълбочина идваше от усещането, че няколко пъти, докато четях поглеждах фината и одухотворена млада жена на снимката. Чудех се каква същност трябва да имаш и колко силен характер трябва да носиш, за да напишеш нещо толкова поглъщащо като изживяване. Контрастът между откритото лице с изящни черти и огромния заряд под тъмните и мрачни епитети, отсечените изречения и тъгата в нейните стихове, продължава да ме кара да се замислям за това какъв човек е била, какви са били радостите в живота ѝ, за какво е мечтала, какво е осмисляло дните ѝ.
Не бих могла да я сравня с друг автор от нейното съвремие. Под нейното перо попадат онези, които често остават незабелязани и отритнати от обществото. Герои на стихотворенията са просяци, недъгави улични музиканти, хора от малцинствата, жени, които продават плътта си. Тя дава израз на вижданията си за съдбата на България, проблемите на епохата, усещанията си за смъртта и впечатлява със смелостта си. Смелостта да говори за нещата, за които другите не смеят, особено в смутните времена, в които живее. Действителността в произведенията ѝ често е сравнявана с френския сюрреализъм. Изказът е без излишни и измислени украсявания. Думите те хващат за гърлото и дълго време горчат и напомнят за себе си. Но има някаква странна красота и истинска човешка почтеност в това да назоваваш това, което виждаш и усещаш, с тази искреност и непоколебимост.
Яна Язова не е нейното истинско име, а артистичният псевдоним, даден ѝ от професор Александър Балабанов. Той има изключителна роля в пътя, който тя извървява като творец – бива неин съветник, закрилник и човекът, който я открива за света. Между тях има истинска и стихийна любов, която оставя своя изгарящ отпечатък върху съдбите и на двамата.
Артистичното име, което професор Балабанов ѝ дава, се свързва с едно от стихотворенията в първата ѝ стихосбирка „Язове“. В него тя сравнява сърцето си с яз (бент, преграда) и това превръща 19-годишната Люба Ганчева в Яна Язова: „Аз съм Балканът със гънки усойни, яз е сърцето ми в гръд вкаменела. Моите песни са ревове много нестройни – че всички реки съм във себе приела …“
През своя живот, изпълнен с множество обрати, предателства, отричане и забрава, тя ще създаде обширно творчество. Жанровете в нейното литературно завещание не познават граници – поезия, разкази, пиеси, романи, творби за деца, пътеписи. Интересно е да се знае, че тя е от първите автори, които в детските книги съчетават четенето с рисуване – „Лица в черти, стихове и колелца“. Нейният различен подход към това да накара децата да четат, заслужава признание и уважение. Яна Язова пише за децата в периода между 1937 и 1943 г., но част от произведенията ѝ виждат бял свят доста години след смъртта ѝ.
Писателката е родена в живописния крайдунавски град Лом. Ученическите ѝ години минават в родния ѝ град, Видин и Пловдив. В София посещава Първа девическа гимназия и след това става студентка в Славянския факултет на Софийския университет.
След като завършва университета, следва специализация в Сорбоната. В Париж се запознава с Джон Табаков – образован и интелигентен млад мъж, който е български предприемач и фабрикант. Той е запленен от нея и ѝ предлага брак, който впоследствие е осуетен, като в основата на развоя на събитията е професор Балабанов.
Яна Язова се омъжва през 1943 г. за инженер Христо Йорданов. Той е заместник-директор в Радио „София“. Бил интелигентен и образован човек. Подкрепял е своята съпруга до края на живота си.
В драматичната съдба на писателката са преплетени силна, но невъзможна любов; могъщ талант, който остава неразбран и пренебрегнат дълго време; желанието на една надраснала епохата си жена да живее и да твори според собствените си разбирания и без да следва оковите, наложени от времената, в които е родена и в които извървява своя нелек жизнен път.
След 9 септември 1944 г. Яна Язова е обречена на забвение и причината за това е, че отказва да служи като творец на новия режим и да пише хвалебствени слова по поръчка. Непоносимо тъжен факт е, че тогава явният ѝ творчески път спира. Не говорят за нея, не я канят на литературни събития. В изолация и самота тя започва да създава романите „Левски“, „Бенковски“ и „Шипка“. Този етап от битието ѝ е равносилен на огромен, достоен и несравним труд. Писателката посещава неуморно библиотеки и архиви. Изследва и опознава манастири. Яна Язова се отдава напълно на трилогията „Балкани“ (първоначалното заглавие е било „Примери“), която по неведоми и несправедливи пътища ще се появи пред света и обществеността години след като тя вече си е отишла от този свят.
Приживе писателката носи романа за Левски в издателство „Народна култура“ и получава подкрепа и насърчаване от Димитър Талев и Георги Томалевски. Но след като отказва категорично да съдейства на режима и да създава произведения, които следват точно определена линия, която не отговаря на нейната същност, ръкописите са отхвърлени, а тя потъва в забрава.
През лятото на 1974 г. Яна Язова намира смъртта си в дома ѝ в София при обстоятелства, които така и не се изясняват напълно. Много въпроси остават без отговор, а последните ѝ дни са забулени в тайна. Материалите за романите, по които тя е работила през цялото това време, са безследно изчезнали. И се появява голямата въпросителна – какво точно се е случило и кой е замесен.
През 1985 г. се появява журналистът Петър Величков, който се посвещава на това да открие изчезналите ръкописи. За да се предотврати евентуалното им публикуване под чуждо име, той започва да ги издава на части в литературния вестник „АБВ“, а накрая като цели томове, които се преиздават и до днес.
Яна Язова е силно привлечена от българската и от световната история. Това слага ярък отпечатък върху творбите ѝ. В края на осемдесетте години излизат от печат „Левски“, „Бенковски“ и „Шипка“, а след 1989 г. вече е възможно публикуването на романа ѝ „Соленият залив“. Появяват се и романът „Александър Македонски“, както и книгата „Таралеж се жени“ с някои от произведенията ѝ за деца.
За своите исторически романи писателката се е подготвяла много сериозно и отговорно. Докато пише книгата за Александър Велики, тя пътува до Египет, Палестина, Сирия и Гърция. Това ѝ помага да събере достатъчно материал, за да подготви романа. Докато е жива, не е възможно той да бъде издаден, тъй като печатницата е разрушена след бомбардировка над града.
Неспокойният дух на Яна Язова и нейният живот, белязан от вдъхновяващи върхове и несправедливи падове, стават тема, която вълнува много автори, които са посветили книги на нейния талант и нелеката ѝ съдба.
В тази връзка преди известно време в полезрението ми попадна един кратък филм със заглавие „Моята Мо“. Изненадата ми беше много приятна, когато разбрах, че автор на този спомен с биографични елементи за Яна Язова е едно момиче на 16 години – Теодора Милева. Това ме накара да се замисля за приемствеността между поколенията и за непреходните произведения, които са ни завещали големите творци в българската литература. Щом някой се вълнува от техните думи и възприема като значими техните мисли, то споменът за тях е жив и обогатява днешното съвремие с така типичните за онези времена – доблест, смелост и непоклатима надежда в бъдещето.
Какво по-хубаво за един автор, който е посветил живота на безценното дело да разказва, да облича миналото в думи и да вдъхновява, от това да вярва, че няма да бъде забравен.
С радост отбелязваме и че преди броени дни за 18-и пореден път беше обявено началото на конкурса на името на Яна Язова. Той се организира от Народно читалище „Постоянство 1856“ в град Лом. Желаещите трябва да са на възраст от 14 до 40 години и могат да участват с разкази или стихотворения до 30 септември 2024 г.
