Дарва на метар, згаваемо футьолче и един коршум за ‘секи случай

Дарва на метар, згаваемо футьолче и един коршум за ‘секи случай

Еднакво могъщи и да спасяват, и да убиват.

Първото го могат от раз, второто е по-бавничко и гадничко. Тая им мощ е завинаги и това е най-малкото, заради което да им имаме уважението. Само дето все по никакво го нямаме… Доказателства? Минута е много да се съберат.

За думите: с вина и извинение.

(Няколко кратки истории и една по-дълга, написани с химикал между зъбите и завършили без три удивителни.)

Ако имах право на три желания, едното щеше да е за повсеместна хигиена: из душите, на плътта, по земята и на езика. Всичките се гърчат от нечистотии, ама езикът, милият, съвсем се измъчи. „Българският се изплези”, беше вестникарско заглавие по темата преди много години. Ми, изплези се. Такива умопомрачения има из необятната му шир, че заслужават да се изведат в бележка NB (Nota bene – „отбележи добре”, лат.), и то в сигнално червено, с надеждата да се забележат и да се запомни, че така не може. И понеже класацията не се вмества в класическото „топ 3” (дълга е) следва да се групира, категоризира и типизира със съответните и там точки и подточки и след туй, по преценка, да се анализира, иронизира и сатанизира. В раздел „обяви”, да кажем, на първите места спокойно влизат „продавам ЗгАваемо фУтьолче”, „дарва за огрев нацепени и на метар”, „спалня с настройка”, „Obicite sa novi slaga ni sa samo vednaj” или „изгубрни са голями връзки с ключове” (из публикации в мрежата).

Тежък изследователски труд ще е тая класация, кому е по силите, затуй тук се ограничаваме с няколко истории.

Разказваме ги просто ей така, от любов към думите и с всички извинения, които думите заслужават.

Другарката Мишева

Научих се да чета сравнително лесно, но да разбирам какво чета, научих със звучен шамар. Такъв един неособено възвисяващ духовността ми шамар, но определено запомнящ се.

Другарката Мишева (тогава бяха другарки) ми казва да прочета някакво си нищо и никакво изреченийце от букварчето. Започвам да сричам там нещо и стигам до дума, която започва с „я”. За да се докарам като добра с бързо четене решавам, че е „ябълка”. Тя рязко повдига тъмни вежди над тъмни очи и казва: „Спри! Прочети изречението отначало!” И аз пак отначало го почвам и пак стигам до оная дума с „я“ и пак я чета „ябълка”, тя пак ме спира и пак ме връща в началото. Когато пак така си я прочетох и на третия път, другарката Мишева ме изправи пред класа и дали накара някой друг да прочете изречението, дали тя си го изчете, не помня, но като разбрах че е „язовир”, ей тъй както си бях мъничко спретнатичко първолаче, мигом се смалих до виновно пърхаща под чина буболечица. „Къде е язовир, къде е ябълка?”, пита ме другарката Мишева с оня й поглед, вече смалил ме до какавидка, не – до ларвичка, докато две дузини очи на другите деца ме сплескват към пода в очакване нещо да кажа. То какво да кажа, нали си представяте как се обяснява изречение за язовир, в което изведнъж абсолютно нелогично цъфва и връзва някаква си нелепа ябълка…

А друг път в час ми свърши мастилото в химикалката. То по онова време химикалки нямаше чак така, ама все да не е, намираха се. Извадих резервен пълнител, обаче нямах време да го сменя и продължих да си пиша. И тя като видя се надвеси над мен и пак ме изправи пред класа. Трябваше да отговоря що за отношение към писмеността проявявам с тоя ми ти грозен пълнител, как ще се науча с това нещо на нещо, особено на краснопис, толкова ли не съм имала време да си подготвя предварително пособията у нас, как така ще я карам, гиди дърти първокласнико…

И в края на първи клас написа в педагогическата ми характеристика, че „чете спокойно и изразително”. Е…След тия сурови уроци, как иначе да чета? Обичаше си работата другарката Мишева.

 Нищо общо с математиката

Така е, математиката изглежда като да няма връзка с грамотността, но подобно схващане би било тесногръдо.

Та, принудителните ми училищни сблъсъци с този предмет (въздържам се да го изписвам отново), ме накараха да мечтая поне да завърша. Ужасна история беше, но я пиша, за да благодаря за напълно безсмислените и безрезултатни усилия на замесените:

  • майка ми (упорит до досада човек и счетоводител) претърпява тотален крах още в началните класове най-вече с условните задачи, където един басейн се пълни с едикаквиситръби и за колко време щял бил да се напълни, а влак 1 кога ще се срещне с влак 2, ако този дето тръгва от А се движи с едиколкосикилометра, а този от Б незнамсикаквоси;
  • седмица, след като се заема с обучението ми, вуйна ми (търпелив и обичащ човек) изпада в нервна криза и се оттегля от полесражението сразена и покрусена;
  • извънкласни занимания, загрижени учителски посещения у дома, наставления, обяснения, врясъци, писъци, наказания, задачи, задачи, задачи… допълнително замъгляват изначалната и непобедима и без това мъглявина;
  • в средното училище попадам (ура) на учителка, разбрала от пръв поглед колко всъщност съм зле и че това е константна величина, затуй всяко допълнително математическо издевателство над крехката ми, но вече истински разстроена психика, би било престъпление. На едно контролно при нея освен да препиша, друго както обикновено не знам. Тетрадката с отговорите е на коленете ми, тя ме вижда и я прибира без да каже нито дума. Очаквам единица, получавам двойка, с нечовешки усилия и огромно съжаление от нейна страна, завършвам годината с четворка.

Отчаянието и безпомощността си пред тоя непонятен предмет давех с четене. И колкото повече го мразех, толкова повече се влюбвах в думите, затова сега съм така – с химикал между зъбите, почервеняла от срам заради „манипОлации“ и „провУкатори“ и, за всеки случай, в готовност да се застрелям с гумен кОршум в челото, защото, сигурна съм, по-малко боли от раните в Успорваната битка с граматиката.

Слушай ме, слушай се

Развихрилата се страст към литературата беше достатъчно добра база за кандидатстудентските изпити по български, ама амбицията на нашите ме заведе на частни уроци при учителка с репутация на гестаповец. Разработвах теми поне като за докторантура, докато един ден след редовния прочит на поредната, тя каза: „Така никога няма да изкараш нещо повече от тройка.” Леко се натъжих от тая несправедливост, понеже не е като да не знаех какво мога. Изкарах малко над 5,50, а тогава вземаха по половин стотна дори за неправилно поставена запетайка. Сега не знам как е, по-скоро не е чак така. Пък нашите за отмъщение й се похвалили с апломб за невероятното ми (за представите й) постижение и след това, когато се видяхме случайно на улицата, се опитахме да се усмихнем и се разминахме безгласни.

Така една приятелка за малко да я откажат от рисуването. Казаното било в смисъла на „Най-добре за теб ще е да не се занимаваш с това, само ще си загубиш времето, а вашите – парите.” Като удар с чук ги понесла тя тия думи и наистина спряла да рисува, чувствала се недостойна да държи четка и молив. Ама за неин късмет, родителите и били родени за педагози. Изчакали я известно време да се настрада на спокойствие, после внимателно извадили главата й от пясъка, положили нежно боичките до нея и тя, моля ви се, да вземе да завърши Художествената академия. От години има частен бизнес и е най-добрата в това, което прави.

Един недоволен баща

Той е мъж с твърде приличен бизнес, респективно сравнително висок житейски стандарт. Обади се да се видим, за да се оплаче от образованието, начина на преподаване, последствията и подобни. „Аман бе”, викам си, „аман”, ама – работа, отзовах се. И ми разказва това: „Синът ми се прибра с шестица по (забравих какво). Изненадах се, защото знам колко учи по (това) и реших да го изпитам по същия урок, за който са го изпитали. Бъкел не можа да ми каже, и за тройка не беше, а те шестица му писали! На какво основание са му я писали, той утре като излезе без акъл за пет стотинки как ще се докаже в професията си, какъв капацитет ще е с тия измислени оценки? Ще ходя да се разправям с учителите, да знаеш, каква е тая сбъркана система?”

Такива едни ги нарежда и докато стигне до края на монолога си, аз вече съм в шок. Второто ми желание от златната рибка сигурно ще е да има повече родители като него.

Сбърканата система

Да, системата безспорно е сбъркана. Как иначе ще се появят надписи като „слаТки за Вашето парти“ или „ДеЦки магазин“, както и думи като „суитЧер“, „суитШер“ „суиЧър“ или изречения като „Не пускайте кучетата си да препикават саксиЙте! Кучешката урина убива раЗстенията!!!!!!!!!!!” (11 удивителни, толкова ги преброих в бележка на улица „Васил Левски“ в Монтана. Единайсет удивителни, хора!)

В лаптопа си имам папка с разнообразни бълвочи и тя доста набъбнала, гледам. Ще трябва да трия по нещо чат-пат, че много място заема и твърде вируси поплювква. Преди това да ви споделя, че много смях на „Пострадалият е в здравословно състояние, без опасност за живота”, а също и на „Водачът не се подчинил на полицейското разпореждане и ускорил скоростта на движение. Полицейските служители предприели проследяване на автомобила, който в движението си застрашавал останалите участници в движението”.

Любопитно е също така да се отбележи, че „в с. Мездрея е възникнал пожар в селскостопанска постройка, в която са били съхранявани около 750 бали сено, 15 овце и 8 кози”. Да се знае още, че „в Берковица „НИ” извършил кражба на сумата от 1400 лв, собственост на 90-годишна жителка. Нанесената щета е в процес на изясняване.“ Аз специално тая щета си я сметнах и без калкулатор, иначе като съм зле с математиката, не се надувам със смятане и изчисления. По същия начин, ако бях толкова зле и с българския, нямаше да пляскам насам-натам изречения с три и особено с единайсет удивителни накрая. Най-малкото щеше да ми направи впечатление, че подобна интонация е невъзможна. Трагикомедия без край, не ли? А уж манифестации на 24-ти май, уж рецитиране на „Аз съм българче” и „Върви, народе…”, уж шестици, патетични статуси, мъдри мисли, гордост и предразсъдъци…

Може и да не става само с манифестации и декларации, това ще да е… Май е това, да, само че като си го научим урока, някога през някой слънчев май българският ще спре да (ни) се плези. Език не му остана щото.

Относно автора

Рени Христова

Казва се Ренета, но този (не)маловажен факт е известен на малцина. Още като невръстно дете у нея се поражда съмнението, че е по-разбрана когато пише, отколкото когато говори. В годините на съзряване съмнението й се отвърждава и по-късно - но поне навреме, съдбата проявява благосклонност към тази й особеност,, като я отпраща в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и масови комуникации, откъдето излиза с диплома през далечната 1996-та година. За известно време се отдава изцяло на печатното слово, докато един ден не се сблъсква челно с телевизионното. Остава му вярна до момента, в който най-накрая е принудена да признае публично, че „Призни“ е съвсееем друга работа. Даже - друга любов. Това е причината, поради която ще виждате нейни текстове тук – всякакви и понякога, но дет се казва, ще са от сърце.


Още новини