Поетите на Северозапада: Мария Илиева, която пише на три езика за болката от невъзможната любов

Поетите на Северозапада: Мария Илиева, която пише на три езика за болката от невъзможната любов
Поетесата Мария Илиева, личен архив
Говоря си с Мария Илиева виртуално и съжалявам за това. Тази среща трябваше да е лична и дълга – с кафета на удобен диван. Мария е поетът от Монтана, на когото посвещаваме рубриката „Поетите на Северозапада” този месец. Завършва ПГПЧЕ „Петър Богдан” – Монтана и Немска филология с втори език френски в СУ „Свети Климент Охридски”. Преподавател е по немски в  Националното музикално училище „Любомир Пипков” – София и професионален преводач. Пише на български, немски и испански. През последните  години печели две награди от международните поетични конкурси „Горчиво вино” и „Лирични гласове 2020”.

Помниш ли кога написа първото си стихотворение?

Не мога да си спомня точно, може би 9-10 годишна съм била. Пишех спорадично и рядко, не отдавах никакво значение на написаното и затова нямам съхранено нищо от онова време. Минаха много години без нито ред, дори без спомен за това, че някога съм писала. Преди три години силна емоция доведе до „взрив”, в резултат на който за една година се „изляха” 180 стихотворения на испански, немски и български. След тях последваха още 60.

Имаш награди от два международни поетични конкурса, но все още нямаш стихосбирка? Обмисляш ли изобщо такава?

Мисълта за стихосбирка сама по себе си не ме блазни. Не търся известност, не държа да ме познават. Важното е не да си издаден, а да има кой да те чете, да докосваш сърца и умове. Издателство „Персей” кандидатства в момента за финансиране за издаването на моя стихосбирка по проект към Министерство на културата. Това за мен е достатъчно висока оценка и признание, за което най-сърдечно им благодаря.

Имах привилегията да прочета неиздавани твои произведения. Носят огромен „женски“ заряд! Засягаш фигурата на самодивата и вещицата, на жената във всичките и образи! Вдъхновение ли е тя?

Жената? Не! За мен вдъхновение е мъжът, конкретен мъж, разбира се. Той е и божество, и олтар, пред който полагам този трънен венец от стихове. Една безкористна и всеотдайна любов, която не иска нищо в замяна.

Посвещаваш сякаш всички стихове на любовта или липсата и. Това ли е, което те кара да твориш?

Движещата сила за мен е болката от невъзможната любов, без тази безумна болка няма поезия. Всеки ред е кървящ, изстрадан, преболян. За това и не обичам да ми пожелават вдъхновение за творчество, защото това означава още болка.

Родом си от Монтана, но сега живееш в София. Липсва ли ти родният град? Прибираш ли се често там?

Липсва ми, разбира се. Прибирам се всеки уикенд. Ако пресадите едно цвете на място, което не е неговото, то ще продължи да живее, но едва ли ще цъфти. Така и аз, в София не съм написала нищо.
Поетесата Мария Илиева, личен архив
Поетесата Мария Илиева, личен архив

Знаеш, че рубриката ни е посветена на поетите на Северозапада. Всъщност какво е за теб този район?

Дом, семейство, корени. Мястото, където си израснал, където е преминало детството ти, винаги е специално, още повече, когато мостовете назад са разрушени. Случи се така, че първо продадохме майчината, а неотдавна и бащината ми къща. Чувството е странно, като на птиче, което се завръща у дома и кръжи около мястото, където е било гнездото му, но не може да го открие. Създава си свой дом, но безмълвно страда за изгубения „рай”. Бездомен у дома си, едно таково особено състояние, спомен, сянка от минало, късче изчезнала магия, която пазиш в сърцето.

Ти си преподавател по немски и преводач. Писането на стихове бягство ли е? От ежедневието, от битовизма?

Бягство? Категорично не. Писането е необходимост, „Също като с дишането е: ако не издишаш вдишания въздух, умираш” (цитат от стихотворението „Ветростишия”). Ти не го искаш, то просто се случва, за да те освободи от болката, да ти позволи да дишаш. Това е магичен процес, изумително е как става, не мога да дам обяснение на самата себе си. Думите просто идват и започват да се подреждат сами, стих-два, куплет, втори… Както пазарувам в Била или вървя по улицата, или пътувам в автобуса. Ако не ги запиша на момента, просто отлитат. Веднъж си бях легнала, опитвах се да заспя, не мислех за нищо и в този момент започнаха да се редят стих след стих: “Eres la luna en mi ventana que no me deja dormir. Eres el frío de la mañana, te puedo sentir…”, едно от любимите ми испански стихотворения. И така до края. Никак не ми се ставаше, но станах и го записах. Ако реша да опитам да напиша нещо обаче, когато тази невидима муза я няма наоколо, нищо не се получава.

Ако трябва да  издадеш първата си книга, кой град би избрала, за да я представиш? Родната Монтана или „голямата” София?

София. Заради анонимността, комфорта от това да не те познават.

Ще споделиш ли с читателите на „Призни” едно непубликувано досега стихотворение?

* * *

В сянката на ветровете скрих
сълзата, от копнеж по теб родена.
С перце от славей нежно я завих,
на топло да е болката стаена.
На дъното на океана син
закътах зрънце мъка побеляла.
Ако загубя себе си, чрез нея
да се намеря, пак да стана цяла.
Далече, зад звезди и брегове
оставих светъл спомен да изтлее.
Забравило любимото лице,
сърцето ще си мисли, че живее.

Относно автора

Белла Антова

Дете на Северозапада, което след една декада отсъствие от него, пак е на родна земя. Търся местни впечатляващи истории или просто преразказвам ежедневието. Защото е вълнуващо, колоритно и специфично.


Още новини