С баба на село

С баба на село

Автор: Мартин Николаев

 

От малък родителите ми ме караха да ходя с тях на Копиловци под предлога, че ще бъде полезно за мен. Говоря за далечното време преди 13 и повече години, когато все още съм бил детскоградинче. На въпроса как тогава бих могъл да опиша времето си на село само с една дума, аз ще трябва да кажа „досада”. Причината за това беше неразбирането ми защо се налага да ходя като можех просто да си стоя вкъщи.

Интересно е и това, че когато бях още по-малък, когато съм бил на 1-2 години, на мен ми се е налагало да живея на село. Предполагам е ясно, че тогава аз почти нищо не си спомням. От спомени, които са доста непълни и се броят на пръсти, бих могъл да опиша това време като „хубаво”. Не съм и разбирал какво се случва, но съм убеден, че баба се е грижела много добре за мен.

Въобще защо споменавам случаят, когато съм бил малък, щом не съм разбирал същината на това да си на село? Аз го виждам като някаква прогресия. Във всяка една прогресия винаги има възвишения и падения, докато се стигне до определен момент, в който е много сложно да промениш мнението си. От неразбирането до мислите, че е просто загуба на време до красотата, която се открива в много аспекти. Аз мисля, че вече съм открил тази красота. Но за да стигна дотук, аз трябва да съм минал през възможността да я открия и да намеря смисъл.

Като върхова точка, която дава началото на промяната у мен към това да обичам да ходя на Копиловци, бих казал, че беше моментът, в който баба за първи път ми предложи да се разходим в гората. Беше много хубав и слънчев ден, но аз, разбира се, тогава упорствах. Не исках да се разхождам; бях твърде зает с някаква онлайн игра. Впоследствие след достатъчно упорстване от нейна страна, аз склоних… и…

…токът спря; точно след вечеря е и все още е твърде рано за лягане. Няма телевизия, нито интернет, а и е много тъмно за четене на книга. Дори и с лампа трудно бих могъл да се концентрирам върху някоя книга. Време е да правя нещо друго.

– Бабо, кажи ми, защо реши да останеш тук?

– Защото аз съм се родила на Копиловци, тук ми е приятно, тук са живели родителите ми, роднините ми, моите познати, моите съученици…

– Добре, какво обичаш да правиш, когато не сме наоколо?

– Обичам да се занимавам със земеделие, градинарство и цветарство. Да засаждам зеленчуци, да ги наблюдавам как ръстат и цъфтят. Местоположението на селото е прекрасно за това. Доставя ми удоволствие да се грижа за тях.

– Кои са нещата, които те радват на Копиловци и къде за теб е се намира спокойствието?

– Чистият въздух, шумът на реката, дори и лекият ветрец – тези неща много ме радват. Спокойствието се намира в моятаградина и моят дом.

– Тирадваш ли се, че твоите внуци могат да открият красотата на село?

– Разбира се!Да почувстваш спокойствието, да го видиш, да го усетиш и да се научиш да го намираш е най-хубавото нещо!

-Кажи ми, имаш линай-приятни моменти в Копиловци?

– Всички моменти на село са ми най-приятни. Нямам специфичен.

– От всичко, което си преживяла, би ли променила нещо в живота си на село?

– Не. Харесвам живота си такъв, какъвто съм го живяла и не смятам за правилно да го заменя с каквото и да е било.

Сложно е да кажа кое точно ми замая главата в онзи далечен ден. Чистият въздух ли е бил причината или красотата на гората, или просто приятното време с баба. Може и да е всичко това взето. Зная обаче, че от онзи ден досега, аз търся да прекарвам повече време на село и че прогресията си хвърчи нагоре.

Относно автора

Призни

Призни разказва неразказаните истории от Северозападна България.


Още новини