Телецът, който пуска биковете да летят

Телецът, който пуска биковете да летят
Димитър Гоцак. Снимка.: личен архив

Доста е трудно да го хванеш, ама не само защото е „телец“ – даже не знам вярва ли в такива категории, ако ще и условни да са.

По-скоро не.

След около месец уговорки и разминавания, включително опит за въпроси-отговори онлайн, той каза: „Я най-добре ела в училището“ и така срещата ни най-после се случи.

Малко след това дойде извънредното положение и си казах:

Греда! На кого му е до изкуство и образование в това стресирано време?

И оставих нещата на изчакване, ама не съм била права: винаги има време да се разкаже за един творец, който п(р)освещава и други в разбирането и правенето на изкуство.

И ако сега трябваше да си избирам професия и училище, в което да я уча, щеше да е при Димитър Гоцак в Професионалната гимназия по строителство, архитектура и компютърни науки.

Категорично да.

Димитър Гоцак  е роден на 9 май в Монтана. Със специалност „дърворезба“ излиза от училище за приложни изкуства, а Художествената академия завършва със специалност „скулптура“. Има самостоятелни изложби, участва и в общи (много са и не е по силите ми да ги изброявам). Автор и съавтор на паметници, реставратор на бюстове. Негови творби са притежание на стотици частни колекционери в десетки държави.

Преди два месеца „Призни“ разказа за един от синовете му – Симеон (Симеонов), чиято дипломна работа е във владенията на морето. Друг от синовете му – Дарен – също е от ярките таланти на Монтана, само че в областта на музиката.

Той може да прави всякакво изкуство от всякакви материали, но предпочита хартия, бронз и дърво. А „летящите“ бикове са запазената му марка. И не само бикове впрочем, но от летящите те са най-много.

Снимка: Областна администрация – Монтана

Сн.: Областна администрация – Монтана

„Това какво е по-точно?“, питам го насред една стая със стативи, рисунки, платна и боички, която се намира извън основната сграда на ПГСАКН.

„Това е студио за рисунка, анимация и визуални изкуства – в зависимост от часа, по който трябва да се преподава.“ Има и друго студио – за символи, знаци и послания. Също и за керамика.

 

В тази гимназия, известна в града като „строителната“, Гоцак преподава четвърта година по всичко, свързано с компютърната графика, но предимно практика. Казва, че никъде другаде в средните училища в Северозапада няма такава специалност. Това, което учениците му научават там от него, им дава завидни възможности за избор на образование и професия: уеб дизайнери, иконописци, фотографи, скулптори, художници…

„Харесва ми, че ни се дава възможност да изградим свой мироглед и стил, имаме свобода за творчество. Разбира се, имаме рамки и задачи, но можем да развием идеята си както я усещаме и по начин, който искаме“, разказва едно от момчетата, което тази година завършва – Тихомир.

Тихомир от класа на Димитър Гоцак

Този гъвкав метод на работа прави самите тях гъвкави – така, че когато излязат с готови професии и започнат свой бизнес, да могат да разберат клиентите си и да им предложат най-доброто – независимо дали става дума за дизайн или изработка на предмет. А той може да е всякакъв: от произведение на изкуството до календари, визитки, фирмено лого, което пък могат да направят пластично, на няколко нива, в различни цветове…

Проект за лого

„Те имат свободата, но трябва да си я извоюват“, уточнява Гоцак. „Основното, на което ги уча е, да не позволяват да бъдат манипулирани, а те да манипулират. Трябва добре да познават човека, който иска нещо да се случи, и да разберат какво би го задоволило.

Знаят психологията на цветовете, взаимодействието на формите като композиционно решение и всичко ново, което излиза като част от историята на България, също минава от тук и се обсъжда. Излизайки навън, те трябва да могат да „се продадат“ максимално добре, на максимално висока цена.. и мисля, че се справят.“.

В един учебен час, когато той и учениците му отишли в библиотеката за нещо и започнали да си говорят, хората наоколо ги гледали странно, защото дори и на български, строго определената терминология си я разбират само познавачите. Какво, например, разбират непросветените от изречението: „Направете ми абстрактна композиция с изместен център с доминанта“, освен ако не влязат в тълковния речник?

До студиото за рисуване и визуални изкуства има стая, използвана за склад. Там има всичко, което служи за теория и практика на изкуството: учебници, справочници, четки, тушове, бои, хартия, платна, включително магнетофонен апарат от 60-те години на миналия век. Димитър обяснява, че го е донесъл, защото „те трябва да знаят какво е това, как се е работело с него, защото сега в часовете за фотография те снимат с телефоните си“. По същата логика те изучават и история на изкуството (в четири тома), както и „Цивилизацията“ на Кенет Кларк, както и вида на шевиците.

Всичко или почти всичко, което учениците правят от началото на обучението си в девети клас, остава за училището. И всеки или почти всеки от тях, има потенциала за успешна кариера. „Добре де“, питам, „ама какво правиш в случаите, в които виждаш старание, но не се получава добър резултат?“ „Един от моите преподаватели по „комбинаторика“ казваше, че всеки средно интелигентен, който хване от улицата, може да го вкара в Художествената академия. Всичко са правила. Ако има желание и се спазват правилата, нещата ще бъдат на достатъчно добро ниво. Моята цел е да развия това, което виждам у тях, а те доколко ще се възползват от това, което мога да им дам, зависи от тях. Затова по-често работим индивидуално. По-голямата част от тях бяха в студиото и в голямото междучасие, те самите искат да са тук. Те по собствена инициатива ходят и да снимат, скоро ще направим изложба с техни фотографии. Опитвам се да намаля разстоянието между нас.“

Обаче сина си Симеон не е наставлявал и учил.

Според него един родител не може да бъде учител: или едното, или другото.

Отбелязвам, че Симеон има страхотно мислене, и неговият коментар: „За сегашното му мислене аз съм повече спирачка, отколкото стимул, но се радвам, че обикаля света. Беше първо в щатите, но се убеди че в Европа може да види и научи много повече неща.“

Покрай всичко, на което Димитър Гоцак учи, е и запазването на езика – книжовния, но и диалектиката в регионите, което е „много голямо културно богатство и уникалност“. С неговите познания за торлашкия диалект например, спокойно общува на всякакво ниво с приятелите си в Сърбия. „Когато правихме паметника на Петър Богдан в Чипровци, седем или осем от десет човека, които бяха около мен, говореха по различен начин. За едно нещо използваха четири-пет различни думи, защото един беше от Превала, друг от Горна Лука, трети от Мартиново, четвърти от Железна. И аз ги питам как се разбират, но те си го знаят езика и си се разбират. И чужд език също трябва да знаят, задължително. Разказвал съм на учениците си за един ученик от бившето ТМТ (Техникум по механотехника) в Монтана, който беше от Превала. В час по немски трябвало да преведе изречението „котката изяде мишката“, ама той по немски бъкел не знаел и си го „превел“ на техния си език като „маца ручала поганец“.

История, религия, етнос, език – всичко трябва да знаят, за да бъдат достатъчно добри.“

Преподаването му отнема времето за собствените му проекти и за разностранните му интереси, сред които са отглеждането на бонсаи (от всякакъв вид растения), пчеларството, лозарството… Но си ги развива и тях, и проектите си, и как въобще успява с всичко това покрай основната си работа в гимназията, също както и летящите бикове си е запазената му марка. Сигурно е дисциплина, а може и просто да си такъв – добър във всичко.

И последно, как е работил по време на извънредното положение ли? С обучения онлайн, „даже направихме и изложби“, отговаря Гоцак. Тях можете да разгледате наготово от страницата на гимназията, всичко останало трябва да се научи и „дано птица ви мине път“ – с тези думи директорът на гимназията Красимира Каменова е изпратила випуск 2020.

И дано по този път срещнете и телеца, който пуска биковете да летят. На късмет е

Относно автора

Рени Христова

Казва се Ренета, но този (не)маловажен факт е известен на малцина. Още като невръстно дете у нея се поражда съмнението, че е по-разбрана когато пише, отколкото когато говори. В годините на съзряване съмнението й се отвърждава и по-късно - но поне навреме, съдбата проявява благосклонност към тази й особеност,, като я отпраща в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и масови комуникации, откъдето излиза с диплома през далечната 1996-та година. За известно време се отдава изцяло на печатното слово, докато един ден не се сблъсква челно с телевизионното. Остава му вярна до момента, в който най-накрая е принудена да признае публично, че „Призни“ е съвсееем друга работа. Даже - друга любов. Това е причината, поради която ще виждате нейни текстове тук – всякакви и понякога, но дет се казва, ще са от сърце.


Още новини