За символите и хората – тихата лудост на социалното предприемачество в Северозапада

За символите и хората – тихата лудост на социалното предприемачество в Северозапада
Photo by dylan nolte on Unsplash

Напоследък е модерно да се разказват истории. Всеки се опитва да го прави ежедневно. Затворници сме на един вирус и на социалните мрежи. А можем да бъдем и свободни.

Исках да започна този текст с няколко символа от Северозапада. Но ето, че и мен ме тресе ковид треската – замислям нещо полезно, а се втурвам да правя друго, съвсем безполезно. Като това да разказвам историите на другите.

Така започна преди две години една радио рубрика с откраднато заглавие от книга. Не че книгата не бе издадена, просто заглавието ѝ се смени в движение. Но пък харесаха резервното в радиото и така се появи „Има ли мегдан“ в ефира. Леко небрежна рубрика, малко на куц крак правена, за едни такива смахнати хора – социалните предприемачи.

Напоследък там разказваме истории и за пустиняци. Последната например беше за една врачанска баба и нейната сегашна внучка – млада майка, която съживява тук-таме някое изпосталяло село. Но тази история е вече известна, затова ще я оставим настрана. Тук ще се впуснем в неизвестните истории, малко познати и в своите си села. Обикновено такива са историите за социални предприемачи.

Що за животно е социалният предприемач?

И тук възниква първият съществен въпрос – какво е социален предприемач?

Най-добре да си кажем някой конкретен заподозрян, някой съвсем див и неукротим. Някой като една писателка от Плевен, станала известна в Париж, понастоящем с адрес по лична карта в Родопите. Според нея това е тиха лудост – хваща те и те не пуща дорде не се озориш с щурата идея да възраждаш нещо. Започвам с нейната история, защото тя е от столицата на този див луд Северозапад. Или поне така си го представят брюкселските бюрократи. Друга дилема от района – къде му е столицата?

Видин, Враца и Монтана – всеки един от трите града приляга за столица на Северозапада.

Банатската сватбена кукла и нейната създателка

За столица на банатските българи обаче се счита едно село. И това не е оксиморон, селото си е баш на място, изградено покрай един кладенец в Златията, затова го нарекли Бърдарски геран. Как са попаднали там тези хора е друга история, но и сега са си баш на място и  продължават да си живеят в своята малка селска столица, с прави улици и красиви църкви.

Когато бях там да диря символите им, се залисах по кълбъсъта на Фършанги. Но накрая с повечко късмет намерих своя фокус и попаднах на малката сватбена кукла, облечена в традиционна банатска носия. Стана малко случайно, докато снимах ръцете на една жена. Тя шие по спомени на баби и черно-бели снимки нови цветни банатски носии. Разбира се, че тя е социален предприемач, но не това е важното в случая.

Куклата в ръцете ѝ грееше на снимката по един много странен начин. Малко като вуду магия направена против уроки. И това ме накара да се върна назад в годините, когато банатските българи от своята столица се вдигнали на бунт срещу плановете за ТКЗС. Това бил първия подобен бунт в цяла Източна Европа и то не какъв да е, а женски бунт – над петстотин бърдарчанки изгонили комунистите от селото. Това разбира се не се разминало леко, последвал погром и забрана да живеят по своя традиционен австро-унгарски начин. Което включвало и забрана за носене на традиционните носии. Но някоя жена се изхитрила и ушила малка носия за сватбената кукла на дъщеря си. Тези сватбени кукли били стара руска традиция, която комунистите припознали и в България.

Далновидна била тази жена, последвали я и други. Така запазили спомена за банатските носии и след години пак започнали да ги носят. И няма спор, че тази неизвестна сега жена е била социален предприемач.

Жалко, че историята ѝ е останала една селска легенда, а как имаме нужда и сега от такива жени.

От банята до баницата

Символите на Северозапада са понякога и вкусни. Такъв символ е баницата. Тя свързва и сплотява семейства и села. А на места служи и за мезе за ракията, както е при торлаците. За баницата сега се правят изследвания, организират се научни форуми, събират се клубове по интереси, снимат се филми. Дори се прави специален фестивал в село Баница. Любопитен факт за името на това село – то произлиза от старата му слава на хигиенен център. Имало е баня. Но ето, че сега се прави вкусен фестивал и това е пак вид социално предприемачество.

Занаятчиите

Символите на района могат да бъдат и в опасност. Такива са старите занаяти, заплашени от изчезване. В Берковица например работи последното семейно предприятие за сребърен филигран. След тях не се знае кой ще продължи това умение. По подобен начин стоят нещата с умението да се строят дървени лодки по Дунава. Навремето такива майстори е имало в Никопол и Лом. Сега последният подобен майстор живее на плажа в Никопол и дори строи дървени тракийски кораби. Какво ще остане след него също не се знае. А какво да кажем за умението да се тъкат чипровски килими, което дори е в списъка на Юнеско за световно културно наследство. Ако не се намерят млади хора, които да наследят занаята, това умение също може да изчезне. И какво излиза, че всеки занаятчия с рядко умение на практика е социален предприемач, защото съхранява една традиция, въпреки всякаква пазарна логика.

Символите – материал за интересни човешки истории

Изчезнат ли символите, няма да има материал за интересни човешки истории. Всичко ще се концентрира в големия град и в социалните мрежи. И ще загубим цял един район, който сега е просто един европейски регион за планиране със столица град Плевен.

А дали социалните предприемачи ще променят района? Много се надявам те да бъдат в основата на положителни промени. Напоследък се появяват все повече интересни малки инициативи на ударени от тихата лудост хора.

Такъв е примерът с младежа от село Вардим, който иска да прави прогресивно училище. Селското училище отдавна е закрито, такава е държавната политика в образованието. Но социалният предприемач не мирясва и сега крои планове да използва сградата за нещо полезно – създаване на частно училище, което обучава децата на умения да живеят на село, да общуват с природата, да растат щастливи по-далеч от социалните мрежи. Дали ще му се получи зависи не само от неговата тиха лудост. Важен момент в процеса на социално предприемачество са уменията и кой ще плати сметката.

Би било прекрасно държавата да отдели пари за изграждане на регионални центрове за обучение на социални предприемачи. И това да не се прави само в столицата на района по планиране Плевен, а и на много други места. Неотдавна бяха подадени почти 150 идеи за малки проекти в туризма на Северозапада. Сега има още над 80 предложения за малки проекти в туризма покрай река Дунав. Подобна гражданска енергия дава надежда за промяна.

Дали всички тези хора ги тресе тихата лудост не е ясно.

Но би било жалко държавата да изпусне социалните предприемачи да ходят да мият чинии в някоя голяма европейска столица. Затова трябват центрове за обучения, насоки и споделени пространства за работа не само в трите столици на Северозапада Видин, Враца и Монтана. Такива места за вдъхновение и споделяне на идеи са задължителни и в старите предприемачески центрове Лом, Оряхово и Свищов.

Защото всичко европейско в България е пристигнало по Дунава, а тихата лудост там все още е жива.

Относно автора

Гавраил Гавраилов


Още новини