Александър Скалд – писателят, който дава глас на природата

Александър Скалд е писател, поет, радиоводещ, еколог, председател на сдружение, майстор на бойните спортове и романтик, чиято душа е калявана в ковачницата на ярките характери – Северозапада. Той се свърза с редакцията ни, за да съобщи за вълнуващото откритие, че фотокапан е заснел неопровержими доказателства за наличие на дива коза (Rupicapra rupicapra) в Берковския Балкан. Ние от Призни решихме да го поканим в разговор за природа, екология, литература, скандинавски саги, Один, детство, образование и всичко останало. Той пък взе, че се върза!

Все отнякъде трябва да започнем

Александър е роден в Лом, но всъщност никога не е живял там. Първите петнадесет години от живота си прекарва в село Златия, на брега на река Цибрица. Селото е разположено сред льосовото плато Златия, известно с плодородните си почви и обявено за орнитологично важно място. Отдалечено е на 56 км от Монтана, 25 км от Лом и 20 км от Козлодуй. Там завършва прогимназиалното си образование. После се премества в Берковица да учи вътрешна архитектура и дизайн, но през почивните дни и ваканциите се прибира на село, където по никакъв начин не се интересува от природата, освен може би от вировете на реката, и то само през лятото.

Веднъж, като малък, ходи в зоологическата градина, но и там не се запалва любовта му към природата:

„От зоопарка тогава помня колко настоятелно си мислех, че мечката се мъчи. Посещението там не породи пословичната ми обич към природата. Приемах природата за даденост, защото винаги беше около мен.“

В своето детство Александър не е ходил за риба, нито на лов. Баща му и дядо му били ловджии, макар и не активни. Дядото бил горски, но никога не го водил сред природата. Семейството отглеждало животни – кокошки, патици, овце, кози. От тях най-интересни за нашия герой били патиците, които били достатъчно самостоятелни. Само ги натирваш навън, а те почти сами, с леко подканяне, се връщат, когато е време. Наистина патиците са забележителни животни, които освен че се справят добре с управлението на времето и ежедневната си рутина, могат да летят, да ходят, да плуват и да се потапят. Те са забележителни същества, чиито качества далеч надхвърлят стереотипите, заложени в изрази като „патка задремала“,  „Ум царува, ум робува, ум патки пасе“ и други. Можем да предположим, че ако най-интересното в Златия е било как патиците се връщат сами, сигурно някъде там по света е имало и по-интересни неща. Но скуката се възприема твърде стереотипно в нашия съвременен свят, за който баба ми Тимка би казала, че „лети като му’а без глАва“. Скуката може да породи желанието да четеш и фантазираш. Скуката може да раздвижва въображението.

Още в Златия се развива интересът на Александър към писането. По това време чете фентъзи литература. Интересува се от въпроса: „Как се разказват истории?“ В трети клас започва да пише роман във фентъзи стил. Както повечето деца, той си мисли, че да се напише роман е лесно. Избира по-рядко срещани фантастични същества за историята си. Още тогава търси различното.

„Стига с тия елфи и джуджета!“

След опита с романа малкият Александър минава към по-кратки форми. В прогимназията започва да пише поезия. Причината е рап музиката – по това време слуша „Ъпсурт“ и лириката му се струва трудно и интересно предизвикателство. Тогава започва да чете безразборно поезия – класически български поети, Толкин, Байрон и други. Интересът към скандинавските саги се появява в края на прогимназията. Развива се, след като завършва училище. По едно време в разговора споменава и за недостатъците на скандинавската митология:

„От гледната точка на човек от 21-ви век е трудна за възприемане. Давам пример – в някои скандинавски истории отсеченият крак е форма на хумор. Това е съвсем друго светоусещане. Но сагите ме научиха колко е важна последователната структура, засилиха вниманието и търпението ми и ми помогнаха да изграждам сложни отношения. Забелязвам, че хората често използват произволно думата „сага“. В днешно време всяка дълга и „вълнуваща“ история се нарича така. В класическите скандинавски саги има определени закономерности. Разказва се цялата биография на героите, с включване понякога на незначителни персонажи, за които се отделят десетки страници, описващи живота им. Те са по-скоро устни разкази, които са запълвали времето в дългите зими на Севера.“

От скандинавските саги идва и псевдонимът му. 

Скалд е средновековен скандинавски поет, който разказва в мерена реч за богове и крале, достоен живот и славна смърт, както и за други теми, вълнували тогавашните слушатели. Скалдовата поезия е доста по-различна от това, което ние свързваме със съответната дума. 

Вътрешна архитектура и дизайн по берковски

„Берковица за мен беше различно място. Въпреки че си е в Северозапада, преминах през малък културен шок. Хората бяха много по-различни – открити, шумни, ведри. Не като тихите и мрачни хора от полето. Имаше думи от техния диалект, които не можех да разбера… Има едно неразбиране за Северозапада – той е огромен и с разнообразна култура. Не е едно село, в което всички се познават и говорят по един и същи начин. Дори две съседни местности може да имат отличаващи се особености в иначе подобния диалект. В Златия много се говори влашки, докато в съседното село Игнатово почти никой не го говори. Северозападът е много повече от образа на експресивните пияници, които сме свикнали да гледаме по телевизията, изигравани от различни актьори. Тази простотия е залегнала толкова дълбоко в мейнстрийма, че вече се е превърнала в стереотип. Това е сред главните цели на северозападните ми разкази – да покажа, че тези шумни и прости хора са по-скоро отличаващо се изключение, отколкото масово явление.“

В Берковица е било интересно, но тук не е мястото да разказваме за това, защото преживяванията от балканското градче ще се появят по-късно в неговите северозападни разкази, събрани в сборника „Кучета сме ние“.

След като завършва, започва да прави и ковчези в един берковски цех (дали клиентите са били доволни – не го попитах). Той със сигурност не е доволен от мазето, в което живее. Това е квартирата, която намира на изгодна за тогавашния му бюджет цена. С цеха се разделят, защото получава „колосалните“ 18 (осемнадесет) лева за трите месеца като служител там. Връща се в родното село, а оттам – в града, който винаги му предлага работа – Козлодуй.

След една година на сменяне на заведения, в които работи като барман и сервитьор, и кратка, но отчайваща безработица, се появява възможност да бъде радиоводещ в местното радио „Елто“ (към днешна дата – закрито от няколко години). Оказва се, че конкуренцията не е голяма и плътният глас и ясното произношение, съчетани с гладко четене, са достатъчни, за да получи възможност да бъде истински радиоводещ. И той се хвърля в това предизвикателство. Почти денонощно репетира и прилага упражненията, показани му от Светослав Славчев – Отто – един от легендарните радиоводещи в козлодуйското радио. С отдаденост, постоянство и трудолюбие, които често ще забелязвате в историята, той успява от един добре четящ човек с естествено приятен глас да се превърне в достоен заместник на Отто. Личният му живот отстъпва на желанието да стане добър радиоводещ и да се спаси от съдбата на общия работник – съдбата, която му е отредена да преживее в гимназията. Един месец след като подписва договор с радиото, се класира за студент.

Велико Търново и неговите северозападни хора

Може би логично, Александър съчетава интереса си към литературата и героиката, като записва да учи „Български език и история“ – специалност, обикновено водеща към учителската професия. Мястото, където учи тази бинарна специалност е Велико Търново и неговото ВТУ (Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“). Александър не се задоволява само с ученето. Използвайки своя опит от Козлодуй, започва работа като радиоводещ в Старата столица. Това може и да се окаже важно по-нататък, защото той умее да използва радиовълните, за да се мести от място на място. Тогава натрупва опит като радиожурналист – отразява събития, взима интервюта (от тогавашни управляващи, като президенти и министри) и пише новинарски статии. Това отново изисква период на обучение и личният живот отново остава на заден план, отново със същата цел – да не се върне към общия работник, склада, цеха за ковчези, мазето.

В Търново се запознава със Стоян Николов – Торлака. Да припомним на нашите читатели, че той е кръстникът на Призни. Човек, който също е тръгнал от Северозапада и оставил отпечатък в нашата съвременна литература. Това приятелство ще има значение, когато е най-трудно. А защо морето е твърде солено – ще разберем в следващата част.

Бургас, морето и много песък

Един ден бургаско радио обявява, че търси водещ за сутрешен блок – нещо съвсем различно и много по-свежо от новинарските емисии. Защо не? Александър решава да скочи в морето и да провери как е водата. А и Велико Търново му предлага самотен живот и лични разочарования. Затова решава да потърси щастие в нов град. На финала на процеса по кандидатстване трябва да води концерт на живо – пред публика и по радиото. Самият екип на радиото избира новия си колега. Александър е избран, защото е „най-спокоен и има последователен план за изпълнение на поставената задача“. Обаче новият му шеф, дали защото е имал други планове, или пък поради кармично разминаване, не е особено възхитен от новото назначение.

„Това беше началото на най-отвратителната година в живота ми. Шефът ме почна още от първия ден. Заяви, че е разочарован и че не ме искал. Още тогава мислех да му връча тениската на радиото, която ми дадоха в края на концерта. Обаче реших, че съм стигнал прекалено далеч и не е сега моментът да се отказвам. Вярвах, че мога да променя мнението му, както съм успявал досега да подобря живота си – с учене, отдаденост и трудолюбие. Последва най-отвратителната година от живота ми. Независимо колко усърдно се стараех да изпълня неясните и противоречащи си задачи, все не беше достатъчно. Все нещо ми липсваше. Прекарах дълги и гнусни часове в кабинета му, където слушах как не знам нищо, не мога нищо и не ставам за радиоводещ, но ако започна „най-накрая“ да изпълнявам всичките му заповеди, може и да се поправя. Той ми мислел доброто и затова бил толкова агресивен с мен. Сега на всички им е ясно, че това е било манипулация, нали? Тъпото е, че аз не знаех и започнах да му вярвам. Тогава разбрах и че най-мрачният час настъпва, когато приемеш, че си нищо. Когато повярваш, че никога няма да си достатъчно добър, никога няма да си достоен и всичките ти усилия, отдаденост и трудолюбие са незначителни.“

От споделеното става ясно, че Бургас, въпреки слънцето, морето и монокините, не е неговото място. Носталгията го кара да пише разкази за живота си в Северозапада, главно от ученическите си години в Берковица. Това са „Северозападни разкази“, на им които предстои да излязат с новото заглавие „Кучета сме ние“. Идеята им е да покажат живота на младите в Северозапада и да избягат от стереотипа за пияниците и простаците. Започва да споделя написаното в една група за живота в онзи край, наречена „Да живеаш у Северозапада“, където става админ, заедно с Торлака, Баце Гоши от Якимово и Гергана от Монтана.

„В групата ме вкара Стоян Николов – Торлака. Най-хубавото нещо в Бургас беше тази северозападна група за споделяне на разкази. Историите бяха вдъхновени от носталгията, която всички в групата изпитвахме по родния край. В началото разказите ми бяха кратки, почти като анекдоти. След години дойде идеята за сборник, който обаче разказва цялостна история чрез различните разкази. Всеки от тях е и самостоятелен, но заедно правят нещо свързано и завършено. Разказите са написани на северозападен диалект.“

А защо на диалект?

„Да се пише на диалект е лесно и приятно. Това си ми е естествен начин на изразяване. Книжовният език го знам добре, но не мога да се изразя точно както искам чрез него – като втори език, който съм научил перфектно, но си остава втори език. Нямам нужните инструменти за точно изразяване на мислите и чувствата ми. Говоренето на диалект не е положително или отрицателно. Това е идентичност. Диалектът е като музей на местния говор. За съжаление в днешно време се намират и такива, които приемат прекалено сериозно „знанията“ си за северозападния диалект. Някои хора са ми казвали, че преди да пиша за Берковица, трябва да отида там и да чуя как говорят местните. После ми се налага да обяснявам, че това са истински истории, с реални хора и разговори. Разбира се, пак не са доволни.”

С Александър коментираме, че северозападният говор е творчески, експресивен и рисува образи. Той го илюстрира, като споменава любим израз, който винаги разсмива другоземците: „Синджира си иде, козата я нема.“

В Бургас започва да тренира кикбокс. Преди това в Берковица тренира и малко борба. Ама ние още ли сме в Бургас? На нашия герой му е време да приключва с морето и по вълните да търси по-благоприятно местообитание.

„Като отидох в Бургас, за първи път видях морето. Не бях ходил. Тогава разбрах, че предпочитам Дунав и Цибрица за плаж. Много сол и пясък има на морето. Беше неприятно. Сега го оценявам като еколог, виждайки го като уникално местообитание, но все така не ми е любимо място за почивка.“

Учител в родното село – една надценена романтика

„След времето, прекарано в Бургас, вече бях четвърти курс и започнах работа като учител във Вълчедръм по заместване, а след това и в родното ми село. Някога директорът ми беше учител. Но това не е романтична история. Пречех на някои хора. Опитвах се да работя на пълни обороти. Имаше много деца от пети до осми клас, които не можеха да четат и на които отделях специално внимание в занималнята. До края на годината вече всички можеха да четат и пишат.

Ето и случаят, който обърна каруцата. Събрание на учителите по БЕЛ в Монтанска област. Коментират слабите резултати от матурите (най-ниските оценки от всички области в страната) и какво може да се промени. Всички мълчаха. Реших, че все някой трябва да каже очевидното. Посочих, че учениците в много училища не могат да четат, въпреки че са на възраст за матури. Как да напишат литературно интерпретативно съчинение, като дори не знаят азбуката? Предложих решението: в следобедните занимания с тези деца да се работи допълнително. Хората взеха да ми се радват и да ръкопляскат. След това директорът на училището в Златия ме извика в дирекцията. Попита ме: „Ти защо си казал, че учениците са малоумни, а учителите не си вършат работата?“ Бях удивен и поразен – колкото и да си превъртах спомените, не бях казвал нищо такова. Нищо подобно дори. Още по-малко съм си го и помислял. От днешна гледна точка разбирам защо някои учители са го изопачили така. Въпреки това бях убеден, че достатъчно ясно съм изразил добрите си намерения и готовността да положа нужните усилия, за да допринеса за решаването на проблема, който трябваше да се реши на това събрание – слабите оценки на матурите по български език и литература в област Монтана.“

Ще си позволя един коментар към историята на автора. Представете си млад, надъхан и мотивиращ учител, който вместо да повтаря, че „учениците за нищо не стават“, запретва ръкави наистина да учи децата и им помага в трудностите. Човек, който ежедневно отделя допълнително време и усилия, за да могат учениците да наваксат годините неглижиране. Какво си представяме, че ще се случи с този учител? Ще бъде поощрен или отличен? Е, в нашия случай (и много други) става нещо съвсем друго. Цялото задремало войнство, криещо се комфортно зад израза „те за нищо не стават“, се настройва срещу този „злодей“, който как така ще им разваля рахата. А ние няма да питаме кое е по-важно – успехът на учениците или нараненото его на някакви локални авторитети. Така завършва романтичната история за момчето, което тръгва от селското училище, за да се върне там като учител, с наивната, но добронамерена цел да помага на децата, влагайки цялата си душа. Би било много хубаво, но… в тази история има още една последна сцена.

Защо в Пловдив, майна?

Съвсем просто е. По това време Пловдив бил избран за Европейска столица на културата и предизвикал вниманието на човек с културни интереси, какъвто е Александър. Той пуснал CV-та навред из тепетата. С него се свързали от радио Фокус Пловдив – радиоверигата, за която работил във Велико Търново. Имали нужда от човек за отразяване на изборите. Кои точно избори, това не е толкова важно. По същото време в Златия очаквали да подпише постоянен договор с родното си училище. Директорът го извикал, дал му договора и му казал със повелителен тон:

– Айде подписвай!

– Не.

– Как не?

– Така. Намерих си друга работа. А и като попитах преди два месеца дали ще ми подновиш договора, се измъкна с неясен отговор. Ясно ми е, че си търсил нов учител, но не си ме отрязал, защото не си бил сигурен, че ще намериш. И аз не бях сигурен, че ще намеря нова работа, затова не ти казах, че съм решил да напускам. Обаче си намерих нова работа. И напускам. Тъкмо ще се отървеш от „проблемния“ учител.

„Предпочетох да не се разочаровам от родното си село. Исках да запазя романтичната представа за Северозапада като район, който има нужда от помощ, а не като превзета от злодеи територия, в която всеки отдаден и добронамерен е враг.

Преместих се в Пловдив. Още докато бях в Търново, взимах често интервю от един човек от БДЗП (Българско дружество за защита на птиците) в Свищов – Свилен Чешмеджиев. На едно събитие във Велико Търново, което трябваше да отразя за радиото, той ми даде „определителче“ за птици. Взех го с мен в Пловдив, разгледах го и оформих план от три точки за преместването си:

1. Изкарвам карта за библиотеката.

2. Започвам тренировки по Да Дао.

3. Ставам доброволец в БДЗП.

Изпълних ги и това промени живота ми. В първите две години от престоя ми в Пловдив написах десетки разкази и стихотворения, като намерих и първите си истински читатели. Тренировките по Да Дао ме направиха по-уверен и дисциплиниран. Дадоха ми нещо, което винаги съм искал, но е липсвало в живота ми. Първоначално мислех за доброволчеството в БДЗП като приятна форма на туризъм и събиране на материал за писане. Но ми стана твърде интересно и нещата излязоха от контрол. Първо отидохме в Маджарово. Правихме мониторинг на белоглавите лешояди. Погледнах през един далекоглед, видях белоглав лешояд на фона на сивото небе – една от най-възхитителните гледки в живота ми – и си казах: Тука има нещо…“

Сприятелих се с Емил Йорданов и Владимир Добрев, които забелязаха интереса ми и по моя молба ми даваха техните учебници по биология и екология. Най-важното беше, че ме водеха с тях на терен, където научавах най-много за природата и нейните обитатели. Бързо станах един от читавите и отдадени доброволци. Тогава мислех само, че ще пиша разкази за природата. След радиото бях започнал работа като диспечер в СОТ, за да имам време да чета за новата си страст. Винаги носех по две-три книги на смяна – по зоология, екология и т.н. Нощните смени бяха по почти 12 часа, които прекарвах в четене и водене на записки. Учех толкова настървено, сякаш се готвех за изпит. Обаче просто ми беше интересно и исках да знам. В този период пак настъпиха големи промени.

Предложиха ми да стана инструктор в новата школа по Да Дао. С 12-часовите смени в СОТ-а нямаше как да ходя редовно на тренировки и започнах да търся нова работа. В едно училище им трябваше учител по БЕЛ. Напуснах СОТ-а. Оказа се, че просто ме бяха подлъгали. Не ми се тръгваше от Пловдив, но без работа нямаше как да остана. Трябваше да плащам наем и сметки. Вече си представях как се връщам с подвита опашка в Златия след две прекрасни и пълноценни години в Пловдив. Там беше целият ми живот – ходенето на терен с Влади и Емо, библиотеката, Да Дао, пълните с приключения и вълнения дни… Не можех да захвърля този живот.“

Започва да търси работа в интернет. Вижда, че обява за уредник в Природонаучния музей в Пловдив. Не се изисква специално образование – само словоохотливост и интерес към природата. Решава, че това е знак и ледът започва да се пропуква.

„С директора се видяхме за интервю, но ми каза, че ако реши нещо за мен, ще ме потърси след експедицията, която му предстоеше. Аз заминах на тренировъчен лагер с Да Дао в Родопите. Там се тренираше по седем часа на ден. Четири от тези седем часа бяха разделени на две нощни тренировки. Прибирам се, за да се преоблека след първата вечерна тренировка (от 20:00 до 22:00).  Гледам – пропуснато повикване от директора на музея. Фаталистично реших, че съм пропуснал възможността. Въпреки това се обадих и директорът ми каза, че ако все още искам работата, ще се видим в музея след лагера ми. Малко след това ми направиха снимка. Все още я пазя. Нямам друга, на която да изглеждам толкова щастлив.

Музеят се оказа моето нещо. Сред четирите години там преживях едни от най-щастливите си дни. Работата ми беше да поддържам условията за живите тропически пеперуди в зала „Тропик“ и да изнасям лекция за посетителите в нея. Залата отвори 2 месеца след като ме назначиха. През това време взех всички книги по ентомология, които намерих в библиотеката на музея, и четях за пеперуди и насекоми през по-голямата част от будното ми време. Бях решен, че ще науча всичко необходимо и дори специалистите, които посещават залата, ще са доволни от мен. В началото се притеснявах, че не съм завършил нужната специалност. Но въпреки притесненията ми, слушайки моите беседи, някои хора ме питаха къде съм завършил биология. Скоро след отварянето на залата, започна интересът от медиите. Появих се в различни местни и национални медии, като сутрешните блокове на националните телевизии и „Часът на Милен Цветков“. Станах известен като „Повелителя на пеперудите“. Това се оказа чудесна реклама за музея и броя на посетителите нарасна. А директорът на музея ми сподели, че е решил да ме вземе на работа още когато съм влязъл в кабинета му за интервюто, защото съм излъчвал толкова ентусиазъм… После видял как се хвърлям в ученето и подготовката за отварянето на залата и е разбрал, че е взел правилно решение.

Оказа се, че има подходяща магистратура за неспециалисти в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Завърших. Защитих дипломната работа за гръбначните животни по река Марица в Пловдив. Това изследване се използва и до ден днешен за защита на реката от алчни схеми. С него спечелих награда от една научна конференция. За първи път се чувства като студент на мястото си. Да уча нещо, което е моето. От катедрата видяха потенциал в мен и предложиха да продължа като докторант. Тогава изживях най-хубавите си години. Но и това, като всяко хубаво нещо, си имаше край. Не работя в музея от пет години, но все още го помня с добро.“

За хората и вълците

Интересът към хищниците се трансформира в две неща – докторска дисертация и литературна тема. Но е малко по-сложно, защото в живота на Александър се появява и една жена. Но както вече предупредихме, трябва да се внимава с романтиката. Дамата е писателка и те завързват връзка. Известно време изглежда, че любовта ще победи, но нещата не свършват добре в техните отношения. Като истински джентълмен, Александър не желае да спекулира с нейното име. Все пак „Cherchez la femme“ и в този случай. Тя се оказва човекът, който го стимулира да напише роман. Александър първоначално не искал, защото мислел, че няма кой да го издаде. Тя му казвала, че знае прекалено много, изградил е уникален и четивен стил и има толкова интересни истории за разказване, че би било загуба за всички да не започне да публикува творбите си. „Преди лягане често ѝ четях по някой северозападен разказ, по нейно желание“, спомня си Александър. За да го убеди, писателката му дава да чете материали на съвременни автори, които са издадени без непременно да е имало належаща нужда от това.

„Прочетох много неставащи неща. Дори отчайващи. Реших, че колкото и да се подценявам, мога да напиша нещо достойностно, което ще намери своето място в съвременната българска литература. Бях положил прекалено много усилия и твърде много хора вярваха в мен, за да се откажа, точно когато бях развил уменията си достатъчно, че да сътворя нещо значимо. И когато бях намерил тема, която ме отличава.“

Идеята за „Вой“ я има отдавна и това е моментът, в който започва работа по него – романът, който разказва за вълците и хората, който сърдечно Ви препоръчваме, защото е много интересен. Там екологът от монтанско Атанас и врачанската ловджийка Катя…ааа не, няма да разкажем сюжетът. Романът има своето второ издание от издателство „Потайниче“, така че можете да го прочетете.

Вече знаете как работи Александър – фокусирано, отдадено и без да пести усилия. Написването на романа отнема само половин година. Една от многото идеи на книгата е да предаде гледната точка на вълците, при това с максимална научна достоверност. За тази цел Александър се консултира с водещи специалисти в тази област като д-р Елена Цингарска. „Научната достоверност ме интересуваше, защото до този момент вълците бяха представяни или като трагични герои, или като непоправими злодеи. Целта ми беше да представя тяхната истина. Исках да покажа, че не са просто добри или лоши. Смъртта в природата не е добро или зло. Смъртта е част от живота и неговия кръговрат.“

Друга идея е да се разобличи мита, че ловните и екологичните организации са изцяло в конфликтни позиции. „Ловци и еколози работят заедно и успешно от десетилетия. Аз не разбирам лова, но не им се бъркам. Разбирам, че моята гледна точка не е върховна истина и щом ловът на определени животни е позволен и се практикува в рамките на етиката и закона – не е правилно да налагам своето мнение. По-важно е хората, които държат на дивата природа, били те ловци, еколози, туристи или фотографи, да се обединят в нейна защита. „Вой“ е предложение, че ловците и еколозите може да работят заедно за природата.“

Историята още в началото е планирана като трилогия. Продължението на „Вой“ се пише. Втората част е с работно заглавие „Глутница“. Третата – „Вълчи времена“. Както споменахме по-рано, предстои да бъдат преиздадени и „Северозападни разкази“, този път под заглавието „Кучета сме ние“.

Какво е Перперица?

Перперица – ударението е на второто „е“, е стара славянска дума за пеперуда. Идва от глагола „перкам“ – замахвам/удрям бързо/рязко. Сдружение „Перперица“ е природозащитна организация, която засега действа предимно в Западния Балкан. То е едно по-структурирано продължение на „Пъдпъдък дейли“ – научнопопулярно онлайн предаване за българската природа, създадено от Александър. Целта му е „опазване чрез опознаване“ на дивата природа в България с достъпни, увлекателни и хумористични истории за животни и растения. Разказва за непознати или криворазбрани факти за местните диви обитатели, като разбива екологични митове. Проектът стартира в социалните мрежи, а впоследствие прераства в сдружение „Перперица“, с цел да разшири научните и образователните си дейности на терен. Една от целите е да се събират теренни данни, които да се използват за образование и природозащитни дейности. Гражданите също могат да помагат с дарения, доброволчество и информация.

„Идеята за сдружението ми дойде в разговор с един приятел от Берковица. Предложи да измислим нещо за природата в района – да се опази, но и да се намери начин да носи доходи на местното население, без да бъде увреждана. Създадохме сдружение „Перперица“, за да постигнем тези цели. Ние и до днешен нямаме финансиране. Първото, което направих бе да сложа фотокапани в резерват „Горната Кория“ с разрешително от МОСВ. Целях да събера данни за научна статия и хубави кадри. Не очаквахме да излезе дива коза, която не е намирана там до момента. Има опит за реинтродуциране в резерват „Чупрене“, отпреди повече от 10 години и вероятно е заснето едно от тези животни. Мястото, където я щракнахме – в гората – не е съвсем типично местообитание за тези животни. Те предпочитат скалистите места и влизат в гората само в определени ситуации.“

И така нататък…

За този малък разказ, отразяващ тричасов разговор, в който цветисти северозападни изрази се редуваха с разказа за съдбата на Александър, стига толкова. Ако искате да разберете какво става по-нататък, следете дейността на сдружение „Перперица“ и се запознайте с неговото творчество. Предстои да излязат продълженията на романа „Вой“, първата книга от научно-популярната поредица „Българска природа“, наречена „Дъбови гори“ и преиздаването на северозападните разкази под името „Кучета сме ние“. Ще чакаме и ние от „Призни“, за да можем пак да си поговорим с Александър, който успя да щракане с фотокапан козата, която се е отвързала от синджира и ходи, където си иска, понякога на места, където екологията не очаква.

Относно автора

Тихомир Алексиев - Роки

Тихомир Алексиев – Роки е роден в град Белоградчик, в така наречената „Кале мала“, известна с невероятните си гледки и пакостливите момчета. Обича да казва за себе си, че е от „преучилите“ хора. Голяма част от живота си прекарва в образованието, в ролята на ученик, студент по география, докторант по дистанционни изследвания на Земята и географски информационни системи, учител, обучител, ментор и образователен експерт. Никога не спира да чете, защото винаги има нещо интересно и вълнуващо за научаване и споделяне. Обича да кара ролери и колело, да плава с каяк, да се разхожда, но най-вече да препуска из безкрайните предели на географията и историята на Земята. Най-важната мисия на Тихомир е да популяризира красотата на Белоградчик и района, като пише и разказва за местната природа, за културата на торлаците, историята на Северозапада и неговите хора. Наскоро открива своето най-ново (а те не са малко) професионално предизвикателство – да организира турове и преживявания сред Белоградчишките скали. Така се ражда и новият му псевдоним – Роки.

Прочетете и другите материали на автора тук

Приказка за Мария и нейния нежен куклен свят

„Имаше едно време…

— Един цар! — ще кажат веднага моите малки читатели.

Не, деца, сбъркахте. Имаше едно време един къс дърво.

То не беше някое луксозно дърво, а обикновена цепеница от ония, които зиме слагат в печките и камините, за да отоплят стаите.

Не зная как се случи, но един прекрасен ден тоя къс дърво попадна в работилницата на един стар дърводелец, който се казваше майстор Антонио, но всички го наричаха майстор Череша, тъй като върхът на носа му беше винаги лъскав и червен като зряла череша.

Щом забеляза дървото, майстор Череша се зарадва много и като потърка от задоволство ръце, избъбри полугласно:

— Това дърво дойде навреме: ще направя от него крак на маса.

Речено, сторено — грабна веднага острата тесла, за да почне да свлича кората му и да го одялва, но тъкмо се канеше да нанесе първия удар и остана с ръка, вдигната във въздуха, защото чу едно тъничко гласче, което молеше:

— Не ме удряй много силно!“

 „Приключенията на Пинокио“ от Карло Колоди

Неслучайно настоящата история започва със загадъчна приказна нотка, щипка детски спомени и малко вълшебен прах от крилата на фея. Но моля ви, кажете ми как по-подходящо да ви приветствам в пленителния свят на нашата героиня Мария? 

Няма да започнем с традиционната биография, а с шепа вълна, без форма, лека като облак и с едно парче памучен плат. В началото няма нищо, но после ръцете ѝ започват да работят. Те сякаш знаят нещо, което умът ѝ още не знае, а тя просто ги следва. Създава куклата, но никога не може да каже, че е избрала коя ще бъде тя. Сякаш всяка кукла сама намира пътя си към света, а нейните ръце са просто проводник на това раждане. 

Заповядайте да признем и да поостанем в малката, топла и уютна вселена на нашата героиня. Искрено вярвам, че след тези вълшебни минути, които ще измерим не в обичайното земно време, а в мигове на усещане и вдъхновение, ще пожелаете да грабнете парче глина, игла и конец или кутията с цветни моливи и ще създадете нещо от сърце, без значение дали то ще има общоприетата стойност.

Мария Асенова е родена в китния крайдунавски град Лом. Въпреки че животът я води на различни места, тя споделя, че чувството за принадлежност никога не е същото никъде другаде. Завръщането в нейния Лом не може да се определи просто като завръщане в една определена точка – това за нея винаги е завръщане към себе си. Тук са корените ѝ, тук е Дунав, тук са гласовете от нейното детство. Мария има нужда от тишината и синия хоризонт, които само място като Лом може да ѝ даде. В родния си град тя се чувства цяла.

По образование е психолог и работи няколко години в тази сфера. Но, когато изкуството живее в сърцето, идва момент, в който всичко останало се отдава на тази страст. Мария прави кукли още от дете. Изработването им не е само работа, а нещо много повече — това е нейният живот. 

Магията през воала на детството

„Когато бях дете, прекарвах много време с баба ми, която ме учеше да шия на нейната стара шевна машина. Направих първата си кукла на 7 години и все още я пазя в едно от чекмеджетата в студиото ми. Баба и дядо пътуваха с шлеповете по река Дунав, такава беше работата на дядо ми. Много често носеха списания, каталози на магазини от другата част на Европа. Там имаше толкова красиви играчки, които не бях виждала никога. И разбира се, желанието ми да имам подобни, ме накара да се опитам да си ги направя сама. Може би това беше преломният момент. Моментът, в който детската ми мечта се превърна в моя път.“

Мария разказва също, че тази липса, от друга страна, е направила децата от нейното време по-изобретателни. Те сами са си измисляли игри и така са се забавлявали.

Връщайки се назад, нашата събеседничка отбелязва, че няма как да не ѝ направи впечатление, че в онези години творчеството и фината моторика са заложени изключително много в детските занимания. Нещо, което сега като че ли осезателно липсва. 

Мария с много топлота и малко носталгия споделя и за приказките, с които е пораснала:

„Майка ми не пропускаше и ден, в който да не чете приказки на мен и брат ми. Обичахме да купуваме книги заедно и после всички вкъщи се занимавахме с тях. Любимите ми книги са на Астрид Линдгрен и държа да го споменавам винаги, когато ми се отдаде възможност.“

Мария разказва, че през детството си расте заобиколена от любов, вълшебни приказки и мъдростта на своите родители, баби и дядовци. Тази спокойна и сигурна среда посява семенцето на мечтателя в душата ѝ, която копнее да сбъдва и да прави всички хора около себе си щастливи.

Всяко дете има своята мечтана професия и когато го попитат какво иска да стане като порасне, детските му желания изглеждат достижими и напълно възможни. Тогава малката Мария отговаря, че иска да има бяла къща, с красива градина, пълна с безброй различни цветя, а тя да рисува на статив. И разбира се, продължава да вярва, че и това един ден ще се случи, така както винаги го е виждала в представите си. Мария обича да рисува, но на този етап, покрай всички свои задължения и ангажименти, не ѝ остава необходимото време, за да го практикува редовно.

Тя споделя, че през годините в гимназията посещава уроци по рисуване при художника Иван Манойлов. Тези творчески часове подобряват уменията ѝ и завинаги я вдъхновяват да открие смисъла и радостта от срещата с белия лист и от това да правиш онова, което те привлича.

Музи, предопределеност и житейски опит

В момента, в който Мария забременява с дъщеря си, решава, че иска да прави нещо с ръцете си – нещо, в което да вложи много любов и което да носи нейния почерк и усещане. Това е мигът, в който тя отново започва да прави да кукли, но в една по-осъзната възраст и с една по-ясна представа за това, което иска да създаде.

„И след този момент, в позицията си на бъдещ родител, се ориентирах към валдорфската педагогика и валдорфските кукли, разбира се. Те се изработват изцяло от естествени материали и за тях е характерна простотата, в която няма твърде много детайли. Точно тази семплост стимулира детското въображение и дава възможност на всяко дете да си представи своя свят върху тях. Валдорфските кукли са създадени, за да растат заедно с детето, да му дават онова прекрасно чувство на сигурност и уют.“

Валдорфските кукли имат много изчистени лица и дават пространство на детето да си представя игрите. Дали куклата плаче, усмихва се или е тъжна, тя няма конкретни изражения и така детето може да развие своето въображение. Този тип кукли се изработват от вълна и при прегръщането им се усеща топлина, която не бихме могли да сравним с никоя друга. Присъства и ароматът на вълна. В Германия имат специална дума за този вид аромат, който носи усещане за село, животни и земя. Когато вълната е изчистена, ароматът малко се губи, но остава заземяващото усещане с нотки на слама, почва и природа. То действа успокояващо на нервната система и Мария е запазила точно това усещане и до днес. 

Валдорфските кукли са много повече от една играчка. Те са своеобразен начин да се свържат два различни свята – този на децата и този на възрастните.

Името, което избира Мария Асенова за своя марка, с която да бъде разпознаваема, е Marias Nature Toys (Натуралните играчки на Мария). Тя споделя, че използването на естествени материали е изключително важно за нея и за следата, която желае да остави след себе си. Нищо не може да се сравни с очарованието и стойността на ръчно изработена играчка. Това е нещо, което постоянно ѝ напомня каква е идеята, от която е започнала своя вълнуващ път. То говори много за нейните принципи, стандарти и светоусещане.

„Всяка една кукла се нуждае от сърце, а не само от прецизност. Това ми даде работата с куклите по метода на Валдорф — умението да виждам формата като начин да достигна нещо по-дълбоко.“

В настоящия момент Мария създава кукли, които носят в себе си както много детайли, така и част от сърцето ѝ. Тя използва единствено естествени материали, както за самата кукла, така и за дрехите и аксесоарите: памук, вълна, коприна и дърво. Всеки един елемент се изработва с изключителна прецизност и внимание.

Мария влага и онзи съзидателен дъх на твореца, който прави творбите му единствени в света. И те заемат своето място там, където традицията бива оценена, а посланието на твореца бива разбрано, прието и продължено във времето. 

Един ден в света на Мария

Вдъхновението на Мария Асенова идва от неизказаните емоции. Тези емоции, които за мнозина остават незабелязани и тихи. Тя споделя, че обича да чете сутрин, докато отпива от чашата си с кафе. По този начин се зарежда с енергия, въображение и щипчица вълшебство за целия ден. Обича и разходките край успокояващите води на Дунав. Това е мястото, което винаги ѝ носи спокойствие.

Относно творческия процес Мария казва: „Ако искаш да станеш добър в нещо, са нужни около 10 000 часа практика, приблизително седем години. Има и една стара българска приказка: „Майстор се става за седем години.“ Вярвам, че и в двете твърдения има истина. Седем години труд, постоянство и опит наистина могат да те направят много добър в това, което правиш. Но не мисля, че те правят завършен майстор. Истинският майстор никога не спира да се учи. Той не спира да търси, да експериментира, да греши, да поправя и да надгражда себе си. Не за седем години, а през целия си живот.

Когато днес погледна куклите, които съм изработвала преди седем години, виждам десетки неща, които бих направила по различен начин. Виждам решения, които тогава са ми изглеждали правилни, а днес бих променила. Това ми показва, че съм израснала. Най-опасният момент е този, в който си кажем: „Вече знам достатъчно“, защото в същия миг спираме да се развиваме. А винаги ще се намери някой, който може би има по-малко талант, но повече дисциплина, повече постоянство и повече желание да върви напред.

Много харесвам една мисъл от „Алиса в Огледалния свят“: „Трябва да тичаш с всички сили, само за да останеш на едно и също място. А ако искаш да стигнеш някъде другаде, трябва да тичаш поне два пъти по-бързо.“

Точно така възприемам и развитието, не като надпревара с другите, а като ежедневна работа върху себе си. Стремеж всеки ден да бъда малко по-добра от вчера, като човек, като артист и като майстор.“

Особена топлота и любов се усещат в гласа на Мария, когато говори за своята 5-месечна внучка, която някак съвсем очаквано носи нейното име. Двете Марии обичат да прекарват време заедно и да виждат света и неговите малки магични моменти – всяка през очите и емоциите на другата. Мъничката Мария често прави компания на своята баба в пъстрата творческа атмосфера на ателието, което е кацнало на един таван и е събрало в себе си цветове, идеи и онова чувство на споделеност, което не би могло да се опише само с думи. Артистичната обстановка, вдъхновението, което наднича от всеки рафт и чекмедже, палитрата от нюанси и материи и всеки бод, който иглата на времето пришива в невидимото платно със спомените – всичко това витае във въздуха и несъмнено остава в чистото детско съзнание. И може би започва да се пише нова приказка за мечти, по-красив свят и магията на създаването.

Успехите на Мария

Мария Асенова работи от години с немската писателка и илюстраторка Даниела Дрешер. Тя е автор на историята за гномчето Гисбърт, което живее в една стара бъчва, пълна с дъждовна вода. На Мария се пада отговорната, но вълнуваща задача да зарадва многобройните почитатели на малкия герой и неговите фантастични приятели, като ги пресъздаде от вълна, мек плат и много любов. Десетки приказни кукли от поредицата са „оживели“ под пръстите на Мария и са намерили своя нов дом в големия, шарен свят. 

Съвсем скоро Мария е получила и още едно признание за своя талант и любов към това, с което се занимава: 

„Направих една от най-значимите стъпки по своя професионален път – успешно преминах критиката на NIADA (National Institute of American Doll Artists). Това е международна организация, която обединява едни от най-изявените и признати творци на художествени кукли в света. Членството и признанието от NIADA представляват висока оценка за артистичност, качество и оригиналност в областта на кукленото изкуство.

Безкрайно съм благодарна на всички, които ме подкрепиха и ме приеха с отворени обятия като творец. Това постижение е не само личен успех, но и ново начало, стъпка към по-широко международно сътрудничество и обединение с други талантливи артисти.

С нетърпение очаквам предстоящите проекти и възможността скоро да работим заедно като един екип, водени от общата ни любов към изкуството и създаването на кукли.“

Тя се подготвя за предстоящото си участие в това изключително значимо събитие за творците по цял свят, което ще се проведе в американския град Ашвил (Северна Каролина). Там Мария Асенова ще представи свои произведения пред международна публика. Тя съвсем чистосърдечно споделя, че изпитва огромно вълнение, нетърпение и, разбира се, онази малка щипка притеснение, която неизменно съпътства всеки творец, когато иска да покаже най-доброто от себе си пред света.

Започнахме нашата история с цитат от любимата приказка на малки и големи. Редно е да я завършим подобаващо, отново с приказен цитат:

„Там, където има мечти и доброта, дори дървените кукли оживяват.“

„Приключенията на Пинокио“

Нека го приемем като метафора за любовта, таланта, усилията и отдадеността на всички творци, които влагат частичка от себе си в това, което създават. Техните творения носят живот и правят света по-добър, по-смислен и по-цветен.

Относно автора

Моника Тинчева

Моника не си е представяла, че някога сърцето ѝ ще тупти в динамична линия дълга около 500 км. Приблизително толкова е разстоянието между Монтана и Бургас. Бургас е нейният обичан роден град, а в Монтана преди близо 20 години казва „Да!“ и заедно със съпруга си, чиито корени са от монтанския край, слага началото на семейната си история. Оттогава животът ѝ се върти в неспирен танц между Северозапада и Югоизтока с няколко междинни спирки. По време на това житейско пътуване тя се влюбва в природата, въздуха, хората и традициите на региона, дори в предизвикателствата, които я чакат на всеки завой, докато изследва, изживява и прибира грижливо всеки спомен от него. По образование е филолог и думите, красотата на езика и неговата магия я вълнуват още откакто прочита първата си книга. Писането ѝ дава сила, емоция, тръпка, удоволствие и смисъл. С това, което представя на читателите, Моника се стреми да ги подтикне да погледнат на Северозапада по различен и вдъхновяващ начин, да го уважават и да го носят в сърцето си, в която и точка на България или света да се намират.

Прочетете и другите материали на автора тук

От любов към тестото: историята на Силвия Спасова

„Който има хляб, има всичко.“

„Споделеният хляб е най-сладък.“ 

„Никой не е по-голям от хляба.“

Има десетки български поговорки за хляба, който отдавна се е утвърдил като неразделна част от трапезата ни. Но в забързаното ежедневие, на фона на бързо променящата се икономика и масовото производство, рядко успяваме да вкусим истински топъл, мек хляб с хрупкава коричка. А още по-малко са хората, отдали се на изкуството да работят с тестото му.

Такъв човек е Силвия Спасова – съпруга, майка на две деца, деловодител в семейния автосервиз, който развива със съпруга си, както и в семейната фирма за международен транспорт с баща си. Дните ѝ протичат еднообразно сред купчините документи, домакинските задължения и грижите за децата до момента, в който осъзнава нуждата си от нещо ново, което да я избави от сивотата на ежедневието.

„Чувствах се като в омагьосан кръг – работа, деца, вкъщи. Трябваше ми нещо, което да ме издигне и да ми даде сили да продължа.“

Така тя се обръща към хляба. Но не към обикновения бял хляб с мая, който виждаме в магазините. А към хляба с квас –  простата смес от вода, брашно и сол, която организмът ни приема като естествен израз на любов и преработва далеч по-лесно от пакетираните филийки с консерванти.

Съдбовната сила, която ни връща към пътя, за който сме „омесени“

Силвия успява да отгледа първия си квас в началото на тази година, малко след като навършва четиридесет години. Приема го като положителен знак от съдбата и решава да даде име на кваса си – Куспида, което означава „без да се отричам от старото, давам път на нещо ново“. Но дали дава път на новото, или по-скоро преоткрива една стара своя страст изпод купчините документи от ежедневието, остава спорен въпрос.

Към днешна дата тя живее и работи в Монтана, но родното ѝ място е Чипровци – градчето на занаятите. Дядо ѝ е работил като хлебар в близкото село Копиловци, а като дете тя нерядко го посещава през летните месеци. Един от първите и най-милите ѝ спомени, свързани с приготвянето на хляба, е моментът, когато камионът с брашното пристигал при дядо ѝ. Той пренасял пълните чували с количка, а тя сядала върху тях, за да се вози до хлебарницата.

До ден днешен в съзнанието ѝ е запечатан образът на дядо ѝ с белия потник, бялата престилка, големите лопати, с които вадел готовия хляб от фурната, и вкусния аромат, който изпълвал помещението. Кога Силвия се престрашава да го помоли за първи урок по месене? Това така и не се налага, защото строгата ѝ баба я строява още от малка да помага при приготвянето на всякакви тестени изделия в дома. И въпреки че за едно дете стоенето до печката вместо играта на дама навън може да изглежда като наказание, към днешна дата Силвия е благодарна за това: „Времето, прекарано с баба и дядо на село, е едно от най-хубавите. Те не просто посяха корена на любовта ми към тестото, а чрез уроците им по трудолюбие ме изградиха като характер и човек.“

Занаятът, който сплотява семейството и омесва приятелства

Въпреки че обичта към тестото не ѝ е чужда, началото не е лесно. Интересът ѝ към работата с квас се заражда още преди две години по време на събитие с кулинарни нотки. Тогава тя научава за редица предимства на хляба с квас – по-дълготрайната свежест, по-лесната храносмилаемост и по-ниския гликемичен индекс. Обаче първите ѝ два опита да отгледа собствен квас се оказват неуспешни. Затова на помощ идва нейна приятелка, с чийто квас тя работи в началото. Именно благодарение на това трудно начинание Силвия научава два важни урока. Първият е, че фурните на мечтите се захранват с голяма доза борбеност, търпение и натрупване на нови знания. Вторият е, че хлябът не просто събира семейството около масата, а укрепва и създава приятелства.

Точно така тя се запознава и с Оля Исинова, известна в социалните мрежи като Bellafranzela. Първият ѝ досег до нея се случва през 2024 г. по време на благотворителна вечер в Монтана, организирана от Дамски клуб „Монтана на токчета“. Там Оля само със своето слово успява да окрили Силвия и да я накара да повярва в способностите си. Вдъхновена да създаде собствен квас, въпреки последвалите неуспешни опити, двете провеждат онлайн обучение, по време на което Силвия разбира къде е бъркала през цялото време. А само преди няколко седмици те се оттеглят в село Кърпачево, за да участват в работилница на живо. Там дните им преминават в разговори за нови рецепти, техники, месене и споделяне на приготвените вкусни творения.

„Два дни, които никога няма да забравя! Създадохме едно невероятно приятелство. Оля е вдъхновител! Дори до днес тя ме напътства при изпробването на нови рецепти.“

Така започва всичко – Силвия звъни на приятелите си с думите: „Опитвам нещо ново, бих се радвала да го споделя с теб“, след което им подарява приготвения хляб. Обратната връзка не закъснява. Веднъж опитали, хората започнали да искат още, но и настоявали да заплатят за прецизната работа и омайния вкус.

Към днешна дата тя не спира да приема поръчки по телефона или на лични съобщения в социалните мрежи. Поръчки, които не само собственоръчно приготвя, но и доставя с личен транспорт както в Монтана, така и в Чипровци.

„Никога не е имало значение колко хляба ще продам. Хората и тяхното доверие в мен и новото ми начинание са това, което изпълва душата ми с радост.“

Хлябът, който храни душата

Силвия мечтае един ден да отвори своя пекарна, в която всеки да може да усети мириса на печивата, така както тя го е усещала като малка в хлебарницата на дядо си. Но знае, че до този момент „има още много хляб да изяде“. Затова в момента избира да се фокусира върху усъвършенстването на работата си с тестото. Тя съчетава месенето и изпичането на хляба в ранни зори, разнасянето на поръчките и стандартната работа в офис от девет до шест, която не остава по-назад в ежедневието ѝ, наред със задълженията на майка и съпруга.

Първоначално семейството ѝ се тревожи дали ще успее да се справи с цялата работа, която се натрупва около новото начинание. Но виждайки, че това е нещо, което тя обича, те я подкрепят безрезервно. В тяхно лице Силвия намира не само подкрепа, но и причина да се изправи пред най-големия си страх – да не загуби пламъка си да създава с ръце в мрачния консуматорски свят.

„Виждайки как децата ми се възхищават на това, което правя, моят най-голям страх е да се откажа. Не това е примерът, който искам да им дам.“

Силвия Спасова се превръща в нагледен образец как всеки от нас има страст, която трябва да намери. И когато го направи, да се грижи за нея с двете си ръце. Защото вложената любов в процеса винаги ще ни помогне не просто да открием „на хляба мекото“, но и да си отчупим една топла хапка. Топла хапка живот, изпод твърдата коричка на забързаното и сиво ежедневие.

Относно автора

Изабел Спасова

Емоционална и емпатична. Интровертна, но забързана да получи отговори на въпросите си. Бягаща по няколко километра в парка, за да се научи на търпение, постоянство и упоритост. Алергична към несправедливостта. Вярваща, че думите имат силата да окриляват, спасяват и извисяват. Търсеща истории, които да достигнат до сърцата на читателите и да ги накарат завинаги да затворят вратата на лошотията в себе си. Защото животът е прекалено кратък, за да пестим от топлината на сърцата си.

Прочетете и другите материали на автора тук