Мечти, предприемачески подход и пионерски дух: Цветомир Цветков и каузата NetSurf.net

Автор: „Ако това беше началото на твоя подкаст, какво би гласяла уводната ти част?

Цветомир Цветков: „Животът е игра!“

Няма да крия притеснението си от заемането с нелеката задача да разкажа част от историята на Цветомир Цветков – Цецо. Това ми притеснение ме нападна от няколко фронта и не спира да ме държи под прицел от момента, в който се съгласих да бъда разказвачът. Когато имаш честта да си в компанията на хора Човеци, на Великани, нямаш друг избор освен да се потопиш напълно в тяхната енергия. Надявам се тази история да не е само биографична, надявам се чрез нея да съумея да предам на вас, читателите, усещането за случване, сбъдване, вдъхновение и присъствие. Тя не е посветена само и единствено на един човек, а на една осъществена идея, превърнала се в кауза и задвижваща се от доверие, отдаденост, подкрепа и новаторство. Това е история за трудностите на началото, целеустремеността на постоянството, стремежът към градивна промяна, подкрепата на правилните хора и… силата на прегръдката. Цветомир Цветков не е просто бизнесмен от Монтана, NetSurf не е просто бизнес.

„Никому не се случва нищо, което природата му не би понесла.“
Марк Аврелий

Както и да го погледнем, наличието на любов, както и липсата ѝ винаги са били двигател на промяна. Често ставаме по-смели и отворени към света, когато я има. Когато ни липсва, отново пътуваме и се отваряме за нови преживявания и простори в стремеж да я намерим. Коя любов? Не става въпрос за романтичната, а любовта като състояние, като поглед към света и начина, по който вървим през него. Темата е разнопосочна и в разговора ни с Цецо се връщаме към нея многократно.

На всички ни е трудно да разказваме за семейството си, независимо дали сме имали приказно детство, или не толкова. Тази история е твърде интимна и споделянето ѝ със света ни прави уязвими. Изисква се смелост, искреност и автентичност да допуснеш непознат до този свят, да му позволиш да те види още невинен. До 18-годишна възраст Цветомир расте в с. Хайредин, област Враца в Северозападна България. Разказва, че годините, прекарани там, са най-хубавите му. Детството му е изпълнено със свобода – приказка, която днес си преразказва в детайли с всяка разходка из селото. Малкият Цецо е едно затворено дете, което обича да играе игри без правила, но в които винаги надделява „доброто“.

Изключително близък е с баба си, която много се грижи за него. Спомня си с носталгия разходките до градините, където след работа изваждат завития във вестник обяд: хляб, сирене, домати и краставици. Връзката с дядо му, който е по-строг с него, е по-обрана, базирана на взаимно уважение и дистанция. За разлика от него Цецо е емоционален, обича да казва и показва как се чувства – нещо, което е научил от другия си дядо. Не подкрепя стереотипите за „истинските“ мъже, които никога не плачат. На мнение е, че задържането на емоции разболява и това, че си позволява да плаче, не го лишава от мъжкото му присъствие. Според него силата и контролът върху нас самите се крият в това да припознаем чувствата си, да си позволим да ги изживеем и да продължим напред. Част от неговата философия го учи да бъде уязвим пред света, автентичен: „Дълго време ако вървиш срещу живота, противоположно на живота… хората са издръжливи, създават някакъв образ пред света, който не е автентичен, и не си позволяват да бъдат себе си. Страхуват се! Тези неща разболяват. Неизживените емоции остават в тялото като скованост, мускулен спазъм. Стресът е спазъм, любовта е отпускане, мир.“

В ранните си тийнейджърски години се открива за света, харесва му да общува с хора, да чувства и преживява. Там на 14-годишна възраст се влюбва за пръв път, там се сблъсква с първото любовно разочарование. Тогава сякаш животът му се преобръща. Цецо намира своето Аз за света, но, както той самият споделя, всички значими събития в живота му се случват сякаш твърде драматично. Докато още лети на крилете на любовта, пада със скейтборд и чупи десния си крак на две места. Спомня си суматохата, болката, операцията и възстановяването. За него това е емоционално труден момент. След изписването му от болницата прекарва последното лято с баба си в с. Хайредин. В сегашно време счупването на десния крак често му е тема за размисъл. През годините чупи един и същ крак в три различни инцидента на пет различни места. Възстановяването винаги е емоционално изпитание за него. След последния инцидент Цецо успява да се справи с познатия му вече път по-леко, защото осъзнава колко много хора го обичат и с готовност се грижат за него. Всеки показва загрижеността си по различен начин, от нас се очаква просто да я видим и оценим. Чувството на благодарнност и любов му позволява да остане смирен.

„Драматичните“ случки в живота на Цветомир продължават и с настъпването на студентските му години. В началото е записан да учи специалност, свързана с текстилните технологии, в Техническия университет, гр. София. На 12 септември, ден преди рождения му ден, разбира, че балът за специалността, свързана с компютърните системи, е паднал и той има реален шанс да бъде приет. Пречката е, че това е последната възможна дата за записване. Прибира се в Хайредин, за да каже на родителите си, които през това време са ангажирани с консервирането на зимнината. Тръгват веднага към София, но изпускат крайния срок. Обръщат се към ректора с молба документите на Цецо да бъдат приети в специалността, която той иска. Успяват да го запишат и от този ден нататък пътят му е пряко обвързан с настъпващата технологична промяна.

„Детето е бащата на мъжа.“
Уилям Уърдсърт

Ако обръщаме достатъчно внимание на децата, ще забележим как всяко едно ангажира по-голямата част от вниманието си в нещо конкретно. Ще забележим къде е по-смело, по-свободно да изразява себе си, с какво обича да се занимава, без да бъде насочвано. Някои деца рисуват, пишат или пеят, други строят и майсторят, трети показват лидерски заложби. Има деца, които имат завидни физически дадености, и такива, които показват предприемачески и ръководни умения още в тийнейджърските си години. Ако върнем лентата назад, ще осъзнаем същото за себе си: инженерът, който чете това, ще намери в гаража си сглобен мотоциклет от събирани части, а готвачът ще си спомни първите препечени бисквити в семейния дом. Водена от предположението, че Цецо има подобна история от детството си, която „предвижда“ бъдещето, пожелах да ме вземе със себе си назад във времето, когато е направил първите си предприемачески стъпки. На 14 години отваря видеотека в с. Хайредин, година по-късно изкарва достатъчно пари от нея и я продава успешно. Търговията му се отдава, интересна му е и продължава да предприема различни търговски начинания. Той не само има интерес към занаята, но с годините успява да усвои основните качества (според популярната литература) на успешния предприемач: да общува ефективно с хората и да създава нуждата у тях, да се учи от всекиго и всичко, да вижда възможности там, където повечето виждат препятствия, да разбира как работят парите и най-вече да показва смелост и постоянство в начинанията си.

И в началото бе мечтата

През 1997 г. двама студенти от втори и трети курс по компютърни технологии от ТУ – София провеждат разговор, свързан с бъдещите планове относно кариерното им развитие след като завършат. Дидо Крумов и Цветомир Цветков обсъждат идеята за създаването на съвместен бизнес. Дидо предлага да се занимават с разпространение на интернет. Цецо не е запознат с направлението, но вроденото му любопитство, желанието да е пръв в нещо ново и пълното доверие в приятелството им го карат да се съгласи веднага. Първите години след смяната на политическия режим са несигурни: „Всеки ден се събуждахме и не знаехме какво да очакваме, винаги имаше нещо ново.“ Въпреки този факт голяма част от стабилните бизнеси днес са стартирали тогава. В едно несигурно време какво по-сигурно нещо има от това да рискуваш?

Детската мечта на Цецо е да има свой бизнес. Освен за печалба, това е възможност и за развитие и разгръщане на личния потенциал. Дидо събира информация от хора в сферата и представя първоначалната идея на Цецо. Всеки път, когато попитам Цецо защо е създал NetSurf, отговорът винаги е един и същ, придружен с лъчезарна усмивка: „Исках да си купя голф!“ На първо четене звучи като ниска топка, твърде краткосрочно и дори меркантилно. Голфът тук обаче не е израз на желанията на един млад студент да има просто кола, това е цел – да има възможност да си осигури желания начин на живот. Целите имат навик, когато ги достигнем, да ни мотивират да се насочим към по-големи, дългосрочни и възвишени. Друг път се случва така, че малката цел не е толкова малка и притежава потенциала да се превърне в нещо голямо.

Началото е трудно, изключително трудно. Цецо и Дидо се опитват да създадат нещо ново без първоначални познания, без никаква подкрепа, разчитайки само на занаятчийски умения. Инвестират всичките си спестявания и първият им офис е апартаментът на Цецо. Не са единствените, които са избрали да създадат бизнес, свързан с разпространението на интернет, но те са единствените без голям начален капитал: инвестират спестените си пари, които са около 2000-3000 лв. Разликата между тях и останалите е, че Цецо и Дидо нямат друг избор освен да се справят. Цецо споделя, че неразбирането от тяхна страна, че идеята им е почти неосъществима, по начина, по който си я представят, им е дало нужния кураж. В началото нямат реална представа за бизнеса и риска, който поемат, но младежкият ентусиазъм и наивните мечти ги водят напред. Скоро след началото се сблъскват с реалността: няколко отрезвяващи момента им напомнят, че са поели по много труден път. Един от тях е, когато решават да инвестират в телефони от БТК: събират 1000 лв. за 4 телефона, защото личните им компютри, които са превърнали в сървъри, им позволяват толкова. Смятат, че с тези 4 телефона ще могат да обслужват стотици клиенти, но грешат – могат да обслужват само четирима. Този момент Цецо определя като срив на всичките им мечти. Но сблъсъкът с истината не е краят.

Нямат служебен автомобил, стигат до клиентите си пеша. Познават всеки един лично. Тази заинтересованост и автентична загриженост, която показват на клиентите си в началото, когато са не повече от 20, Цецо запазва и до днес, когато са хиляди. Много преди да имам удоволствието да се срещна с него съм чувала от негови клиенти за отношението към тях не само от страна на бизнеса NetSurf, но и от Цецо лично: отдадено, искрено и отговорно.

Следват още няколко сблъсъка на мечтата с реалността: модемите, в които първоначално са инвестират, не работят – след смяната им интернетът идва бавно. Като бизнес начинание изостават в надпреварата: „В началото всичко беше трудно, счупено, недовършено, неразбрано, винаги на ръба на провал.“ И все пак интернетът тръгва: „Започнахме трудно и последни, а изведнъж се оказахме първи.“ Когато създаваш нещо ново, когато си в непознато направление, грешките се прощават. Учиш се постоянно: „Бяхме пионери и това ни даваше възможност да грешим и да създаваме едновременно“.

Как е възможно, когато тръгваш сам, без готов пример, без необходимата инвестиция или подкрепа, да създадеш нещо ново, което продължава да се развива? Освен младежка амбиция и големи мечти, трябва да има нещо друго.

Няколко години след трудния старт на компанията Дидо се отказва и се връща в София. Това не разрушава приятелството между двамата. И днес Цецо говори с възхищение и лоялност за него. Без подкрепата му в началото, а и през годините, без съветите и напътствията му, Цецо не би се осмелил да скочи в непознатото и несигурното. Раздялата им оказва и положително влияние върху Цецо: налага му се да израсне като човек, да разгърне своите лични качества, да бъде по-уверен, да проявява находчивост и кураж. Когато връща лентата назад, той смята че създаването на телекомуникационна компания без знанията как, без средствата за закупуването на необходимата технология, без подкрепа с влияние може да бъде сметнато като риск. Тогава твърдо вярва в идеята и че ще се справят. Не се отказва в началото, когато всичко е „счупено“, продължава да се бори, изтъквайки две основни причини: вътрешна убеденост в успеха на начинанието и страх от провал. Не може да приеме, че ще трябва да се откаже от това, което е започнал. Отказът тогава би довел до уронващи последици, с които не иска да се сблъсква.

NetSurf е плод на много хора. Цветомир Цветков е обединителната сплав, която събира много таланти и им дава възможност да творят: „Всичко в началото беше занаятчийска работа.“  и въпреки че не смята себе си за занаятчия, хората, които застават зад него и идеята му, са именно такива. Той носи визията, която успява да привлече правилните хора с необходимите умения, които да му помогнат да създаде новия продукт. Едно от най-трудните неща за изказване е благодарността, това да покажеш признателност на хората, които са застанали до теб, когато си имал нужда. Поименно изредените заслуги на всеки един от тези, чиито плод на труда е NetSurf, ми доказа, че Цецо не я крие. Напротив, разказва ми с часове за Дидо Крумов, за Пешо Бургера, чиито умения позволяват да се опъне първия кабел за интернет на NetSurf. Разказва за Мартин – най- добрият администратор, за Евгени Гечев, който се е грижел за тях и първите им рутери, Иво Джоков, с когото обменят идеи и опит и завързват стабилно приятелство. Сподели ни за вярата на Пантелей в начинанието и дарението му. Спомня си за първите големи поръчки на Борислав Славчев и Гецата от Лом. Гордостта и благодарността, с които Цецо засвидетелства големия принос на всеки един от тях, са вдъхновяващи.

Да основеш компания изобщо не е лесно. Да се грижиш за хората в нея и за тези, които пряко и косвено зависят от твоите решения, услуги и продукти, е повече от свръхстимулиращо обвързване. Да създадеш бизнес, в който семейството ти участва, ми звучеше романтично. Може би книгите и филмите, които разказват за такива истории, са ми дали грешна представа или поне вярна наполовина. Нямах търпение да разбера и да ви разкажа как една идея за бизнес с цел да се купи голф се превръща в семейна телекомуникационна компания с „най-голям пазарен дял“ в Северозапада.

Цецо е малко над двадесет години, когато губи баща си. Малко преди това майка му Камелия се включва в семейството на NetSurf, а след това „се случва едно естествено събиране“. В един момент бизнесът става сериозен, с труд и финансова подкрепа от страна на майка си отваря първата компютърна зала в града. Тя внася ред и грижа и прави всичко възможно да бъдат поддържани. Според Цецо създаването на един семеен бизнес често е предпоставка взаимоотношенията между членовете да се влошат. Изключително трудно е! Въпреки на моменти трудно преодолимите различия, общата цел и любов помежду им позволява сътрудничеството между Цецо, брат му Стефан и майка им да продължи. Разбира се, освен трудни периоди са имали и прекрасни такива, а с брат си успяват да заздравят връзката си през годините. Цецо смята, че са много различни: брат му е талантлив, умел в създаването на неща, а той самият – в разпознаването и оценяването на тези качества.

„Показател за великия лидер не е в това да командва, а да вдъхновява.“
Ричард Марчинко

 В един от курсовете в университета ни учеха за лидерството и различните му стилове и проявления. Когато ни се представи теорията, спомням си го и днес, останах с впечатлението, че да идентифицираш различните стилове в лидерството е лесно. Всеки един отговаря на определени характеристики и това е. Този лидер е такъв, действа само така и върши работа само в такава ситуация. След известни наблюдения и малко повече литература разбрах, че често това наистина е вярно. И все пак лидерът, този, който няма друг избор освен да бъде такъв, не прилага само един стил. Различните времена, ситуации и хора изискват различен подход. Изискват промени, надграждане, образоване, риск и опит. Така лекомислено зададох и въпроса си към Цецо: „Като какъв тип лидер би се определил?“. Чувала съм бързи и доста категорични отговори на този въпрос, но в случая не получих такъв. Дългата пауза в разговора ни ми даде време да осъзная колко наивно звуча. „Бил съм всякакъв! В началото, когато осъзнах, че ми се налага да бъда такъв, си представях авторитарно управление, типичното „шефско“ арогантно държание, опитвал съм се да вдъхвам страх, респект… След време Животът ми помогна да разбера, че това не е за мен.“

В началото, разказва той, водеща била арогантността, авторитарното държание: „Карал съм се, викал съм, ядосвах се твърде бързо!“. В личния живот е себе си, но когато е в ръководната си роля, дълго време се опитва да бъде друг, да носи маска. Това може би е нормално, когато е балансирано, когато едното ти Аз не е в пълен разрив с другото ти Аз. Тази му стратегия, този дисбаланс между двата му свята му носи единствено личен крах. Около четиридесетата си годишнина Цветомир Цветков се изправя срещу най-трудния си опонент – самия себе си. Вътрешният конфликт дава отражение и на физическото тяло – Цецо не се чувства добре отвън и отвътре. Той самият описва периода като много черен в неговия живот, характеризиращ се с депресивни състояния и търсене на посока: „Не знаех какво се случва с мен! Търсех изход от центрофугата, която не спираше да ме върти в мрачния си барабан!“. Обръща се към книгите на Петър Дънов и осъзнава, че любовта е разковничето. Любовта като състояние. Самата дума му носи сигурност и облекчение.

Днес Цецо говори за една „мека категоричност“ и северът на личния му компас – „автентичността“ в управлението на компанията и личния живот. Да бъде лидер, който позволява на колегите си да му кажат „когато не е прав“. Да си автентичен е труден път, защото ролите, които поемаме в живота, изискват да сме други. Все по-често си позволява да не присъства в компанията, оставяйки всеки един от тях да разгърне потенциала си, вземайки решения без неговата намеса. От друга страна, смята това за пропуск, защото доверявайки се напълно на компетентността на хората си, той пренебрегва факта, че те имат нужда от обратна връзка. Управлението на един бизнес няма една, универсална формула. Той не отрича различните подходи, не слага етикети на различния тип ръководене. За него най-доброто е това, което работи в момента за целите на компанията му. Понякога звучи противоречиво в изказванията си, защото въпреки че се стреми към подреденост в бизнеса, има хаотична, емоционална природа. Смята, че правилата и редът са важни, но и че понякога трябва да чупим личните си такива. Да видим накъде би ни отвел хаосът. Той самият не върви с тълпата, с модата. Напротив – всяка негова идея и начинание са вдъхновени от това, което никой не прави: „Ако всички правят едно нещо, аз ще отида от другата страна, където няма никого, за да видя какво има и какво може да стане.“ Той не се състезава. Той търси новото, различното, да проправи пътека.

В началото, когато компанията е все още малка, Цецо успява да поддържа ред. Днес той метафорично описва намесата си в поддържането на реда като лодка, която се носи по вълните, и неговата роля е да я навигира без тя да се обръща. Не търси спокойни води, в които лодката да не се клати, а идеалния курс да не се обръща в бурите.

„Цецо не е NetSurf и NetSurf не е Цецо“, често ми повтаря събеседникът. Бизнесът е жив организъм, хората са неговият най-ценен компонент, а удовлетворението им е наградата.

NetSurf – a coaching tree*

Днес компанията е семейство, стабилност и кауза. Тя е отражение на убежденията на Цецо, че човекът е най-важен и взаимоотношенията между компанията и хората, колеги и клиенти, трябва да бъдат основани на разбиране, уважение, истина и справедливост. За него уязвимостта на бизнеса и това да остави решенията на клиентите не е проява на необмислен ход. Това е справедливост. Да дадеш силата в ръцете на хората е вяра в тяхната лоялност и в себе си. Когато си убеден в качеството на услугата, която предлагаш, ти си свободен. Бизнесът трябва да работи за хората, за тяхното развитие и сигурност. Сега, когато той има времето и ресурса да разкаже историите на колегите си, да наблюдава техния прогрес и растеж, да покаже истинския облик на човешкия бизнес, го прави с отворени обятия. Най-ценното, което разрастването на NetSurf му е дало, е доверие в хората. Неговите си хора, както постоянно ги нарича Цецо, са причината бизнесът да върви и да поддържа високо качество на услугата. Сега, когато „вижда“ хората зад компанията, той се стреми да бъде до тях, да им вдъхне увереност. Не е ли това основната задача на един лидер – да даде възможност на другите да израснат? Иновативните идеи често са плод на взискателността на Цецо като клиент, но изпълнителната част е дело на неговите си хора. Без тях той сам по себе си не би се справил и NetSurf нямаше да е това, което е днес.

Когато става въпрос за бизнес с потенциал за растеж, се предполага една посока на развитие. Малкият бизнес с наетия офис гараж купува етаж, сграда, отваря офиси в други градове, лидерът се оттегля, йерархията става по-отчетлива… малкият бизнес вече е корпорация. Когато се изгуби връзката между хората и остане само йерархията, когато се изгуби човекът като основен капитал и значение има само печалбата, когато думи като доверие, отговорност и вярност не са част от политиката на една компания, то не ѝ остава нищо друго освен цифрите. Губят се хората, а изгубиш ли хората, най-вероятно цифрите ще те предадат. Цецо не иска да поема по този път, неговата цел е NetSurf да остане човешки бизнес. Отдавна не е единствен, конкуренцията е голяма, но той не се състезава с тях. Какъв е смисълът, когато целта е друга – да запази хората си щастливи, клиентите лоялни и доверието помежду им взаимно. Често си представя бизнес арената като битката между Давид и Голиат. Обича истории, където малкото побеждава многото. Моменти от историята и митологията като тази с 300-те спартанци, боевете при Шипка или филми като „Гладиатор“ или „Небесно царство“ са негови любими истории. Не обича логичните развръзки, a тези в които краят е непредвидим.

Дали той самият си слага мантия? Рядко! Не се вижда като супергерой – някого, на когото да се възхищават или чието одобрение и подкрепа да търсят.

„Ако една технология не освобождава хората от рутината, че да могат те да последват по-високи цели за човечеството, то целият технически прогрес е безсмислен.“
Жак Фреско 

NetSurf е кауза. Кауза, която в сегашно време има възможността да подкрепя други такива. В свят на дезинформация и все по-често срещаната прекъсната връзка на човека с човека и на човека с природата една компания се опитва да върне играта в ежедневието на децата. Събитията „Детство мое“ са усмивката на завръщането към едно истинско детство. „Дигитална хигиена“ ни напомня, че технологията е средство, а не заместител на живата връзка между хората. „Думи, които остават“ ни подканва да потърсим вдъхновение из страниците на книгите и да дадем израз на вътрешния си глас чрез писането. NetSurf никога не е бил просто бизнес. На въпроса ми какви други каузи би подкрепила компанията и трябва ли винаги да има такава, отговорът беше: „Доброто е срамежливо, понякога има нужда някой да го изведе за ръка. В Северозапада има изключително талантливи и добри хора, но имат нужда някой да ги хване за ръка и изведе навън. И да, винаги има кауза!“.

Смирение, разбиране и увереност – това бяха първите думи, с които асоциирах събеседника си по време на нашия разговор. Човекът срещу мен говореше с пионерски ентусиазъм за компанията си и ме караше да визуализирам мечтите си с лекота. Човекът срещу мен говореше за личните си битки и трудности, за грешките си и паденията си, а ми вдъхваше единствено кураж. Човек, който е минал през всичко и е успял да надмогне егото си, разказваше за любовта като състояние. Не, не разказваше – излъчваше я. Всеки жест – автентичен, всяка дума – със смисъл. Дори и да сме носили маски в началото, те вече бяха свалени, защото само твоята автентичност би поканила другата. Защото само ако казваш истината, отсреща ще ти се отвърне със същото. Защото само ако си уязвим, отсреща ще те оценят и обикнат изцяло.

А къде отиде прегръдката в целия този разказ? Позволете ѝ да се случва така, както моят събеседник иска да прегърне целия свят. Ще си позволя да перифразирам думите на Бил Шанкли: „Най-вече бих искал да бъда запомнен като човек, който е бил безкористен, който се е стремял и тревожил, за да могат другите да споделят славата, и който е изградил семейство от хора, способни да държат главите си високо вдигнати и да кажат: „Ние сме NetSurf!“

Тази история няма край, тя все още се пише!

* Така нареченото coaching tree на Бил Беличик включва множество негови бивши помощници, които впоследствие са станали главни треньори в НФЛ, като по този начин са разпространили неговите философии, стратегии и подходи към играта в целия лигов пейзаж.

Относно автора

Елизабет Тончева

„Тате, аз се прибирам!“- така в три часа сутринта Бети казва на баща си, че се прибира вкъщи. На следващия ден молбата за напускане е подадена, на два курса багажът - пренесен и след десет години живот в София и над три години стабилно развитие в корпоративния свят, тя се прибира вкъщи. Родният ѝ дом е в Лехчево и Бети носи автентичната непокорност на региона. Ако не я намерим с книга в ръка, то тогава държи длетото. Обожава красотата на диалекта в Северозапада и не се свени да я покаже на останалите. Най- голямата ѝ ценност е семейството. Търси, събира и запазва информацията и историите за рода си. Влюбва се и създава семейство във Видин. Пътува всяка възможна минута между Видин и Лехчево, а малкият ѝ син е винаги с нея: „Той е част от това. Той го носи, това е неговата история и ще я познава.“ Не казва много, когато я попиташ какво за нея е дома. Чуваш я да цитира единствено: „…Тръгни по пътя и през двора. През портата позната. И ще стигнеш у дома. Или дом стъкни си. Или си почини.“ Останалото е в очите.

Прочетете и другите материали на автора тук