Има събития, които не просто се случват, а остават в спомените, в музиката, която още звучи в главата ти, в емоцията, която не можеш да обясниш с няколко думи. Такъв беше и тазгодишният Национален преглед на ученическите духови оркестри и мажоретни състави „Димитър Пеев 2026“, който през изминалите събота и неделя превърна Вършец в истински празник на младостта, музиката и таланта.
Два дни нашият град дишаше различно. По алеите се чуваха тромпети, барабани и смях. Цветни униформи озаряваха улиците, а млади хора от цялата страна носеха със себе си не просто инструменти и хореографии, а сърце, дисциплина и огромна любов към изкуството.
Тази година във Вършец пристигнаха 17 ученически духови оркестри и мажоретни състави от Вършец, Берковица, Велико Търново, Лом, Априлци, Плевен, Велинград, София, Благоевград и Гара Елин Пелин. Всички те се събраха в името на една красива традиция, създадена преди години от човека, чието име носи прегледът – Димитър Пеев.
За Вършец той не бе просто музикант. Той бе човекът, дал живот на ученическия духов оркестър „Дефилир“, през който са преминали поколения ученици от СУ „Иван Вазов“. Благодарение на неговата отдаденост през 2010 година започва Националният преглед на ученическите духови оркестри, който постепенно се превръща в една от най-красивите културни традиции на града. След кончината му през 2016 година делото му продължава неговият син Николай Пеев, а оркестър „Дефилир“ остава неизменна част от празниците и духа на Вършец.
Съботният ден посрещна участниците с дъжд. От онзи пролетен дъжд, който не спира, мокри униформи, инструменти и обувки, но сякаш носи и някаква символика. Както казват хората – всичко да върви по вода. И наистина – въпреки капризното време, нито един състав не позволи на дъжда да отнеме настроението, подготовката и блясъка на изпълненията им. Напротив. Тогава най-силно си пролича професионализмът – когато младите музиканти и мажоретки, с усмивка и достойнство, излязоха и показаха колко труд, талант и сърце стоят зад всяко движение и всяка нота.
А неделята… неделята беше като подарък. Слънчево утро, свеж въздух и една от най-красивите гледки, които Вършец може да предложи – дефиле по алеята с чинарите. Цветове, музика и танцови стъпки изпълниха центъра на града. Звучаха маршове, носеха се ритми, а погледи следяха с възхищение преминаващите състави. Имаше нещо истински вълнуващо в това да видиш толкова млади хора, обединени от музиката и желанието да съхраняват една красива традиция.
След дефилето започна и концертната програма. Един след друг оркестрите изпълняваха марш, хоро и произведение по избор, както повелява регламентът на прегледа. И макар събитието да няма състезателен характер, всяко изпълнение блестеше по своему. Някои впечатляваха с мощ и дисциплина, други с емоция и артистичност. Мажоретните състави пък внесоха още повече цвят, настроение и енергия. Всяко движение беше изпипано, всяка усмивка – искрена, а зад всичко това ясно се виждаха часовете труд, отдаденост и любов към сцената.
Накрая всички участници заслужено получиха своите отличия, но най-голямата награда сякаш беше друго – аплодисментите, уважението и усещането, че са били част от нещо красиво и стойностно.
В свят, в който все по-често говорим за липса на ценности и разединение, тези деца и техните ръководители ни напомниха нещо много важно – че традициите са живи, когато има кой да ги носи със сърце. А Вършец отново доказа, че е място, което не просто пази културата, а я превръща в емоция, която се усеща дълго след последната нота.
Относно автора
Натали Ангелова
Родена и възпитана в курортния град Вършец. Млада душа, изпълнена с ентусиазъм и любов към живота, настроена позитивно и притежаваща способността да превръща всеки миг в специален. Натали вярва във важността на малките неща, обича да се наслаждава на простите радости и умее да цени всяко преживяване. Тя посвещава 11 години на изучаването и практикуването на народни танци, което е голяма нейна страст. След като завършва бакалавърска степен по политология в УНСС, Натали избира да се установи отново в родния си Вършец. Там тя не само намира истинско щастие, уют и спокойствие, но и с желание работи за развитието на малкото градче, което обича.
Май идва със слънце, зеленина и усещане за живот.Вършец отново кани своите жители и гости да бъдат част от нещо красиво. Нещо, което се е утвърдило във времето – носещо истинска емоция.
През този месец градът ще звучи – с маршови ритми, с музика, с фолклор и с онова усещане за празник, което събира хората.
09 – 10 май
XVII Национален преглед на ученическите духови оркестри и мажоретни състави „Димитър Пеев“ – Вършец 2026
За 17-и пореден път Вършец ще се превърне в сцена на музика, ритъм и младежка енергия.
Десетки млади изпълнители от цялата страна ще съберат звук и цвят в едно истинско празнично
преживяване.
Участие са заявили състави от Априлци, Берковица, Благоевград, Велико Търново, Велинград,
Враца, Вършец, гара Елин Пелин, Лом, Плевен и София.
Програма:
9 май (събота)
16:30 ч. – Дефиле на участниците по централната градска улица (от парк „Св. Мина“ до НЧ
„Христо Ботев – 1900“)
17:10 ч. – Откриване на прегледа, представяне на участниците и концертна програма
Място: Естрадата пред читалището
10 май (неделя)
10:00 ч. – Дефиле на участниците
10:30 ч. – Регламентирана програма
12:45 ч. – Закриване и награждаване
Място: Естрадата пред читалището
30 – 31 май XII Международен фолклорен фестивал „Пъстра огърлица“ – Вършец
В края на месеца Вършец отново ще се изпълни с багри, носии и фолклорни ритми. Фестивалът
„Пъстра огърлица“ събира състави от различни краища на България, както и участници от други
страни, за да превърне града в сцена на традицията и културното многообразие.
Очаквайте подробната програма съвсем скоро.
Относно автора
Призни
Призни е медията, която разказва неразказаните истории на Северозапада. :)
Има места, които природата създава с щедрост и тишина – кътчета, в които всичко е на мястото си, но сякаш чака човешко докосване, за да разкрие напълно своята магия. Места, в които една идея, едно усилие и едно сърце могат да превърнат обикновен пейзаж в истинско преживяване.
В следващите редове ще ви отведа до едно такова място – любимо не само за мен, но и за много жители на Вършец, както и за всеки, който някога е поел по пътеките над Боровия парк. Това е местността Райски кът – кътче, което днес изглежда като излязло от приказка, но зад тази красота стоят години труд, отдаденост и любов към природата.
Историята започва преди повече от десетилетие – 2010 г., когато Гаврил Георгиев, познат сред приятелите си като бате Гари – Странджата (лека му пръст), открива това малко, почти скрито място с водопад над Иванчова поляна. Нарича го „Райският водопад“ – име, което сякаш само намира своя смисъл в тишината на водата и зеленината наоколо.
С времето към него се присъединяват още няколко ентусиасти – хора, които не просто виждат красотата, а решават да я съхранят и развият. Както сами се наричат – „Групата“ – Димитър (Мито), бивш служител в „Св. Мина“, Любен (Любе) – търговец, Илия (Личо Санкин), Георги (Гошо Зъбо) – горски работник, Божидар (Божо Цветкобарски) и Румен (Даскала, Мустака) – бивш учител по изобразително изкуство – поддържат и съхраняват направеното, като с общи усилия доизграждат и създават това, което мястото представлява днес. Така Райски кът постепенно се превръща в хармонично съчетание между природа и човешка грижа.
Днес пътят до там е лек и достъпен – около половин час пеша от началото на Боровия парк, преминавайки през Иванчова и Марийкина поляна. Но истинската стойност на това място не е в разстоянието, а в усещането – онова, което кара всеки посетител да спре, да поеме дъх и да си припомни колко малко е нужно, за да се почувства човек истински щастлив.
В следващите редове ще ви срещна именно с един от хората, които стоят зад тази приказка – Румен Илиев – Даскала.
Снимка: личен архив
Как започна всичко? Разкажете ни за идеята, името и началото.
Всичко започна преди около 16 години. Един ден срещнах бате Гари – Бог да го прости – с една количка, пълна с инструменти. Той беше пътен инженер, човек, създал много неща през живота си. Когато го попитах накъде е тръгнал, ми каза, че е открил едно скрито, много красиво място и иска да направи там масичка и пейка.
Любопитството ми надделя и отидох с него. Тогава си спомних, че на това място навремето хората хвърляха стотинки в реката – като суеверие. Когато го видях, веднага почувствах желание да помогна. По това време с още двама приятели имахме идея да облагородим друго място, но след като видях това, реших да доведем цялата група.
Така през 2006 г. направихме първата беседка. Всичко започна малко по малко – носехме материалите на ръка от центъра на града до горе. В началото никой не знаеше какво правим. По-късно, тъй като все още бях учител, споделих за идеята и така тя стигна до Общината.
Само да отбележа – в началото мястото се казваше Райски водопад. Но през лятото водата намалява и туристите се чудеха къде е този водопад. Затова решихме да променим името на Райски кът – по-подходящо и по-точно.
Днес сме петима души, които продължаваме да се грижим за мястото, и имената ни са изписани на табелата в началото.
Получавали ли сте помощ от Общината или от други хора?
В началото всичко беше изцяло на доброволни начала, но след няколко месеца започнахме да получаваме подкрепа. Местни железари, дърводелци и предприемачи започнаха да ни помагат с материали – пирони, дъски и всичко необходимо.
След като Общината разбра за инициативата, също подаде ръка – и до днес ни подкрепя. Основно ни помага с материалите, като всичко, което купуваме, за да строим, го заплаща тя. Имаме и разрешение да стигаме с превозни средства до Иванчова поляна, за да не носим всичко на гръб, както в началото.
Кое беше най-трудното за изпълнение?
Не бих казал, че е имало нещо трудно в истинския смисъл на думата. По-скоро всичко изисква постоянство. Например мостът над реката го правихме два пъти – първия път беше от по-слаби материали, а втория използвахме акация, която е много по-здрава. Същото се случи и с едно съоръжение, което ние наричаме „въздушното“.
Истинското предизвикателство е поддръжката – дървото се амортизира от дъждове и време. Не ходим всеки ден, както преди, но няколко пъти в месеца задължително се качваме, за да видим какво трябва да се поправи или подмени. Всичко е въпрос на грижа и постоянство. Даваме от личното си време и когато намерим свободни минути, се качваме отново.
Кое е последното нещо, което направихте?
Последното, което направихме, е един по-скрит кът – близо до къщичката с люлката. Там, сред храстите, изградихме малко барбекю и наскоро направихме пейка. Идеята е да има още едно спокойно място за отдих.
Снимка: личен архив
Защо го правите?
Ще цитирам бай Мити: „За народа.“ Това е най-краткият и най-точният отговор.
Докога ще продължавате?
Докато имаме сили и възможност. Имаме и една по-голяма идея – засега е в застой, защото изисква сериозна организация и средства. Надяваме се някой ден да я реализираме.
Става дума за изграждане на параклис в района на Марийкина поляна. Във Вършец няма такъв и смятаме, че това е нещо необходимо. Вече имаме и име – „Св. Козма и Дамян“ – лечители, което символично се свързва с курорта. Надявам се, докато съм жив, да видя това осъществено.
Ако трябва да опишете Райски кът с едно изречение?
Едно райско място за ценители.
И докато мнозина чакат някой друг да промени средата около тях, тези мъже просто идват тук – ден след ден. Без шум, без претенции. И оставят след себе си нещо повече от красиво място – оставят пример. Показват, че не всичко е показност, че истинската стойност не се заявява, а се изгражда – с ръце, с време, с постоянство.
Оставят нещо истинско – онова, което може да се види, да се усети и да се помни. Оставят следа, която няма да избледнее, защото ще бъде откривана отново и отново – от хората, които ще минат по същите пътеки, ще седнат на същите пейки и ще усетят същото спокойствие.
И може би точно в това се крие смисълът – не просто да създадеш място, а да създадеш усещане, което остава. Защото Райски кът не е просто местност. Той е доказателство, че когато има желание, дори най-тихите усилия оставят много силен отпечатък.
Относно автора
Натали Ангелова
Родена и възпитана в курортния град Вършец. Млада душа, изпълнена с ентусиазъм и любов към живота, настроена позитивно и притежаваща способността да превръща всеки миг в специален. Натали вярва във важността на малките неща, обича да се наслаждава на простите радости и умее да цени всяко преживяване. Тя посвещава 11 години на изучаването и практикуването на народни танци, което е голяма нейна страст. След като завършва бакалавърска степен по политология в УНСС, Натали избира да се установи отново в родния си Вършец. Там тя не само намира истинско щастие, уют и спокойствие, но и с желание работи за развитието на малкото градче, което обича.
През последните два дни Вършец отново се превърна в сцена на спортен дух, емоции и силно съревнование. За девета поредна година градът бе домакин на утвърдения турнир по волейбол за купа „Вършец 2026“ – събитие, което не просто събира отбори, а създава атмосфера на общност и споделена страст към играта.
Още в петъчния следобед започнаха първите срещи от турнира, които продължиха до вечерта. В надпреварата се включиха общо 12 отбора – 8 мъжки и 4 женски, а мачовете преминаха при добра организация и оспорвана игра.
Съботният ден започна рано, но умората от предходния ден не успя да притъпи амбицията на състезателите. Постепенно турнирът вървеше към своята кулминация, която настъпи в късния следобед. Мачовете за третото място и големият финал събраха най-доброто от участниците, а форматът „2 от 3“ гейма направи двубоите още по-непредсказуеми и оспорвани.
При жените най-стабилно и уверено се представи отборът на „Сатен“ от Русе, който заслужено зае първото място. След тях се нареди тимът от Силистра, а третата позиция бе за състезателките от Враца.
При мъжете надпреварата бе също толкова оспорвана. Победата отиде при отбора на Варна, които показаха отлична игра и хладнокръвие в решаващите моменти. Второто място спечели „Етър Волей“ от Велико Търново, а третото остана за тима на Монтана.
С всяко следващо издание турнирът за купа „Вършец“ не просто расте като мащаб, но и утвърждава своето място като едно от значимите спортни събития в региона. А най-ценното остава онова, което не се измерва с класиране – емоцията, приятелството и любовта към волейбола.
Относно автора
Натали Ангелова
Родена и възпитана в курортния град Вършец. Млада душа, изпълнена с ентусиазъм и любов към живота, настроена позитивно и притежаваща способността да превръща всеки миг в специален. Натали вярва във важността на малките неща, обича да се наслаждава на простите радости и умее да цени всяко преживяване. Тя посвещава 11 години на изучаването и практикуването на народни танци, което е голяма нейна страст. След като завършва бакалавърска степен по политология в УНСС, Натали избира да се установи отново в родния си Вършец. Там тя не само намира истинско щастие, уют и спокойствие, но и с желание работи за развитието на малкото градче, което обича.
„Можеш да намериш магия, където и да погледнеш. Отпусни се, всичко, от което се нуждаеш, е книга.“
– Доктор Сюс
Отново е това време от годината, когато навън ухае на люляк и безброй страници, които чакат да бъдат разгърнати. А ако някога сте се вглеждали в очите на четящо дете, то със сигурност сте виждали онази светлина в очите му – точно като пролетно слънце, носещо надежда за нови приключения, непознати светове и искрена радост. Именно с това усещане на пробуждане Регионална библиотека „Гео Милев“ – Монтана за поредна година се потапя в магията на националната кампания „Походът на книгите“.
На 23 април отбелязваме Световният ден на книгата и авторското право, а в този празничен ден вратите на библиотеката се отварят, за да дадат начало на едно дълго и вълшебно приключение, наречено „Маратон на четенето“! В четвъртък от 10:30 ч. ще бъде даден и официалният старт на инициативата в Детския отдел на библиотеката. С нея се открива възможността за всички малки читатели да се впуснат в приключение, което ще продължи през целия слънчев сезон, чак до 31 август.
Снимка: Йоана Асенова
Именно лятото е времето, което всички свързваме с повече часове за четене, когато навън е твърде горещо за игри. През този сезон библиотеката се превръща в пристан за всички деца, които вярват, че книгите не са просто задължение, а съкровища, които трябва да бъдат преживени. От екипа на библиотеката ще се погрижат всяко прочетено заглавие да бъде отбелязано онлайн, както и в личен читателски дневник.
А какво по-хубаво от магията на споделеното четене? Ето и няколкото стъпки за включване в маратона:
1. Участниците трябва да са читатели на библиотеката и да заявят своето желание пред библиотекаря, който ще попълни техния картон със специален знак.
2. Всеки може да избере сам заглавието, което иска да чете – от класическите приказки до съвременното фентъзи и препоръчителните списъци за лятото. Важно е само да знаете, че в броя на прочетените заглавия не се включват комикси и списания.
3. Всеки маратонец може да заеме до 8 книги за период от 30 дни.
4. Прочетените заглавия ще се следят и електронно, за да направят четенето вълнуващо предизвикателство към себе си.
Снимка: Йоана Асенова
Но какво е едно предизвикателство без награди? Тук такива не липсват! В края на лятото, усилията на всички най-страстни читатели ще бъдат възнаградени.
Класирането ще бъде разделено в две категории (1- 4. клас и 5 – 7. клас), като ще бъдат отличени не само индивидуалните постижения, но и училищата, чиито възпитаници са показали най-голяма любов към книгите. Освен в индивидуалната надпревара, участниците в Маратона се състезават чрез своя брой прочетени книги и в категориите „Училище с най-голям брой участници в Маратона“ и „Училище с най-голям брой прочетени книги по време на Маратона“ .
Челните три места във всяка категория ще получат своите признания на тържествена церемония, но знаем, че истинската награда за всички читатели остава времето, прекарано в компанията незабравими герои.
Тази кампания е призив към всички деца да се потопят в необятния свят на книгите. Изберете книга, която истински пали читателския огън във вас и оставете на магията на думите да изпълни дните ви!
*Всички подробности за условията можете да научите от страниците на библиотеката онлайн или на място при библиотекарите.
Относно автора
Анжелика Иванова
Анжи е родом от Монтана. Тя вярва, че книгите крият в себе си почти всичко, от което един човек се нуждае. Или поне тя така ги усеща. Любовта ѝ към четенето се заражда, когато открива малка, вече несъществуваща, библиотека в нейния квартал. През годините много неща се променят в живота ѝ, но едно остава винаги там - книгите. Въпреки че се ражда в Деня на астронавтите, избира маркетинга за свой кариерен път. Преди да стигне до мечтаната професия отива да учи в Бирмингам, Англия, където осъзнава, че родната България ѝ липсва повече, отколкото е очаквала. След година се връща и изпълнява една своя детска мечта, а именно да работи в книжарница. Много хора ѝ казват, че това е крачка назад, но тя избира да слуша само сърцето си. И го прави. Няколко години по-късно работи като маркетинг специалист на свободна практика и подбира клиентите си именно така - със сърцето. Обича да се предизвиква като взема участие в различни бизнес и стартъп състезания, като вече е спечелила немалко такива. Интересно нейно начинание е развитието на стартъп за преработка на кафе утайка в България.
Има дни, които ни напомнят колко важни са думите. Колко силни могат да бъдат страниците. И как една книга може да бъде цял свят.
На 23 април светът отбелязва Световния ден на книгата и авторското право – ден, посветен на четенето, на писаното слово и на хората, които създават светове с мисъл и въображение. Още през 1995 г. ЮНЕСКО избира тази дата неслучайно – тя е свързана с имена като Уилям Шекспир, Мигел де Сервантес и Владимир Набоков.
Книгите са мост – между поколения, между култури, между минало и бъдеще. Те са прозорец към светове, които понякога дори не подозираме, че съществуват.
И точно в този ден, в който светът говори за силата на книгите, Вършец избра да го направи по свой начин.
По случай 23 април Община Вършец отбеляза празника с нещо различно, красиво и смислено – поставянето на първите пейки-книги в града. Не просто място за сядане, а място за размисъл. За вдъхновение. За среща с думите.
Едната от пейките е посветена на една от най-значимите личности за града – д-р Дамян Иванов. Лекар, визионер и човек, оставил дълбока следа в развитието на Вършец като балнеоложки курорт.
На пейката са изписани негови вдъхновяващи слова – думи, които и днес звучат силно и истински:
„Вършец за мен е символ на здраве, защото с животворните си води къпе и лекува телесни недъзи, а с великолепната си природа възражда преуморената душа, спомага за възстановяването на хармонията между тялото и душата.“
И още:
„Бъди философ в живота: не се тревожи от дребните дрязги. Отърсвай грижата от себе си, както патицата отърсва водата. Бъди весел и засмян – нищо не вреди толкова на здравето, както грижата и скръбта!“
Другата пейка – също под формата на книга – е посветена на Христо Ботев и е поставена до неговия паметник във Вършец – един символичен жест, който допълва вече сбъднатата мечта на НЧ „Христо Ботев – 1900“ за издигането на бюст-паметник в чест на великия поет и революционер.
И двете пейки не са просто част от градската среда. Те са преживяване. Сядаш – и срещу теб е историята. От едната страна – духът на д-р Дамян Иванов, от другата – силата на Ботев. Две различни личности, обединени от едно – оставили следа, която времето не може да изтрие.
И си мисля… книгите никога не са били демоде. Просто понякога имаме нужда да ги срещнем по нов начин.
Може би точно това е идеята – да ги изведем навън. Да ги направим част от ежедневието. Да седнеш на пейка и неусетно да прочетеш ред, който да остане с теб. Да се замислиш. Да се върнеш към думите.
Защото четенето не е задължение. То е откритие. И когато един град намира начин да го насърчи по толкова красив начин, значи е на прав път.
Вършец не просто отбеляза Световния ден на книгата. Той го превърна в послание.
Относно автора
Натали Ангелова
Родена и възпитана в курортния град Вършец. Млада душа, изпълнена с ентусиазъм и любов към живота, настроена позитивно и притежаваща способността да превръща всеки миг в специален. Натали вярва във важността на малките неща, обича да се наслаждава на простите радости и умее да цени всяко преживяване. Тя посвещава 11 години на изучаването и практикуването на народни танци, което е голяма нейна страст. След като завършва бакалавърска степен по политология в УНСС, Натали избира да се установи отново в родния си Вършец. Там тя не само намира истинско щастие, уют и спокойствие, но и с желание работи за развитието на малкото градче, което обича.
Всяка година на 18 април се отбелязва Международният ден на паметниците и забележителностите. Началото на тази инициатива започва от 1983 г., когато по време на 22-рата Генерална конференция на ЮНЕСКО е взето решение тази конкретна дата да се посвети на опазването на културно-историческото наследство. Идеята на начинанието е да вдъхнови и насърчи както цели общности, така и отделния човек за съхраняването на тази памет, достигнала до нас като послание в различни форми и проявления.
Духовна обител или исторически комплекс, внушителен монумент или каменен барелеф, съхранен обичай или вековна традиция – формата не е толкова определяща, колкото живителният заряд, смисълът, искрата и паметта, с които те достигат до всяко следващо поколение.
С вас ще се разходим със силата на думите и мисълта до три съвсем различни един от друг културно-исторически обекта в Северозападна България. Първо ще се озовем в планинско селце в прегръдката на величествените глами на Западна Стара планина, след това ще се изкачим по „гръбнака“ на връх Ком – дивния двехилядник в Берковския Балкан, а после ще отморим тялото и съзнанието сред зеленината в Градската градина на Монтана.
Чупрене, кулата с часовника и китната църква „Свети Николай“
Село Чупрене е полегнало в запленяваща планинска местност в подножието на Западна Стара планина. Около него се ширят гъсти букови и иглолистни гори и очертанията му достигат до т. нар. „глами“ – високи планински възвишения, които природата е ваяла хиляди години. Усещането е за дивост, волност и неопитоменост. Първите стъпки сред безкрайните гори на този край дават една допълнителна глътка въздух на душата и после още една, за да може човек да въздъхне пред тази сурова красота.
Снимка: Моника Тинчева
На центъра на село Чупрене погледът веднага попада върху високата часовниковата кула, която се издига като безмълвен страж насред площада. Оприличавана от мнозина на архитектурно украшение, което пази в себе си майсторлъка на стари занаятчии и непреходна вещина, в наши дни тя е призната официално като паметник на културата. Кулата е построена през 1899 г. от майстори, които я издигат начело с Евто Велов от Ябланица (Дебърско). Висока е 15 м и е изградена от дялани варовикови блокове. Тя изпълнява и функцията на камбанария към църквата „Свети Николай“, която е в близост. Между 1927 и 1928 г. е монтиран часовников механизъм с четири циферблата, а през 2011 г. са изрисувани светци по четирите фасади на кулата. Изображение на кулата можем да открием и в герба на община Чупрене.
Снимка: Моника Тинчева
Самата църква „Свети Николай“ също е място, което представлява интерес със своята история и типичен за онези далечни времена градеж. Построена е през 1847 г. като композицията на строежа е еднокорабна, планът на изграждане е опростен и е вкопана в земята. Това се е случило съгласно действащия по това време турски закон за височината на християнските сгради. Църквата е обявена за паметник на културата.
Връх Голям Ком и каменният лик на Вазов
„Оттук окото волно прегради не намира.
Вселената пред мене покорно се простира.
Душата гордо диша. От тия планини
умът към нещо светло, голямо се стреми.“
Откъс от стихотворението „На Ком“, гравиран върху барелефа с образа на Иван Вазов на връх Голям Ком
Връх Голям Ком е най-високият в Берковския Балкан – извисява се на 2016 м. От тази височина в посока североизток се разкрива изключителна гледка към Берковското поле, Берковица, както и към Монтана и язовир Огоста, а на изток се откроява очертанието на Врачанския Балкан. Ако метеорологичните условия позволяват при орлов поглед на север може да се различи и изпъналата се като жива струна снага на река Дунав. А от северозапад пък ни „поздравяват“ върховете Копрен и Миджур.
Снимка: Моника Тинчева
На върха е разположен и паметник на патриарха на българската литература Иван Вазов, който известно време живее и твори в Берковица. Куплет от неговото стихотворение „На Ком“ е изписано за вечни времена на мраморната плоча.
Паметникът представлява мраморен блок с барелефен образ на Иван Вазов. Той е поставен на върха през лятото на 1965 г. когато се честват 115 години от рождението на Иван Вазов, 70-ата годишнина на организираното туристическо движение и традиционния празник на Берковския Балкан. Използван е наличния във фонда на музея „Иван Вазов“ гипсов релеф, който е дело на скулптора А. Дудулов. След това идва на ред работата на каменоделците Игнат Игнатов и синът му Георги, които са пресъздали лика на поета от гипсовия модел върху мрамора.
Снимка: Моника Тинчева
Така връх Ком посреща своите гости освен с безкрайната удивителна шир, но и със своите мълчаливи, но постоянни домакини – високия триангулачен знак и мраморния лик на Иван Вазов.
Снимка: Моника Тинчева
Спомен за Богдан Илиев – Орела в Монтана
„Да бъдеш добър летец значи да летиш все по-високо и по-високо не само със самолета си, но и с духа си. Неспокойният ти дух на летец трябва да търси вечно и непрекъснато съвършенство. Ти трябва да летиш не само по-високо от всички земни същества, но и в живота си на земята по морал и човещина да бъдеш по-високо от тях.“
Богдан Илиев, из „Кривата на летеца“
Богдан Илиев е български летец-изтребител, офицер, подполковник, участник в защитата на София по време на Втората световна война, кавалер на Ордена „За храброст“ и на Ордена „Александър Невски“.
Роден е в село Каменна Рикса (област Монтана) на 16 август 1916 г. В историята той остава с въздушната съпротива над планина Плачковица през март 1944 г.. За проявената смелост е обявен за кавалер на Ордена „За храброст“. Другата ситуация, в която се проявява неговият героизъм, е през юни 1944 г. в небето над Казанлъшкото поле в бойна акция срещу вражески самолети.
Снимка: Йоана Асенова
На 16 август 2016 г. по повод 100-годишнината от рождението на Богдан Илиев в Градската градина в Монтана е поставен негов паметник. Той е изработен от скулптора Александър Хайтов по инициатива на Клуба на летците в Монтана и Българската авиационна асоциация.
Една от улиците в жилищния комплекс „Плиска“ както и клубът на авиацията в гр. Монтана носят името на летеца от Каменна Рикса.
Богдан Илиев оставя в наследство и статия със заглавие „Кривата на летеца“. В нея той анализира въздушните катастрофи, обяснява причините за тях и също прави план за обучение на нови пилоти.
Снимка: Йоана Асенова
Три различни места, три различни истории, три различни начина да усетим миналото и да подадем ръка на предците, но и да оставим своето послание на тези, които ще дойдат след нас.
Всеки паметник има своя глас, всяка частица от културното ни наследство има силата да се превърне в машина на времето и да обедини това, което е било, с това, което ще бъде. А ние сме просто настоящите пътници във Времето, които вплитаме спомените и знанията си в общия корен на паметта на човечеството.
Относно автора
Моника Тинчева
Моника не си е представяла, че някога сърцето ѝ ще тупти в динамична линия дълга около 500 км. Приблизително толкова е разстоянието между Монтана и Бургас. Бургас е нейният обичан роден град, а в Монтана преди близо 20 години казва „Да!“ и заедно със съпруга си, чиито корени са от монтанския край, слага началото на семейната си история. Оттогава животът ѝ се върти в неспирен танц между Северозапада и Югоизтока с няколко междинни спирки. По време на това житейско пътуване тя се влюбва в природата, въздуха, хората и традициите на региона, дори в предизвикателствата, които я чакат на всеки завой, докато изследва, изживява и прибира грижливо всеки спомен от него. По образование е филолог и думите, красотата на езика и неговата магия я вълнуват още откакто прочита първата си книга. Писането ѝ дава сила, емоция, тръпка, удоволствие и смисъл. С това, което представя на читателите, Моника се стреми да ги подтикне да погледнат на Северозапада по различен и вдъхновяващ начин, да го уважават и да го носят в сърцето си, в която и точка на България или света да се намират.
„Хе, ти само тръгни с мен. Да видиш! Ще те заведа, дето никоя от дружките ти не е стъпвала, нито пък ти някога ще стъпиш. Там, дето и насън не си сънила. Края на света ще видиш. Най-напред пред тебе слънце ще огрява и най-подир зад тебе ще залязва. По три дни можеш гладна да стоиш, няма да умреш от глад. Нашироко да живееш, отвисоко да гледаш.“
Има спектакли, които ни карат да се засмеем, да се вдъхновим и да излезем по-леки. Но има и един друг вид – такива, които се прокрадват под кожата ни и ни карат да затаим дъх, докато в залата не остане нищо друго, освен тишината на собственото ни вълнение. Знаковият Представителен Фолклорен Ансамбъл „Шевица“ отново отваря своя сандък с магия, за да ни подари нещо необикновено – една красива среща на фолклора с литературата, на мита с реалната човешка история, която всеки ще обикне.
В събота, на 18 април, ни предстои да станем свидетели на нещо много повече от танц. Предстои ни премиерата на фолклорния спектакъл „Змейова сватба“ – едноактова музикално-танцова приказка в три картини по безсмъртната драма на П. Ю. Тодоров, която ще отвори сърцата ни и ще напълни очите ни със сълзи.
Нямаме търпение да видим симбиозата на танца и музиката, която ще се случи пред очите ни в Драматичен театър „Драгомир Асенов“ Монтана. Магията на историята става дори по-реална, когато осъзнаем, че зад образите на Змея и Цена стоят двамата души, чиято любовна история вълнува повече от век поколения наред. В основата на сюжета са отношенията между Пейо Яворов и Мина Тодорова – сестрата на автора Петко Тодоров. А този спектакъл е дълбок поклон пред паметта им, посветен на 111-та годишнина от кончината на гениалния Яворов.
С вълнение ви представяме и интервюто ни с Петър Ангелов, по чиито идея, режисура и хореография е представлението. Именно той е основател и ръководител на емблематичния ансамбъл, който покорява всеки зрител.
Как се зароди идеята точно на „Змейова сватба“? Какво те провокира в драмата на Петко Тодоров и кога разбра, че именно тя трябва да оживее чрез „Шевица“?
„Змейова сватба“ зрее в главата ми от доста време – премина през всички възможни етапи: препрочитане на драмата на П. Ю. Тодоров, разговори с теренни консултанти, композитор, писане на либрето, замисъл за режисура и не на последно място, хореография. Смело мога да кажа, че това отне близо три години. Намирам, че много отива на „Шевица“ да пресъздаде тази красива и трагична история.
Фолклорът обикновено се свързва с празник, но тук основата е трагичната съдба на Яворов и Мина. Как се танцува „обречената любов“ и трудно ли беше да преведете тази тежка драма в ритъм, без да изгубите енергията на танца?
Ние имаме уклон да показваме и красивите, и драматични събития от цикъла на човешкия живот. В основата на историята наистина стои реалната история на поета Яворов и крехката Мина. Първоначално нейният брат П. Ю. Тодоров решава да създаде приказка за техните взаимоотношения, но след нейната кончина, той променя края и я превръща в драма. Работата ни по спектакъла не беше само свързана с песните и танците в него, а до голяма степен и до изграждане на органични и пълнокръвни образи на сцената.
Спектакълът е на границата между съня и реалността. Как се облича този „дух“ в народна носия и кое беше най-голямото предизвикателство при превръщането на легендата в жив спектакъл?
Предизвикателства имаше много и те само ни мотивираха да удвоим усилията си. Да, границата между физично и метафизично, плътско и идеалистично е много тънка и за целия състав е много вълнуваща тази трансформация. Пространствата се сменят – имаме гъсти гори, в които моми, готови за инициация танцуват освободено, имаме мегдански веселия, имаме обредни ситуации и имаме Змей – митологично създание, но с повече човешки качества от който и да е в селото.
Представлението е посветено на 111-годишнината от смъртта на Яворов. Ако поетът седеше на първия ред в театъра в Монтана, коя сцена бихте искали да види най-много?
Ооо, каква чест би била дори за миг да срещнем погледи с Пейо Яворов. Толкова възхита буди у нас неговото творчество! Бих искал да види любовния дует между Змея и Цена (така се нарича главната героиня, чийто прототип е Мина Тодорова) най-много.
Ти си едновременно режисьор и самият Змей на сцената. Доколко те промени този процес и остава ли нещо от „змейовата природа“ в теб, когато светлините угаснат?
Двете роли – на режисьор и на главен герой Змей са ми много любими. Обичам да контролирам всички процеси на сцената и зад кулисите, но обичам и да съм облян в светлината на прожекторите. Разпознавам се в Змея, да. Вероятно не само след спектакъл, а и преди него нося нещо от образа в себе си.
От последното ни интервю до днес „Шевица“ се разгърна още повече и вече е истинска сензация. Каква е тайната съставка за това да направите традицията да изглежда толкова модерна и „на място“ в днешните времена?
Благодарим за високата оценка. Ние самите не се взимаме за сензация. Надяваме се да сме все така истински и инакомислещи. Тайната ни е в уникалния състав от певици и танцьори, които са толкова пластични в мисленето си, влизат в различни превъплъщения и вярват в пътя, който прокарваме и в страстта, която ни пали.
Връщате се в Монтана след един епичен спектакъл, който направихте последния път! Какво е усещането да излезеш пред нашата публика и с какво този град спечели артистите на „Шевица“?
Обожаваме Монтана! Аплодисментите от последното ни гостуване още отекват в ушите ни. Да не забравяме, че нашият диригент на Хора Маестра Соня Чакърова е от Вашия прекрасен град. И не само, с нас на сцената излиза Стефан Милков – актьор и до скоро директор на Монтанския Драматичен Театър „Драгомир Асенов“. Щастливи сме, че имаме танцьори и певици, които са Ваши съграждани, така че е наистина специално гостуването ни тук.
Какво би казал на онези, които все още се колебаят дали „Змейова сватба“ е тяхната история? Какво ще открият в театъра на 18-ти април, което никое видео в социалните мрежи не може да им даде?
Заповядайте да ни видите на живо! Убеден съм, че няма човек, който да си тръгне безразличен след спектакъла. Историята е разтърсваща и завладяваща, изпълненията ни са емоционални и сърцати. И не на последно място, общуването с местната публика е магия – тя се случва само по време на участието, настръхваме взаимно и после я пазим дълго в съзнанието си.
* * *
Каним всеки на този епичен спектакъл, изтъкан от изкуство и душа. Нека заедно съпреживеем емоцията, богатството и красотата на българския фолклор, които ни сплотяват и до днес. Елате, за да усетим как времето спира, а вечността започва с танца на сцената пред нас.
Можете да закупите билети за спектакъла онлайн или на касата на театъра.
Относно автора
Анжелика Иванова
Анжи е родом от Монтана. Тя вярва, че книгите крият в себе си почти всичко, от което един човек се нуждае. Или поне тя така ги усеща. Любовта ѝ към четенето се заражда, когато открива малка, вече несъществуваща, библиотека в нейния квартал. През годините много неща се променят в живота ѝ, но едно остава винаги там - книгите. Въпреки че се ражда в Деня на астронавтите, избира маркетинга за свой кариерен път. Преди да стигне до мечтаната професия отива да учи в Бирмингам, Англия, където осъзнава, че родната България ѝ липсва повече, отколкото е очаквала. След година се връща и изпълнява една своя детска мечта, а именно да работи в книжарница. Много хора ѝ казват, че това е крачка назад, но тя избира да слуша само сърцето си. И го прави. Няколко години по-късно работи като маркетинг специалист на свободна практика и подбира клиентите си именно така - със сърцето. Обича да се предизвиква като взема участие в различни бизнес и стартъп състезания, като вече е спечелила немалко такива. Интересно нейно начинание е развитието на стартъп за преработка на кафе утайка в България.
Има думи, които звучат обикновено… докато не попаднат в детските ръце.
Две такива думи – „Цветен Великден“ – могат да отворят цял свят. Свят, в който яйцата не са просто боядисани, а оживяват в приказки, зайчетата се усмихват, а цветовете нямат граници.
През очите на децата въображението няма рамки. И когато им дадеш лист и цветове – резултатът е нещо много повече от рисунка. Резултатът е емоция.
Точно такъв беше и днешният ден във Вършец.
Въпреки студеното и не особено приветливо време, днес – 11 април, пространството пред НЧ „Христо Ботев – 1900“ се изпълни с цвят, смях и детско вдъхновение. Великденският пленер „Великденско арт утро – рисуваме заедно!“ превърна мястото в истинска творческа работилница.
Малките участници рисуваха с флумастери, развихряйки въображението си върху белите листове. С усмивки и вълнение те създадоха пъстри великденски картини – всяка различна, всяка специална, всяка разказваща своя малка празнична история.
Снимки: Натали Ангелова
Атмосферата беше топла, въпреки времето. Звучеше музика, носеше се детски смях, а около масите се споделяха идеи, цветове и вдъхновение. Нямаше съревнование – имаше радост. Радост от това да твориш, да бъдеш заедно, да създаваш нещо свое.
И както подобава на един такъв празник, за всяко дете имаше и малка великденска изненада от Община Вършец – жест, който допълни усещането за грижа и внимание.
Понякога не са нужни големи сцени и силни думи. Понякога е достатъчно едно бяло листче, няколко цвята и детско сърце.
Защото именно там се ражда най-истинското изкуство – чисто, искрено и пълно с надежда.
Относно автора
Натали Ангелова
Родена и възпитана в курортния град Вършец. Млада душа, изпълнена с ентусиазъм и любов към живота, настроена позитивно и притежаваща способността да превръща всеки миг в специален. Натали вярва във важността на малките неща, обича да се наслаждава на простите радости и умее да цени всяко преживяване. Тя посвещава 11 години на изучаването и практикуването на народни танци, което е голяма нейна страст. След като завършва бакалавърска степен по политология в УНСС, Натали избира да се установи отново в родния си Вършец. Там тя не само намира истинско щастие, уют и спокойствие, но и с желание работи за развитието на малкото градче, което обича.
Има празници, които носят тишина. Има и такива, които носят живот. Цветница е от вторите – пъстра, усмихната, изпълнена с надежда и усещане за ново начало.
Цветница е един от най-красивите християнски празници – подвижен, идващ всяка година седмица преди Великден. Наричан още Връбница или Цветна неделя, той носи със себе си символиката на пролетта, на вярата и на обновлението. В този ден в църквата се освещават върбови клонки – символ на онези палмови листа, с които е бил посрещнат Исус Христос в Йерусалим. Хората ги отнасят в домовете си за здраве, вплитат ги във венци, закачат ги на портите си – като благословия и като надежда.
Такава беше и днешната Цветница във Вършец – жива, споделена и изпълнена с традиция.
Празникът започна с дефиле от храм „Св. Георги“, откъдето тръгнаха участници и жители, носещи в ръцете си върбови клонки – символ на здраве и благословение. С усмивки и празнично настроение шествието се отправи към естрадата пред НЧ „Христо Ботев – 1900“, където продължи празничната програма.
Там сцената оживя. С музика, танци и детски гласове. Участие взеха различни самодейни състави, танцови групи и деца от гимназията и детската градина – всички обединени от желанието да съхранят и покажат българския дух. Видяхме народни танци, рецитали, фолклорни изпълнения – пъстра картина от традиция и талант.
Имаше нещо много истинско в това – малките деца, които танцуваха с вълнение, по-големите, които носеха ритъма с увереност, и онези познати български мелодии, които винаги докосват сърцето.
И както всеки истински празник – и този завърши с усмивки и движение. С общо хоро. Шарено, живо, споделено. Жители, гости и участници се хванаха за ръце и превърнаха площада в едно голямо българско хоро – такова, което не просто се играе, а се усеща.
По същото време празникът се отбеляза и в центъра на кв. Заножене, където НЧ „Пробуда 1934“ – Заножене организира празничен концерт за всички живущи там. Самодейците от читалището огласиха площада с песни и танци и стоплиха душите и сърцата на своите съкварталци.
Атмосферата беше топла, истинска и изпълнена с настроение. Веселието бързо завладя всички, а на хорото се заловиха малки и големи – жители и гости на квартала, обединени от музиката и празничния дух.
Имениците от читалището почерпиха всички, които бяха излезли да споделят този слънчев ден – още един красив жест, който превръща празника в споделена радост.
И си мисля… точно за това са българските празници. За да ни събират. Да ни напомнят кои сме. Да ни връщат към традицията, но и да ни карат да я живеем – тук и сега.
Затова Цветница не е само един ден. Тя е усещане. Усещане за пролет, за общност, за българско.
И докато има хора, които с желание, с енергия и с обич пазят тези традиции, ще има и празници, които не просто отбелязваме, а преживяваме.
Относно автора
Натали Ангелова
Родена и възпитана в курортния град Вършец. Млада душа, изпълнена с ентусиазъм и любов към живота, настроена позитивно и притежаваща способността да превръща всеки миг в специален. Натали вярва във важността на малките неща, обича да се наслаждава на простите радости и умее да цени всяко преживяване. Тя посвещава 11 години на изучаването и практикуването на народни танци, което е голяма нейна страст. След като завършва бакалавърска степен по политология в УНСС, Натали избира да се установи отново в родния си Вършец. Там тя не само намира истинско щастие, уют и спокойствие, но и с желание работи за развитието на малкото градче, което обича.
На 3 април в зрителната зала на Народно читалище храм-паметник „Христо Ботев-1879“, гр. Козлодуй, имахме честта да се запознаем със съвременния автор, музикант и най-вече земен и до болка откровен човек – Константин Кацаров.
Заедно със своята група „Ренегат“ той е изпял над 200 авторски песни и остава едно от трайните присъствия на българската рок сцена. Автор е на 19 книги, в които прозата му е лична, дръзка и разпознаваема. В тях преминава през любов и загуба, приятелство и предателство, истини, които или ще те съкрушат, или ще те изградят.
Снимка: Стела Георгиева
Не можем да дефинираме еднозначно каква точно беше нашата среща – тя не беше типичната среща с цел литературно четене. Той пя за нас, разказа ни за книгите си, за живота си, за музата, любовта, отчаянието, болката, но и смисъла, опората, нещата, които са го вдигали и които го държат и до днес в духа, в който го видяхме, а повярвайте ни, той беше силен. Пеейки на сцената, Кацаров има присъствието и безспорния талант, четейки книгите му ще прозрете интелекта, ще усетите нежна душевност и смирение под иначе внушителната му външност.
Водещ на срещата беше Александър Казаков, който му зададе няколко въпроса, чиито отговори ще ви споделим:
Първият въпрос беше: „Кое е по-голямо изкушение за теб – празният лист или пълната с публика зала преди концерт? Или иначе казано – ако трябва да избереш – кое е по-близо до истинското ти „аз“: микрофонът или писалката?“ Тук Кацаров отговори изключително категорично, че никога не му се е налагало да избира между двете, защото за него писането винаги е било по-близо до неговата душевност и стои над всичко останало. Самоопредели се като „малко скучен персонаж, домошар“, а писането винаги му е носело по-голяма наслада и спокойствие. Започнал да пише още от дете, защото така „бягал от действителността“.
Когато се уволнил от казармата, съвсем тривиално, се влюбил в едно момиче и „спешно му се наложило да започне да работи, за да си докарва парички и да може да заслужи вниманието ѝ“. Тогава срещнал приятелите си от спортното училище, което завършил със специалност щангист, и те го насърчили да започне работа като охранител. Той определено имал данните да упражнява тази професия – 130-килограмов, татуиран, с дълга коса, як, здрав мъж, който трябвало просто да „гледа лошо“ и да казва – „5 лв. входа“. Така поставил началото на няколкогодишната си кариера на охранител. И ето, че идва една от поредните вечери, в които е на работа, но вече се е издигнал в йерархията и не събира 5 лв. за вход, а вътворява ред в известно местно заведение, в което гостуват поп-фолк изпълнители. Докато е в кухнята, вратата е отворена и отвън се чува песен на Whitesnake или Iron Maiden (не е съвсем сигурен). Той си „крещи, недоумявайки, че някой би приел това за пеене“ и го чуват момчетата от групата на Рени (небезизвестната поп-фолк певица, която в онзи момент гостувала на въпросното заведение), които, изумени от неговия глас, го заговарят и му обясняват, че те също са рокери, в момента записват албум и свирели поп-фолк само заради парите. Поканили го да отиде в тяхното студио и той го направил. Докато слуша песните им, той научил текста на една от тях и те го поканили да я изпее – в момента, в който я изпява, „ама така хубаво, че да те заболят гласните струни“, всички са във възторг и го молят да стане част от групата. Кацаров, разбира се, е съгласен, представяте ли си: „той вече има рок група, не тръгва от гараж, а направо тръгва от запис на албуми“. В този момент се сблъсква с лукавата и грозна действителност. Всички си тръгват, неговата кола е малко по-далеч и докато върви към нея го догонва собственикът на студиото, който си има свояу група и му обяснява как „тези момчета не са достойни за него“, канейки го да се върне в студиото, за да чуе техните песни и да изпее някоя. Тогава Кацаров изпява и първата си песен – „Сам“, така се създава група „Ренегат“.
Снимка: БНР
Започват да работят заедно, правят цял албум и търсят звукозаписна компания, която да го издаде, но се оказва, че това не е толкова лесна задача. Кацаров е на ръба да се откаже когато получава обаждане не от кого да е, а от Митко Димитров (Пайнера), който го кани на среща в Димитровград. Той сподели, че такова отношение никога не е получавал до този момент. Седнали и изслушали целия албум на групата, около 50 минути, песен по песен. Тогава получил предложението да бъдат записани три клипа и група „Ренегат“ да бъде промотирана от Митко Пайнера, независимо от факта, че са рок група. Кацаров, загърбвайки предрасъдъците си, се съгласява. Първият клип, който вижда бял свят, е към песента „Сам“. Започва да се върти на всеки час по телевизия „Пайнер“. Не след дълго Кацаров получава втора покана за среща с продуцента на групата, на която му обяснява, че „хляб в рока няма“, но талантът му е безспорен и трябва да бъде развиван – това е моментът, в който рокаджията Константин Кацаров получава предложение да създаде собствен албум, да бъде промотиран, с гарантирани участия и доходи, реализиран изпълнител, по който ще въздишат хиляди жени… Константин Кацаров – част от поп-фолк гилдията. Тук последва смях в залата и не беше необходимо да се задава риторичният въпрос: „Прие ли?“
Докато говорим за пеенето, тук е моментът да отбележим, че по време на нашата среща Кацаров изпя за нас няколко вечни български хита, като: „Да те жадувам“, „Клетва“ и „Любовта, без която не можем“. Това бяха моменти на истинско блаженство за нас – публиката, такъв глас, такъв талант, че каквото и да кажем, би било малко.
Но ето, че група „Ренегат“ вече повече от 25 години е част от българската рок сцена – при това изцяло на български език и с над 200 авторски песни зад гърба си. На въпроса „Как се оцелява толкова дълго в музика, която често е в сянката на комерсиалните стилове?“, Кацаров отговори много категорично: „Когато истински обичаш нещо, търпиш неудобствата. При мен любовта към това, което правя, е толкова голяма, че неудобствата нямат никакво значение и съм решил да си изтърпя липсите.“
Дотук с музиканта Константин Кацаров, време е да поговорим малко и за интелектуалеца, писателя в него.
Зададен му бе въпросът: „До каква степен героите в твоите книги са отражение на твоя собствен живот и личност?“, на който отговори, че 95% от разказите, които е написал се припокриват с неговия личен живот, той пише за неща, които е изживял, които е почувствал и които го вълнуват – тогава има истинска страст.
През годините неговите книги са издавани от едни от най-големите издателства, но „за да се задържиш в шоубизнеса трябва да имаш един набор от качества, които моят характер не притежава – аз не съм лесен за манипулация, не мога да изпълнявам команди, които не ми допадат“, каза Кацаров. Това е и причината да прекъсне работата си с големите издателства и към настоящия момент да работи с малко издателство и чрез социалните мрежи. Избягва изявите по медиите, предпочита личната среща. Именно затова организира тези срещи – така се сближава с хората, получава обратната връзка, истинското удоволствие и удовлетворение, реалния резултат от творчеството си.
Снимка: Стела Георгиева
Животът на Константин Кацаров минава през низ от метаморфози.
Той е единствено дете, но винаги е мечтал да има по-голям брат. Майка му забременява с близнаци – да, няма по-голям брат, „но ще има брат и сестра, за които ще се грижи“. За огромно нещастие майка му губи близнаците и това е голям шок за него. Той пак остава сам. Майка му се разболява от автоимунна цироза, баща му от притеснение получава инфаркт, той тича от болницата в София до болницата в Пловдив. Битката му е била не само физическа, но и психологическа. Но успява. Той е безсмъртен. До един момент, в който разбира, че имазлокачествено образувание. Започва борбата, не толкова заради себе си, колкото заради децата си – „Не исках да ме гледат как си отивам като страхливец“. Минават две-три години и когато вече изглежда, че всичко е свършило, отива да си направи скенер и се оказва, че има рак на щитовидната жлеза… Всичко се повтаря отначало, операции, терапии…
Това е преломният момент, в който той решава да промени всичко. Негов приятел има вила на Витоша и той отива да живее там, усещайки, че вече е слаб, вече не е онова безсмъртно 130-килограмово момче и не иска да го виждат такъв. Там остава в продължение на две години и именно тогава започва да пише разказите, като в края на втората година те наброяват над 400. Когато всичко свършва и той се чувства вече изцелен, взел всичко от света, от Господ, от природата, се връща отново към романите.
Първият български аудиороман е негово дело, „вдъхновен“ от неговия дядо, Константин Кацаров. Тук много се смяхме. Дядо му хъркал много, ама толкова много, че „това било несъвместимо с човешкия живот“ и поради тази причина, той и баба му спели на два ъглови дивана в кухнята. По онова време точно в 00:00 ч. по радио „Христо Ботев“ пускали аудио театри. Той се влюбва в тях и мечтае някой ден, като порасне, да направи аудио книга. Със завършването на книгата „Мутра“ решава, че е дошло времето, но никое издателство не го подкрепя… нямало смисъл, ще глътне твърде много средства… Но все пак той успява!
Снимка: личен архив
В този аудио роман участват около 40 човека – Христо Шопов, Джоко Росич и почти целия Драматичен театър Пловдив. Музиката е специално написана за романа, всяка звукова среда е правена в отделно студио. Отнема му около 6 месеца, огромен проект, труд и средства, но в резултат – огромно удовлетворение. Авторът сподели, че това е най-големият проект в неговия живот, а най-голямата му гордост е участието на Христо Шопов в него, той е и причината за завършването на книгата му „Бясното куче“, която започва още на 14-годишна възраст. Тя събира цялата история от трите му книги „Леден свят“, „Дрибъл“ и „Мутра“, където в образа на главния персонаж е визуализиран именно Христо Шопов. Най-голямата оценка за своя аудио роман той получава от Наум Шопов, бащата на Христо Шопов, в момента, в който чува романа и заплаква – какво по-силно и по-искрено признание от това…
Разказа ни и за Павароти – любимият му певец за всички времена, независимо, че не пее рок! През годините искал да направи Карузо, само че с български текст – „Безумно тъпо, глупаво, гадно, долно – кой ще слуша това оскверняване на музиката?…Обаче аз исках да го направя, да опитам, може пък да се хареса на хората…“, каза той. Един прекрасен ден се запознава с Ива Кацарова – неговата съпруга. Тук не може да не споменем огромната любов, с която във всеки възможен момент той говореше за нея, пламъкът в очите му, когато я погледнеше всеки път… По всичко личеше, че тя е не само негов спътник, тя е движещата сила, опората и вдъхновението в живота му. Споделяйки и тази своя идея, тя го насърчава да го направи – „Тя беше първият човек, който ми каза – Това е велико! И написа текста, който не е дословно текста на Карузо, направихме по-нов прочит, и я записахме. Кръстихме песента „Павароти“ – аз я исках за мен си.“ Един ден Кацаров получава неочаквано обаждане… от Николета Мантовани – жената на Павароти. Ива не била толкова изненадана, защото именно тя изпратила песента на Николета Мантовани, която била възхитена от нея, въпреки че не разбирала текста на български език. Тя ги поканила да гостуват в дома ѝ в Модена и те, разбира се, отишли. Тогава Кацаров се докоснал до пианото на Павароти – чест, която не е оказвана на никой друг дотогава. Благословията на Мантовани му дава смелостта да пусне песента, да направи видео и да я подари на зрителите.
Снимка: личен архив
Вечерта ни завърши с невероятното му изпълнение на песента „Сляп ден“.
Статията ни не беше кратка, но емоциите от срещата ни бяха големи и няма как да се преразкажат по-накратко. В заключение можем само да кажем: Константин Кацаров е един изключително премерен, принципен, безкрайно забавен, талантлив и харизматичен музикант и писател, който не се страхува да говори открито и да назовава нещата с истинските им имена!
Относно автора
Стела Георгиева
Това е Стела - домакиня, съпруга и майка на две прекрасни деца, а в душата си - 18-годишна тийнейджърка, чиято усмивка никога не слиза от лицето. След като завършва средното си образование в Монтана, заминава за Варна, където завършва и висшето и в продължение на 18 години създава дом, семейство, приятели… Докато един ден не взема трудното решение да се върне обратно в родния си край, защото корените си тежат на мястото. Започва нов живот в град Козлодуй - нов дом, нови приятели, нова работа. Семейството ѝ винаги е до нея – то е движеща сила, смисъл и опора. Понастоящем Стела работи като главен специалист „Протокол“ в атомната ни електроцентала, но винаги е мечтала да бъде фотограф. И ето че, ставайки част от семейството на „Призни“, тя превръща мечтата си в реалност.
Фолклорен танцов клуб „Хоро“ е създаден през 2010 г. Той е един от първите клубове за изучаване на български народни танци в северозападната част на страната и първи за град Козлодуй. Основател и дългогодишен художествен ръководител на формацията е Тодор Първолов. ФТК „Хоро“ е част от структурата на танцова школа „Хоро“ и е неин представителен състав. В структурата на школата влизат още два танцови колектива – ФТК „Ритмика“ и групата за начинаещи танцьори „I-во ниво“. Танцьорите на формацията изпълняват хора от всички етнографски области на България. В репертоара им влизат също и хореографски разработки и шедьоври на Българска народна хореография. Богата е витрината с купи, грамоти и сертификати на формацията. Танцьорите на „Хоро“ са носители на над 20 награди и призови класирания от участия на Републикански танцови фестивали. Между тях първи места във фестивали в гр. Плевен, Дупница, Благоевград и Велико Търново. Освен в Козлодуй, където са редовни участници в културния живот на града, танцьорите на „Хоро“ са били на сцената на античния театър в Пловдив, Паралия Катерини, Варна, Габрово, Русе, Самоков, Арбанаси, Видин и Сандански, откъдето е и последното им призово класиране.
Снимка: личен архив
На ФТК „Хоро“ принадлежи първият в България опит за поставяне рекорд на Гинес за най-много изпълнени народни хора без прекъсване. В клуба танцуват представители на различни професии и частни предприемачи, обединени от любовта към магията на танца. Всички формации на танцова школа „Хоро“ провеждат репетициите си в народно читалище храм-паметник „Христо Ботев – 1879“ в атомния град. От основаването си до днес там те намират прекрасни условия за репетиции и са се превърнали в част от колективите на читалището. Освен ненадминати танцьори, талантите на ФТК „Хоро“ са и запалени планинари, развявали са знамето на Козлодуй от всички планински първенци в България и Олимп в съседна Гърция.
Снимка: личен архив
Те не са просто екип, който се представя добре на сцената – те са семейство, сплотено и обединено от любовта към танца, а това си личи при всяка тяхна изява – за нас, публиката, винаги е празник когато ги видим! От сезон 2024/2025 г. начело на школата застава Катя Борисова, възпитаник на катедра „Хореография“, специалност „Българска народна хореография“ при ЮЗУ „Неофит Рилски“ гр. Благоевград.
Танцьорите провеждат първата си репетиция на 30 март 2010 г. На 2 април 2026 г. те отпразнуваха своята 16-годишнина с прекрасен празничен концерт в зрителната зала на народно читалище храм-паметник „Христо Ботев-1879“.
Честит рожден ден, ФТК „Хоро“!
Екипът на Призни ви пожелава здраве, още безброй творчески успехи и нестихващо вдъхновение!
Снимка: Стела Георгиева
Относно автора
Стела Георгиева
Това е Стела - домакиня, съпруга и майка на две прекрасни деца, а в душата си - 18-годишна тийнейджърка, чиято усмивка никога не слиза от лицето. След като завършва средното си образование в Монтана, заминава за Варна, където завършва и висшето и в продължение на 18 години създава дом, семейство, приятели… Докато един ден не взема трудното решение да се върне обратно в родния си край, защото корените си тежат на мястото. Започва нов живот в град Козлодуй - нов дом, нови приятели, нова работа. Семейството ѝ винаги е до нея – то е движеща сила, смисъл и опора. Понастоящем Стела работи като главен специалист „Протокол“ в атомната ни електроцентала, но винаги е мечтала да бъде фотограф. И ето че, ставайки част от семейството на „Призни“, тя превръща мечтата си в реалност.
