Когато някой спомене думата „поезия“, има една мисъл, която моментално изниква в съзнанието ми. Думите принадлежат на Робърт Фрост и той го е казал толкова простичко, но същевременно толкова мъдро и вярно: „Поезия е, когато емоцията намери своята мисъл, а мисълта намери думи”.
Дори без да го осмисляме понякога, това литературно изкуство ни съпътства през целия ни живот. Още от детските ни години в закачливите и весели куплетчета от стихчета и песнички, които възрастните с нежен глас ни рецитират и пеят, за да ни накарат да се усмихнем или да се успокоим. Така научаваме нови думи и по този начин ни показват по красив начин заобикалящия ни свят.
В тийнейджърските години поезията може да е нашият бунтарски вик, споделяне на съкровени чувства или начинът, по който се заявяваме пред света и казваме: „Аз съм тук и искам другите да ме видят, разберат и да чуят моя глас.“ Лирическото слово може да ни утеши в трудни моменти; може да ни даде сила и крила, когато мечтаем; може и да залепи с невидимо „лепило“ парченцата в душите ни.
Преди всичко останало – поезията говори на езика на човечността. В актуален (дори световен) план тя е тази, която ни връща понякога усещането за общност, за разбиране, за заедност и за желание да минаваме запомнени през вековете.
Всяка епоха има своите поети. Тяхното творчество е като човешко огледало на събитията, катаклизмите, душевните копнежи и страдания. Днес ще се върнем за няколко мига в първата половина на миналия век и заедно ще си припомним тяхното звучене. Нашето лирическо пътешествие започва с един поет от Фердинандската околия. Името му е останало в безкрайните дипли на времето и за нас е чест да ви припомним за него.
Живописно слово, оживяло платно и себераздаване
Иван Давидков е роден на 9 март 1926 г. в с. Живовци, Фердинандска околия (днес община Монтана).
За него Йордан Радичков казва: „Живовци ще бъде потопено. Но Живовци ще живее и ние ще можем да се връщаме към селото, защото Иван Давидков е намерил брод и знае пътя, по който да ни заведе до него.“
След себе си оставя творчество, което отразява представата му за заобикалящата го действителност, пречупена през неговите душевни размисли, магията на четката, платното и писателското перо.
Иван Давидков твори с копнеж не само в областта на поезията, но и в сферата на живописта. Освен белетристика, лирика, есета и преводи той оставя и детски и юношески произведения. В тях се откроява чистата обич към най-малките читатели. Наследството, което завещава след себе си, се изразява в 56 книги и над 300 пейзажа, натюрморти и портрети.
Ако може да се направи по-изразително описание на неговите писмени творби, то бихме могли да ги сравним с живописните му платна. Богати тонове и приглушени нюанси, ту нежни, ту категорични. Изваяни с лекота от ясна мисъл, благородство и творческо съзерцание.
Нежна еманципация, светъл идеал и нестихващ глас
Блага Димитрова е родена на 2 януари 1922 г. в Бяла Слатина. Тя представя нежната половина на българската литература с безусловно присъствие, волен изказ и чисто човешко вълнение от душевната същност, устройството на света и смисъла на съществуването.
Оставя ни като наследство поезия, проза, пътеписи, биографични изследвания. Занимава се с преводаческа и обществена дейност. Поезията на Блага Димитрова е като урок по човеколюбие. Със стиховете си тя се стреми да извърви пътя на душата като не се притеснява да показва трудностите и несгодите по него. Но и искрено се удивлява от малките радости, вдъхновяващите стъпки и свободата на полета към големите мечти (различни за всеки).
Ако прибегнем отново до художествено сравнение, то нейната поезия понякога е като изящен акварел в пастелни цветове, но може и да бъде монохромна скица с туш и перо.
Достолепност, талант и душа на дете
Цветан Ангелов е роден на 28 януари 1922 г. в град Враца. Той пише детски произведения, а освен това е и драматург и преводач.
През годините публикува стихове и разкази в различни периодични издания, както във Враца, така и в София. Написал е около 70 книги с разкази, повести и стихове за деца и юноши. Много от книгите му са преведени на немски, румънски, руски и други езици.
Неговите стихотворения са изпълнени с цветовете на детската душа. Като току-що откъснат лист от ученически скицник, изпъстрен с чудните тонове от палитрата на дъгата.
Със сигурност няма българин, който да не помни от детските си години песента „Тихо се сипе първият сняг“ (позната и като „Шаро и първият сняг“). Тя е по стихове именно на Цветан Ангелов.
В повечето култури поезията присъства сред първите въобще запазени писмени текстове. Поетични откъси са съхранени върху рунически камъни и древни монолити. Счита се, че най-старото лирическо произведение е записано с клинописно писмо на глинена табличка и представлява шумерска поема устояла на хода на времето от третото хилядолетие преди н.е.
Изказът, стиловете, инструментите за увековечаване, образите на вдъхновение и тревоги са се променяли през различните епохи, но неизменно се е запазила магията на това да се даде свобода на душата да говори, а някой друг да открие част от себе си в тези думи и да заживее с мисълта, че има една невероятна сила, която ни кара да не спираме да търсим, да изказваме, да описваме, да споделяме, да изразяваме себе си с танц от думи, родени от нашата същност.
Относно автора
Моника Тинчева
Моника не си е представяла, че някога сърцето ѝ ще тупти в динамична линия дълга около 500 км. Приблизително толкова е разстоянието между Монтана и Бургас. Бургас е нейният обичан роден град, а в Монтана преди близо 20 години казва „Да!“ и заедно със съпруга си, чиито корени са от монтанския край, слага началото на семейната си история. Оттогава животът ѝ се върти в неспирен танц между Северозапада и Югоизтока с няколко междинни спирки. По време на това житейско пътуване тя се влюбва в природата, въздуха, хората и традициите на региона, дори в предизвикателствата, които я чакат на всеки завой, докато изследва, изживява и прибира грижливо всеки спомен от него. По образование е филолог и думите, красотата на езика и неговата магия я вълнуват още откакто прочита първата си книга. Писането ѝ дава сила, емоция, тръпка, удоволствие и смисъл. С това, което представя на читателите, Моника се стреми да ги подтикне да погледнат на Северозапада по различен и вдъхновяващ начин, да го уважават и да го носят в сърцето си, в която и точка на България или света да се намират.
Има инициативи, които не просто се появяват – те носят смисъл. Те показват, че надеждата не е изгубена, че има млади хора, които мислят, създават и оставят следа.
В свят, в който често говорим за липсата на интерес и за това колко малко се чете, учениците от СУ „Иван Вазов“ – Вършец доказват точно обратното. Те не чакат промяната – те я създават.
Видях тяхната инициатива в социалните мрежи и не я подминах, защото това не е обикновена кампания. Това е кауза.
Свързах се с Алекс Миланов от 10 „б“ клас – секретар на ученическия съвет, за да разбера повече за идеята зад инициативата „Дари книга – създай бъдеще“.
Идеята за създаване на училищна библиотека се ражда именно в ученическия съвет – място, в което ученици от 6-и до 12-и клас обсъждат как да направят училището по-добро. Постепенно стигат до нещо простичко, но изключително важно – библиотеката като пространство за знание и развитие. Така се появява и самата инициатива, подкрепена от училището.
„Мотивира ни желанието да направим нещо полезно и трайно,“ споделя Алекс. „Искахме да създадем нещо, което да остане във времето.“
Снимка: личен архив
Защо според вас е важно учениците днес да четат повече?
„Четенето развива мисленето, речта и въображението. То помага на учениците да се изразяват по-добре и да разбират света около себе си. В днешно време, когато прекарваме много време пред екрани, е важно да не губим навика да четем.“
Каква промяна очаквате да донесе тази библиотека за училището?
„Очакваме библиотеката да направи училището по-приятно и вдъхновяващо място. Тя ще даде възможност на учениците да четат, да се развиват и да прекарват времето си по полезен начин.“
Какви книги бихте искали най-много да съберете?
„Бихме искали да съберем разнообразни книги – интересни романи, ученическа литература, енциклопедии и образователни книги. Важно е да има по нещо за всеки ученик.“
Какво бихте казали на хората, които се колебаят дали да дарят книга?
„Бихме им казали, че всяка книга има значение. С едно дарение те могат да помогнат на ученик да открие нов свят и да развие любов към четенето. Това е малък жест с голямо значение.“
И когато го попитах как си представя библиотеката след година, отговорът беше толкова истински:
„Уютно и оживено място, пълно с книги и ученици. Място, където всеки може да намери нещо интересно и да се чувства вдъхновен да чете и да учи.“
След разговора се замислих… това не е просто идея. Това е начало.
Начало, което зависи и от всички нас.
Защото понякога е нужна само една книга, за да се отвори цял свят. Понякога е нужно само едно дете, за да започне промяната. А понякога – една общност, която да повярва и да подкрепи.
Нека помогнем. Нека дарим. Нека бъдем част от нещо смислено.
Защото бъдещето не се чака. То се създава – страница по страница.
Относно автора
Натали Ангелова
Родена и възпитана в курортния град Вършец. Млада душа, изпълнена с ентусиазъм и любов към живота, настроена позитивно и притежаваща способността да превръща всеки миг в специален. Натали вярва във важността на малките неща, обича да се наслаждава на простите радости и умее да цени всяко преживяване. Тя посвещава 11 години на изучаването и практикуването на народни танци, което е голяма нейна страст. След като завършва бакалавърска степен по политология в УНСС, Натали избира да се установи отново в родния си Вършец. Там тя не само намира истинско щастие, уют и спокойствие, но и с желание работи за развитието на малкото градче, което обича.
Автор: Ако NetSurf беше човек, какви качества би притежавал?
Даниел Найденов: Ако NetSurf беше човек, бих му приписал лоялност, търпение, честност и устойчив характер. Не най- шумният в стаята, а този на когото можеш да разчиташ.
Характерно за един бизнес, отдаден на идеята да запази здравословни взаимоотношения с хората си, е, че същите тези хора остават верни на каузата от самото начало. За да бъдеш дълги години част от един бизнес, преминал през много промени и трудности, трябва да имаш повече от материален стимул. Сигурна съм, че сте съгласни с мен.
Започнахме да ви разказваме за човешките истории зад NetSurf, като началото бележи тази на идеолога на бизнеса. Въпреки невъзможността тази идея да се роди такава, каквато е, без него, осъществяването ѝ е изцяло плод на общите знания, умения и усилия на всички хора, които са били, все още са или тепърва предстои да бъдат част от семейството на NetSurf.
Зад всеки мечтател, който вижда голямата картина, стоят хора, които се заемат със специфична задача, която трябва да бъде свършена по определен начин. Тези, които успяват да заземят идеята до ниво изпълнение и да докажат защо нещо може или не може да бъде осъществено. Днес ви срещаме с един Човек, чийто принос в семейството на NetSurf не е просто времето, прекарано там. Конструктивна мисъл, инженерен подход и решения, внимание към детайла и практически поглед върху реалната възможност дадена идея да бъде успешна са все качества, необходими да движат един бизнес към актуалното. Даниел Найденов – Дани е технически директор и е част от семейството на NetSurf вече 24 години. Какво може да задържи човек в една работна среда толкова време? Можем ли да разглеждаме уменията като наследство? Кой е северът на неговия компас и каква роля има музиката в живота му? Въпрос след въпрос… така смятах, че ще протече това интервю. Едно интервю, което има определени цели, с напълно непознат човек може да се превърне в няколко часов приятелски разговор, прескачащ от тема в тема, а с напредването на времето да се случва все по-леко и естествено.
От срещите си с Дани разбрах няколко неща: работата не трябва да остава недовършена; дяволът се крие в детайлите; лоялността и уважението, които получаваш, са правопропорционални на тези, които даваш; ако искаш – можеш и когато правиш палачинки за първи път, по-добре се довери на изпитана рецепта или най-добре – на съпругата си.
„Верността означава твърдо да се придържате към спазването на даден дълг, да спазвате думата си и да изпълнявате задълженията си. Това включва лоялност, постоянство и надеждност.“
Боб Кауфлин
Днес Даниел Найденов е технически директор в телекомуникационната компания с най-голям пазарен дял в Северозапада и през последните 24 години се е учил, развивал, разочаровал и успявал заедно с нея. През тези години в NetSurf Дани успява с усърден труд, отдаденост и лоялност да се изкачи по стълбицата на успеха.
На 22-годишна възраст той завършва Техническия университет в Габрово. По образование и призвание е инженер. Прибира се в своя роден град с идеята да остане и да се развива в него. Споделя, че никога не е имал намерение да е някъде другаде и винаги е знаел, че ще се прибере, живее и развива в Монтана. Няколко дни след завършването на бакалавърската степен приятелка му споделя, че се търси човек с неговите знания и умения и Дани кандидатства за свободната позиция. Така седмица след завръщането си в Монтана той се присъединява към екипа на NetSurf като сервизен техник. По това време фирмата се занимава и с продажбата на компютри и Дани се заема с тази задача. Тъй като към нея няма съществуващ сервиз, той поема и тази отговорност, като по цял ден продава и преинсталира компютри. Година по-късно е повишен в техник като има кратка „пауза“ от шест месеца в трудовия си стаж, защото му се налага да отбие военната си служба. Като техник Дани трябва да изгражда мрежи, да включва нови клиенти и да отстранява повреди. С времето започва да поема по-отговорни задачи и е повишен в ръководител на техниците.
В първата статия от поредицата, посветена на човешкия бизнес, когато ви разказвахме за самата компания, се уповавахме на един термин, който ѝ прилягаше на идеология на база наблюденията на външен човек: NetSurf – a coaching tree. Сега, когато имах възможност да подкрепя хипотезата си с факти, се възползвах и попитах Дани за мнението му относно това определение: „За мен терминът „the coaching tree“ е напълно валиден за NetSurf, но не като модерна HR концепция, а като реално преживян процес. В компанията израстването не е само въпрос на позиция или йерархия, а на отношение, доверие и готовност да бъдеш чут. NetSurf дава възможности – не натрапчиво и не формално, а чрез среда, в която се поощряват инициативността, ученето и личното мнение. Тук хората не са„ресурс“, а партньори в общ път.“
Снимка: Йоана Асенова
Времето неизменно ни дава възможност да минем през различни ситуации. За да се развиваме и израстваме, ни се налага да се учим, адаптираме, понякога дори приемаме крайния резултат въпреки негодуванието си. Помолих Дани да ми разкаже какво точно включва сегашната му длъжност и как се справя с трудностите. Имало ли е моменти, в които е искал да се откаже и да си тръгне? Как е успявал да ги преодолее? Споделя ми, че в работата си се е сблъсквал с изключително трудни ситуации и му предстои да се сблъсква с такива и занапред. Опитът и рутината му помагат да не се стряска, да е сигурен в успеха и дори да не се случи по лесния начин, да знае, че ще се справи. Днес отделът, на който е директор, е разделен на няколко подотдела, всеки с назначен отговорник. Екипът му включва: хората, които работят с тежка техника, подотдел от специалисти, които изграждат опорната мрежа, и техници, които се занимават с така наречената „последна миля“ – работещите с крайните клиенти. Дани отговаря за всички тези хора от Монтана до Благоевград, като напоследък му се налага да извършва предимно административна работа, а през последните 1 – 2 години се занимава и с европроекти. Не пътува често по работа, на всеки три месеца посещава всички населени места, главно в област Монтана. Въпреки възможността да общува с екипите си дистанционно той предпочита живите срещи. Намирането на нови хора е трудна мисия, самата дейност на техниците е специфична и не е лека. Въпреки че не взима еднолично решение кой да се присъедини към екипа, крайният избор все пак е негов, защото и отговорността е.
Работна среда. Снимка: Йоана Асенова
Понякога начинът да разберем повече за един бизнес е да задаваме очевидни въпроси на възможно най-много хора, които са част от него. За да разберем какъв бизнес е NetSurf, попитах Дани точно това и научих, че NetSurf стъпва на технологии и професионализъм, но се движи от хора: „Това екомпания, в която устойчивостта идва от дългосрочни отношения – с клиенти, партньори и най-вече вътре в екипа. Бизнес, който расте бавно, но стабилно, защото не жертва ценности за сметка на бързи резултати. Бих искал хората да знаят, че екипът на NetSurf е истински – с различия, характери и гледни точки, но обединен от взаимно уважение. Че работата тук е предизвикателна, но справедлива, а ръководството – близко, достъпно и ангажирано, не дистанцирано зад титли, както често се случва в много други подобни компании, където контактът със собствениците е труден и формален.“
Както споменах по-горе, интервюто с героя на текущата статия се оказа по-скоро приятелски разговор. За мен беше важно да си създам първо впечатление, без проучване, без да търся чуждо мнение. С радост установих, че професионализмът, опитът, увереността и интелектът се просмукват в кожата ни. Качествата на човек са изписани в жестовете му, подборът на думи, стремежът да те предразположи, а не да доминира. Дани излъчваше увереност, смиреност и разбиране. Пожелах да ми разкаже за израстването си в компанията като експерт и човек и как взаимоотношенията между бизнеса и хората са повлияли той да е това, което е днес: „След вече 24 години в компанията, още от времето, когато екипът се броеше на пръстите на едната ръка и NetSurf беше малка, тепърва прохождаща организация, се виждам по-спокоен, по-осъзнат и по-балансиран. Именно тук се изградих като личност и професионалист – основите на уменията, които имам днес, както технически, така и организационни, са резултат от примера, доверието и наученото от собствениците на компанията през годините.“
С времето осъзнава, че най-трудно се оказва това да делегира задачите си. Не е липса на доверие в екипа, а липса на изградени навици у него. Смята това за проблем у себе си, защото за да се развива, за да успява да вижда голямата картина и да показва вяра в хората си, е нужно да се научи да им се доверява със свършването на конкретни задачи.
В нашия разговор Цветомир Цветков, основателят на NetSurf, сподели с мен, че за него е важно неговите хора да се чувстват ценени. Разказвайки за всеки един член на екипа си, той изразяваше не само благодарност, а и възхищение към способностите им. А дали самите хора от екипа на NetSurf се чувстват ценни? Дани споделя: „Когато работиш с някого толкова години, до такава степен се опознавате, че благодарността не се изговаря – тя се живее. Усещам благодарността на управителите в NetSurf не в думи, а в доверието, в последователността и в това, че винаги застават зад хората си. Тази „закрилническа прегръдка“ я има – тиха, но сигурна, и тя е една от причините да останеш и да даваш най-доброто от себе ситолкова години. Тя не е показна, а истинска – в начина, по който те чуват, защитават и приемат като човек, а не просто като част от структура. За мен това е едновременно управленска подкрепа и приятелска закрила.“
Част от екипа на NetSurf по пътя към вр. Безбог. Снимка: личен архив
Физическите и дигитални библиотеки са пълни с наръчници за успешни лидери. Повечето от тях твърдят, че са единствените, от които имате нужда, за да постигнете успех. Няма обаче универсален наръчник, няма единствен, който да е приложим за всички. Дани също е лидер и самият той е повлиян от такъв в компанията. Ето в какво се изразява успешното лидерство според него: „Лидерството за мен никога не е било власт, а отговорност. Лидер е човекът, който умее да слуша, да поема вина, да дава пример и да застава до хората си, защитавайки по равно както интересите на работодателя, така и на колегите си. Особено в трудните моменти – а такива неведнъж е имало, когато се налага да бъдеш между чука и наковалнята.“
„Ключът не е да подреждаме по важност задачите в графика си, а да планираме в графика си това, което е наистина важно.“
Из „Седемте навика на високоефективните хора“ от Стивън Кови
Хората сме различни, виждаме удоволствие и смисъл в различни дейности. Продуктивността е относително понятие, когато не говорим за работа по норма. Тя може да се изразява в създаването на нещо, прочитането на определен брой страници, изминаването на зададени километри, работа, почивка, прекарано време с приятелите и семейството ни. В стремежа си да сме продуктивни в едно нещо често се случва да забравяме за другите. Балансът е труден за постигане и задържане, а този между работата и семейството винаги е съществувал като казус без конкретна формула за постигане. Има моменти, в които си мислим, че сме там, достигнали сме го и пак ни се изплъзва. Промяната е константа, състоянията не са. Упоритостта и постоянството са константа, успехът не е. Дани е постоянен и упорит, отдаден на работата си човек, който е осъзнал навреме важността на баланса между кариерата и семейството: „Семейството ми е моят вътрешен компас, който още от самото начало ми е давал куража да се захващам с каквото и да е. Съпругата ми е човекът, който ме приземява и ме учи на търпение, емпатия и смирение. Децата са тези, които ме карат да се чувствам истински удовлетворен от постигнатото и заради които се боря денонощно с всички предизвикателства.“
Извън ангажиментите си с компанията NetSurf Дани се развива и в частния бизнес: „Паралелно с каузата „NetSurf“, вече 18 години развивам и собствен бизнес в сферата на охранителните системи и системите за видео наблюдение. Това е още едно поле, в което съм успял да изградя стабилно име и доверие – благодарение на същите принципи, които следвам и в NetSurf: коректност, дългосрочни отношения и лично отношение към всеки клиент.“
Исках да разбера как се постига баланс при толкова динамично ежедневие. Как психиката остава цяла при две изключително ангажиращи дейности и как се прибира у дома? Събеседникът ми споделя, че има периоди, в които тази интензивност и динамика на ангажиментите го изморяват. Времето, прекарано вкъщи, със семейството, е недостатъчно, но се стреми да намира баланс между работни ангажименти, дома и време за себе си. Ангажиментите в NetSurf и тези в бизнеса, който сам развива, са различни и това създава усещането за баланс: ако на едното място се изисква повече ментална ангажираност, на другото му се налага да работи повече с ръцете си и това създава у него усещането за завършеност. Съпругата му често поема цялата отговорност и логистика, свързана със задачите у дома и децата: създаване на уют, прибиране на децата от училище, уроци и тренировки и всичко това, след като завърши нейният работен ден. Често се случва тя да поема същите задължения и през уикендите. Дани осъзнава, че отдадеността ѝ е незаменима и я оценява. Разбира се, тук не отричаме неговото присъствие у дома, напротив – екипността вкъщи е основен стълб за една здрава и плодородна семейна среда.
Както споменахме в началото, за успешен завършек на правенето на палачинки, особено ако ви е за пръв път, е хубаво да разчитате на доказана рецепта или най-добре на съпругата си. Дани ни разказа за своята рецепта за „инженерни“ палачинки. Една сутрин, решавайки да приготви закуска за цялото си семейство, Дани сваля онлайн рецепта за 12 броя палачинки. Сигурен е, че броят е недостатъчен за четиричленно семейство и умножава продуктите по коефициент 1.5. При смесването на съставките осъзнава, че е объркал пропорциите, и така заедно с кухненския робот успяват да забъркат не една, а две каши: неподходяща смес за палачинки и пълна бъркотия наоколо. Съпругата му се събужда точно навреме, за да завари пораженческата гледка и поема контрола. Успява да спаси сместа и закуската с типичния женски почерк, подправен с интуиция, гарниран с опит и няколко лъжици любов.
Семейство. Снимка: личен архив
Дани има две деца: 12-годишен син и 8-годишна дъщеря. С годините осъзнава, че времето, което те ще искат да прекарват с родителите си, ще намалява, ще започнат да създават своя среда и динамика. Благодарение на взаимоотношенията, вярата, подкрепата и лоялността между него и компанията NetSurf преди няколко месеца работното му време се свива от 5 на 4 работни дни. Това се случва с уговорката той да успява да отделя поне един от трите си почивни дни на семейството си. Признава, че дори това понякога е невъзможно, но с времето и повече усилие от негова страна ще се справи. Начинът на Дани да си почива е да прекарва време с приятели навън – за него споделянето, свързването с другия чрез разговор, е от ключово значение. Когато за период от над 4 месеца му се налага да работи от вкъщи и да не излиза навън сред хората, Ковид пандемията донася на Дани осъзнаването, че контактът с другия е важен и че имаме нужда едни от други.
„Гените дават импулс, средата оформя резултата.“
Когато говорим за човешки бизнес, разбира се, основната тема на всяка статия е Човекът, на когото е посветена. Всеки ред разказва него през призмата на автора: личната му история, чувства, мисли и вярвания – това, за което е склонен да говори и да сподели със света. Въпреки че темата за семейството и наследствеността са чувствителни, понякога твърде интимни, за да бъдат споделени пред широката аудитория, те са основополагащи в изграждането на една личност. Както споменахме по-горе, Дани е инженер по образование, призвание и професия. Това не е нещо, което осъзнава дни преди да запише висшето си образование, напротив – интересът, заложбите и до някаква степен бъдещето му се проявяват още в детските му години. Част от корените на моя събеседник започват от село Лехчево (да, с нотка удовлетворение ви го споменавам), където всъщност прекарва голяма част от ваканциите си, заедно с по-големия си брат. От дете Дани се интересува от създаването и сглобяването на всякакви електрически захранвани предмети. В детството му не е имало компютри, но свързването на кабели и батерии са били част от основните му занимания. Учил се е на принципа проба-грешка като си е набавял литература от библиотеката. Дядо му, който е умел в създаването на неща и има богата лична работилница, създава идеалната среда за развитието на интересите на Дани. Близък е със семейството си. Разликата между Дани и брат му, който се занимава с музика, е 5 години и винаги са имали здрави взаимоотношения. Брат му пътува много заради професията си и не успяват да общуват толкова често, колкото им се иска, но връзката между тях остава. Попитах събеседника си дали музиката е играла някаква роля и в неговия живот, но за разлика от брат си, Дани е свирил на китара само в студентските си години с цел създаване на приятна обстановка.
С моя събеседник поговорихме повече за взаимоотношенията с родителите му, за завета, който са му оставили, и отпечатъка им върху неговото израстване като личност: „Връзката ми с родителите ми винаги е била и продължава да бъде изграждаща – както в детството, така и в зряла възраст. От тях съм научил значението на труда, честността и това да държиш на думата си. С прародителите ми връзката също беше много силна – те ми дадоха усещането за принадлежност и приемственост. От дядо ми Йордан съм наследил, може би, целия „ген“ и техническите умения. Той беше изключителен занаятчия и професионалист и още от ранните ми детски години имах възможност да се докосна до най-различни инструменти.“
Днес синът на Дани и върви по същите стъпки. Интересите му са подкрепяни изцяло от родителите му и развитието му изненадва дори баща му. Дани с усмивка и гордост признава, че синът му се учи по-бързо от него, усвоява нови знания и умения за кратък период от време. Любовта на малката му дъщеря се изразява в танците. През последните 1- 2 години в Монтана се появяват чирлидинг танците и тя, преминавайки през балета, се насочва към тях. Харесва ѝ, отдадена е на тренировките и успехите, постигнати по време на състезания, я мотивират да продължава.
Снимка: личен архив
И знаете ли, горд баща е! Видях това в усмивката, с която разказваше за децата си, в забавните случки, в които му се е налагало той да бъде ученик на сина си или дъщеря си. Нямаше доза притеснение, че може би синът му ще го изпревари в професионално отношение преди да завърши училище. Готов е да се учи от него и често го прави: „Днес с възхищение наблюдавам как синът ми върви по същите стъпки и смело мога да твърдя, че за своите 12 години в много аспекти ме надминава с техническите си познания и умения – както у дома, така и в училищните и извънкласните дейности. Дъщеря ми, макар и само на 8 години, също уверено проявява интересите си и още отсега трупа свои малки победи и постижения. Децата ме учат всеки ден – на чистота в емоциите, на смелост да задаваш въпроси и на радост от малките неща. Възхищавам се на тяхната автентичност и неподправено любопитство към света.“
Снимка: личен архив
А жената до него? Тя е човекът, който му предоставя времето и възможността да се отдаде на работата си и динамичното си ежедневие. Запознават се в NetSurf. Тя започва работа в компанията няколко години след него. Днес не е вече част от нея, развива се в друго професионално направление. Попитах Дани дали му липсва да работят заедно. Той смята, че за тяхната семейна среда и динамика фактът, че всеки от тях си има нещо свое, в което да бъде себе си и да се развива, е по-добрият вариант.
Кой е Даниел Найденов?
Всеки от нас има изграден образ за себе си в съзнанието си. Често той е различен от това как останалите хора около нас ни виждат. Всеки един образ на човека отсреща е изграден на база получена информация и пречупването ѝ през личната ни призма (преживявания, чувства). Дани излъчва постоянство и упоритост, разбиране и смиреност, честност и готовност да поеме отговорност за себе си. Споделя ми, че се възхищава на качества като лоялност, на доверието на хората и усещането, че прави нещо значимо. Смята, че основните му силни страни са постоянството и способността да изгражда дългосрочни взаимоотношения. Работи усърдно за това да бъде по-смел в изразяването на себе си и да взема решения по-бързо и добавя: „Дани е човек в процес – постоянно надграждащ се. Професионалист, съпруг, баща и приятел, на когото може да се разчита. Понякога несъвършен, понякога упорит, не винаги прав, но винаги търсещ смисъл и справедливост. Имало е моменти, в които лични „спирачки“ са ме карали да изпускам възможности. Страхът от промяна и излизането от зоната ми на комфорт понякога е бил по-силен от желанието. Но днес приемам тези моменти като уроци – част от пътя, а не като загуби.“
Попитах Дани за северът на неговия компас: отношението. Той е огледало на отношението към него и желанието му да ти подаде ръка в нужда. Споделя ми, че за хората, които се отнасят добре и с уважение към него, няма нещо, което не би направил.
Снимка: Йоана Асенова
– Ако трябваше да започнеш книга за живота си с определен цитат, то кой би бил той?
– Ако трябва да започна книга за живота си с цитат, той би бил: „Не бързай да стигнеш – важно е как вървиш.“
Когато разговарях с Дани, в съзнанието ми постоянно изплуваха определенията на Аристотел за човека като „зоон политикон“. Името, което човек изгражда в обществото, определя неговото място там. Начинът, по който околните се отнасят към нас и ние към тях, е от ключово значение за това докъде можем да се разгърнем в професионален и личен план. Начинът по който реагираме на различните събития и отношение към нас, е наша отговорност. Моят събеседник сякаш естествено е осъзнал важността на това да се отнасяш с уважение, искрен интерес и отговорност към всеки човек и ситуация, защото само тогава можем да твърдим, че истински присъстваме в живота. Хората имаме нужда едни от други, от това да споделяме, да се грижим, да създаваме и закриляме. Нищо не е маловажно и нищо не е най-важно. Не е важен само пътят, който си извървял, а следата, която си оставил, начинът, по който си се отнесъл към някого. Понякога ни се налага да се връщаме обратно, а понякога просто трябва да изградим пример за подражание, име – нарицателно за качества, към които тези след нас да се стремят и с които да се гордеем: почтеност, смиреност, доброта, отдаденост, труд, ангажираност, кураж… Важно е да „не бързаш“, защото смисълът е в това да изживееш случващото се по пътя. Важно е „как вървиш“, защото целта е самият път, а не крайната точка.
„… Помни си името и
не губи надежда – търсеното ще намериш.
На призраците вярвай.
Вярвай, че за помощта
отплата ще получиш.
Вярвай и в мечтите.
Вярвай на сърцето, вярвай в приказката своя.“
Цитат от творбата „Инструкции“, част от книгата „М като магия“ на Нийл Геймън
Относно автора
Елизабет Тончева
„Тате, аз се прибирам!“- така в три часа сутринта Бети казва на баща си, че се прибира вкъщи. На следващия ден молбата за напускане е подадена, на два курса багажът - пренесен и след десет години живот в София и над три години стабилно развитие в корпоративния свят, тя се прибира вкъщи. Родният ѝ дом е в Лехчево и Бети носи автентичната непокорност на региона. Ако не я намерим с книга в ръка, то тогава държи длетото. Обожава красотата на диалекта в Северозапада и не се свени да я покаже на останалите. Най- голямата ѝ ценност е семейството. Търси, събира и запазва информацията и историите за рода си. Влюбва се и създава семейство във Видин. Пътува всяка възможна минута между Видин и Лехчево, а малкият ѝ син е винаги с нея: „Той е част от това. Той го носи, това е неговата история и ще я познава.“
Не казва много, когато я попиташ какво за нея е дома. Чуваш я да цитира единствено:
„…Тръгни по пътя и през двора.
През портата позната.
И ще стигнеш у дома.
Или дом стъкни си.
Или си почини.“
Останалото е в очите.
„Съвършенството е достигнато, не когато няма какво повече да се добави, а когато няма какво да се премахне.”
– Антоан дьо Сент-Екзюпери
Природата е най-великият творец, а ние, нейната публика, можем само да се любуваме и вдъхновяваме от сложните, но съвършени форми, които тя извайва. Истинската магия обаче се случва тогава, когато природната сила и човешката ръка се срещнат в пълен синхрон.
На тази вълнуваща симбиоза се насладихме по време на изложбата „Изкуството на процеса” на ланд. арх. Давид Йошков във Вършец. Дизайнерските съдове, изработени от естествени материали, уютно приютили растителни елементи, впечатлиха аудиторията и я увлякоха в последвалия уъркшоп.
Библиотеката към НЧ „Христо Ботев – 1900” едва побра малките ентусиасти, нетърпеливи да се включат в творческия процес и да отнесат частичка от това преживяване у дома. Работилницата се превърна в жива интеракция, в която децата не просто наблюдаваха, а със собствените си ръце засадиха растения, за които да се грижат занапред. Под вещото ръководство на автора те се научиха как да дренират почвата според нуждите на средата и как да изградят хармонична композиция.
Снимка: Инна Герова
Философията зад проекта надхвърля обикновеното популяризиране на съвременни творчески практики – тя цели да даде на публиката директен досег до самото раждане на творбата. Арх. Йошков сподели тънкостите при работа с различните материали и етапите, през които преминава като дизайнер и приложник, докато превърне суровата идея в завършен продукт.
Вдъхновяващото пътешествие на „Изкуството на процеса“ продължава – предстои представяне на проекта в Берковица и Белоградчик.
Относно автора
Инна Герова
Тишината и спокойствието са моето лично убежище. Обичам дългите протяжни дни, есенното слънце, шума на дърветата и зимния покой. Обичам ги, но e все по-трудно да им се насладя, защото са заглушени от гръмките гласчета на моите две госпожици. В тяхната компания блажено
си живеем в Северозапада. Пътуваме семейно, изследваме околностите, забавляваме се заедно и сме щастливи, че имаме възможността да го сторим извън големия град.
Романтична, артистична, малко носталгична и отчасти авантюристична беше вчерашната вечер за нас, посетителите, на откриването на изложба на ботевградските художници в Дом на енергетика, гр. Козлодуй.
Ще ви запознаем с шестима от тях – шест отделни и различни личности, обединени от една голяма и значима кауза – да покажат, че в Ботевград се раждат и развиват творци и да докажат, че градът им трябва да има нова, съвременна галерия – нещо, което им бива обещавано от години, но не е реализирано и до днес…
Цветелина Атанасова е родена през 1963 г. в гр. Ботевград. Завършила е средно специално художествено училище за изящни изкуства „Илия Петров“, гр. София, след което специализира „Промишлена естетика и дизайн“. Работи в различни области на изкуството, експериментира с разнообразни изразни средства и жанрове. Има десетки стенописи в България и чужбина, множество релефни пана и безброй стъклописи. На широката публика е позната като прекрасен портретист – нейните изящни и реалистично портрети красят множество обществени сгради и частни домове, както в България, така и по света.
Ивелена Александрова е родена през 1963 г. в гр. Ботевград. Завършила е „Обработка на керамика и стъкло” със специалност „Декорация”, след което и „Педагогика на изобразителното изкуство” в Дупница, а по-късно специализира „Графика” при Георги Божилов в гр. Пловдив. Работила е като преподавател по изобразително изкуство в ПГПЧ-гр. Правец, ОУ Н. Й. Вапцаров-гр. Ботевград, а от 2018 г. до днес преподава в ПМГ „Проф. д-р Асен Златаров” – гр. Ботевград. Работи главно в областта на живописта. Има множество участия в общи изложби, няколко от възпитаниците ѝ са лауреати на престижни конкурси.
Володя Казаков е роден през 1953 г. в гр. Оряхово, но от 1973 г. живее и твори в гр. Ботевград. Член е на СБХ и на Асоциацията на пластичните и изящни изкуства към ЮНЕСКО. Предпочита да рисува пейзажи и натюрморти. Има над 100 самостоятелни изложби в България и шест в чужбина. През последните години авторът експериментира с изразните средства като вкарва в творчеството си много нови и модерни техники, а творбите му провокират зрителя с умелото съчетание на акрил, колаж и графични техники.
В непринуден разговор за мястото и ролята на изкуството, за това доколко то се търси и цени у нас, Володя сподели: „Питали са ме какви са тези цапаници… В такива ситуации се чудя какво да кажа, как да обясня, че това е изкуство – че всяка рисунка е израз на емоция.” Нашето мнение е, че изкуството не е за всеки – очите на онзи, който го цени, гледат с интерес и вълнение и виждат през призмата на автора!
Снимка: Стела Георгиева
Ред е на Даниел Вутков. Роден е през 1971 г. в гр. София, където завършва Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров”. До 1995 г. работи като художник на свободна практика в Белгия. Рисува главно живопис, а творбите му се отличават с яркост на образите, символичност и красиви послания. Живописната техника, която авторът демонстрира, се характеризира с подчертана изтънченост и задълбоченост. Даниел Вутков има две самостоятелни изложби в България и участия в 12 общи. В момента живее и твори в Ботевград.
Владислав Иванов, роден 1987 г. в гр. Ботевград, строителен инженер по образование. Като художник участва в самостоятелни и общи художествени изложби в страната, но освен художник той е и аниматор на анимационни филми. Участва със свои анимации в различни фестивали, сред които Supertoon International Animation and Comics Festival -Šibenik, Croatia (2024), StopTrik Maribor, Slovenia (2024), Chilemonos (2025), Interfilm Berlin, Germany (2025), Animafest Zagreb, Croatia(2026) и др. Номиниран за най-добър анимационен филм от Съюза на българските филмови дейци (2025, 2026).
На финала ще ви запознаем с прекраснатаРадостина Георгиева, която е родом от гр. Елхово, но от няколко години живее и твори в с. Врачеш. Завършила е средното художествено училище в гр. Сливен, след което и Художествената академия в гр. София. Има две бакалавърски специалности – „Рекламен дизайн” и „Педагогика на изобразителното изкуство”, както и магистърски специалности „Интериорен и екстериорен дизайн” и „Дизайн на комуникативните носители”. Специализирала е в Италия и в Германия. Има две самостоятелни изложби и участия в няколко общи такива. Радостина е собственик и ръководител на Арт академия GiORGiO – Ботевград, където обучава деца и възрастни на тайните на изобразителното изкуство.
Снимка: Стела Георгиева
За нас беше чест и удоволствие да бъдем част от това събитие, да споделим емоции, да отворим очите и сетивата си за света на изкуството, да погледнем през призмата на авторите, да усетим духа и емоцията на творбите им. За пореден път затвърждаваме мнението си, че хората на изкуството са „друг вид хора”– те живеят с и чрез това, което правят, душите им кипят от емоции, а ръцете с трепет пресъздават тези емоции върху платното. Изкуството извисява, възпитава, смирява. Чрез изкуството можем да овладеем емоциите си и да ги насочим в правилната посока – не е ли това доста актуална тема в днешното напрегнато ежедневие? И в този ред на мисли, не би ли било хубаво в Ботевград, пък и не само там, да има една съвременна Галерия, място, което да популяризира изкуството, да дава възможност на хората да се докоснат до този свят, да видят възможностите му и защо не да пожелаят да станат част от този свят…
На прекрасните ботевградски художници желаем още дълги години творческо вдъхновение и много нови хоризонти за изява! А за всички почитатели и ценители на тяхното изкуство – Дом на енергетика ще бъде домакин на изложбата до 28 март – заповядайте!
Относно автора
Стела Георгиева
Това е Стела - домакиня, съпруга и майка на две прекрасни деца, а в душата си - 18-годишна тийнейджърка, чиято усмивка никога не слиза от лицето. След като завършва средното си образование в Монтана, заминава за Варна, където завършва и висшето и в продължение на 18 години създава дом, семейство, приятели… Докато един ден не взема трудното решение да се върне обратно в родния си край, защото корените си тежат на мястото. Започва нов живот в град Козлодуй - нов дом, нови приятели, нова работа. Семейството ѝ винаги е до нея – то е движеща сила, смисъл и опора. Понастоящем Стела работи като главен специалист „Протокол“ в атомната ни електроцентала, но винаги е мечтала да бъде фотограф. И ето че, ставайки част от семейството на „Призни“, тя превръща мечтата си в реалност.
„…моето сърце е разбивано толкова пъти, че късчетата повече не могат да бъдат слепени дори с кинцуги.“
Вярваме, че всеки, който се е докоснал до автентичния стил на писане на Ели Лозанова, е открил по нещо за себе си. С думите си тя достига до места в душата на човек, в които понякога самите ние не искаме да погледнем. Във всеки ред се носи онзи дух на борбен човек, който може да промени съдбата си и да продължи напред с гордо вдигната глава, а и с усмивка.
След успеха на книгата „Смок“, тя е тук, за да ни завладее с новата си история „Обаче не стана точно така“. В тази книга тя е по-искрена от всякога. Това е история за съвременната жена, от която често се изисква да е навсякъде, до всеки и винаги готова да се пожертва. Тя ни кани да усетим силата на прошката, която такава жена може да даде. Ще ни накара да се излекуваме отвътре, чрез смях и сълзи. И ще опитаме да разберем възможно ли е постигането на пълно щастие.
Насладете се на задкулисните тайни, които Ели Лозанова споделя с вас, нейните читатели:
Коя беше „първата искра“, която постави началото на историята на Филомена? Мисля, че много от читателите очакваха продължение на романа „Смок“, но как вдъхновението Ви отведе към тази история?
Когато писах „Смок“, аз живеех в този роман. Много пъти съм имала случай да кажа, че ми беше много приятно с героите в книгата, харесвах живота си в нея и в този ред на мисли ми беше много лесно да живея в Наше село с неговите герои. Обаче усетих, че не искам да излизам от там и че рискувам да създам за себе си опасна паралелна реалност. Трябваше да се измъкна. И така, както ровех в стари записки – всеки пишещ човек има поне десетина подхванати, но незавършени идеи – ми се стори много близка и обещаваща идеята за роман, в който нищо не става така, както се очаква.
Да, продължение на “Смок” ще има, има вече изградена идейна рамка, концепция, героите са избистрени, но няма да е нищо, което уважаемият читател очаква. И аз мисля, че това е чудесно. Какво по-хубаво от това да бъдеш изненадан приятно (надявам се)?
Снимка: Йоана Асенова
Името на главната героиня е толкова необичайно – защо точно „Филомена“ и има ли скрито послание?
Филомена не е чак толкова необичайно име. Не ме питайте как ми е хрумнало, не знам. Но наистина не е извънредно необичайно. И наистина означава в най-общ превод „целувки“, но също така и „честолюбива“. Търсех име, което носи заряд и мисля, че с второто значение – честолюбива – си намерих героинята. Макар и да попада в множество перипетии и странни обрати, тя все пак успява да съхрани себе си и то благодарение на дяволския си инат и своето честолюбие.
Филомена е на 50, бракът ѝ е лъжа, животът ѝ е разкъсан между държави, професии и версии на самата нея. Това роман за провала ли е, или е роман за куража да признаеш, че си се провалил?
А нима това не е образ на една средностатистическа съвременна жена, разкъсана между професии, държави и обстоятелства?
50 е точка, в която си еднакво отдалечен от раждането и от смъртта, натрупал си достатъчно опит и можеш да се обърнеш назад, за да направиш изводите си. В същото време – в повечето случаи – ти предстои още доста живот, в който всеки се надява да бере плодовете на постигнатото. Време, когато си достатъчно зрял и все пак имаш достатъчно сили да живееш пълноценно.
Що се отнася до версиите на себе си – нали не очаквате статичен герой без развитие, без израстване, който не си е извадил изводите и не е надживял грешките си. Филомена е точно това – блъскана от житейските бури, поочукана от премеждия и сътресения, със следи от употреба, но оживяла въпреки всичко. И с изправен гръбнак! Което всъщност е успех, не провал.
„Обаче не стана точно така“ е роман за способността на човек да се изправи след всяка катастрофа. За това, че е възможно всичко да се преживее и преодолее и че единственото окончателно нещо е смъртта. От всичко останало има изход. И всеки намира изхода сам за себе си.
Какво Ви вдъхнови да включите метафората с кинцуги – японската техника за поправяне със злато – в сърцето на Филомена?
Техниката кинцуги винаги ме е възхищавала. Японците по принцип са ненадминати в придаването на смисъл на детайла. В случая счупен порцелан. Не можеш да счупиш две чаени чашки по един и същи начин. Парчетата са винаги различни. Слепването им с лепило, примесено със злато, придава нова стойност на тези чашки. От боклук ги превръща в произведение на изкуството.
Такова е и сърцето на Филомена. То е разбивано много пъти. Тя е преживяла много разочарования, много смърти и много раздели. И ако приемем, че всеки път е слепвала сърцето си кинцуги, то тогава то би следвало да е изцяло покрито със златно лепило. И само едно златно сърце може да направи всичко това, което прави тя в края на книгата.
Ако Изабел и Филомена се срещнат, мислите ли, че биха се разпознали, скарали или прегърнали?
Изабел и Филомена са две градски момичета, всяка поела по свой различен път, те са две силни жени, две жени, които не се осланят на чужда помощ и не очакват, че светът им е длъжен, само защото са прекрасни. Те са просто две различни пътеки на един и същи тип. Те са силни, оправни, независими, каквито всъщност са повечето българки.
Вероятността да се изпокарат смъртно, ако се срещнат, е по-голяма, защото никоя алфа-женска не обича да ѝ се месят други алфи. Но вероятно в края на разказа биха си признали, че всъщност се харесват. Слава богу, такъв сладникав разказ не се очаква.
В тази книга се усеща още по-оголена честност в стила на писането Ви. Какво лично Ви струваше това „събличане“ като автор и как Ви се отрази?
Аз още не съм оценила щетите след Филомена. Тя е вихрушка, която минава и който оцелее – оцелее, останалите да се оправят. Все още не съм излязла от историята и ще правя равносметка, когато все пак заживея с друг герой. Що се отнася до честността – няма успешен писател, който да е успял да излъже в книгите си. Няма такъв. Или си честен, или си посредствен. Ако не си честен, читателят ще те хване. И просто ще те изхвърли зад борда. Читателят винаги усеща когато се опитваш да го шашавиш. Ако не си честен, най-добре не сядай да пишеш. А какво струва… не знам, няма такава мерна единица.
Снимка: Йоана Асенова
Читателите в Монтана очакват с нетърпение представянето на книгата! Кога ще имат възможност да се срещнат с Вас и да зададат своите въпроси?
Всяка моя книга тръгва от Монтана. И така ще бъде и в бъдеще, надявам се. Когато „Обаче не стана точно така“ излезе от печат и тръгна към читателите си, аз бях в Германия и все още съм, така че това дете се роди без майка си. Много ми е мъчно, че още не съм я взела в ръце да усетя допира с нея. Но така се случи. Може би за добро – читателите ще имат достатъчно време да се запознаят с Филомена преди официалното представяне и да зададат всички въпроси, които им хрумнат.
Представянето ще бъде на 30 март от 17:30 часа в Регионална библиотека „Гео Милев“ – Монтана, където винаги съм се чувствала у дома си.
Историята на Филомена ще послужи като огледало на всеки читател. Тя ще ни припомни, че белезите ни не са повод за срам, а доказателство за предизвикателствата, които сме успели да преодолеем. Елате на представянето на книгата, за да се докоснете до усмихната Ели Лозанова и да обсъдим историята на тази така колоритна главна героиня.
Относно автора
Анжелика Иванова
Анжи е родом от Монтана. Тя вярва, че книгите крият в себе си почти всичко, от което един човек се нуждае. Или поне тя така ги усеща. Любовта ѝ към четенето се заражда, когато открива малка, вече несъществуваща, библиотека в нейния квартал. През годините много неща се променят в живота ѝ, но едно остава винаги там - книгите. Въпреки че се ражда в Деня на астронавтите, избира маркетинга за свой кариерен път. Преди да стигне до мечтаната професия отива да учи в Бирмингам, Англия, където осъзнава, че родната България ѝ липсва повече, отколкото е очаквала. След година се връща и изпълнява една своя детска мечта, а именно да работи в книжарница. Много хора ѝ казват, че това е крачка назад, но тя избира да слуша само сърцето си. И го прави. Няколко години по-късно работи като маркетинг специалист на свободна практика и подбира клиентите си именно така - със сърцето. Обича да се предизвиква като взема участие в различни бизнес и стартъп състезания, като вече е спечелила немалко такива. Интересно нейно начинание е развитието на стартъп за преработка на кафе утайка в България.
Съдбата не е въпрос на шанс. Тя е въпрос на избор. За нея не се чака, тя се постига.
Уилям Дженингс Брайън
От години Северозападна България е жигосана с нарицателните „бедна“, „изостанала“ и „умираща“. Представете си какво е усещането да растеш с идеята, че скоро ще трябва да изоставиш любимите си улици, по които си минавал всеки ден до училище, любимата изтъркана пейка в края на парка и дори семейството, което обичаш с цялото си сърце. На нас, децата от „бедния регион“, ни се повтаря от малки, че тук нямаме бъдеще. Изпращат ни да учим в големите градове с надеждата, че там ще открием щастието и няма да се върнем в затихващите си родни места, сякаш ще ги оставим и забравим, докато и последното светещо прозорче не потъне в тъмнина.
Заминаваме, учим, развиваме се в различни сфери и се отличаваме със силния си хъс. Животът забързва оборотите и преди да се усетим сме сбъднали мечтите на нашите родители – изкачваме се по кариерната стълбичка, градим стабилно бъдеще и изследваме широкия свят. Всичко върви добре до момента, в който започнем да усещаме недостатъците. Онези, за които никой не те предупреждава – непрестанното бързане, загубените в трафика часове и умората. И преди да се усетим вече бленуваме за отдих – за няколко спокойни часа, в които да отделим време за себе си извън „колелото на успеха“.
Днес ще ви разкажем историята на Алекс Борисов– съпруг, баща, орален хирург и бивш университетски преподавател, който решава да се завърне в родния си град Монтана. Той вярва, че е настъпило време за промяна. Време, в което все повече млади хора ще избират Северозапада за свой дом и място за развитие. Защото фразата „Тук няма никой и нищо“ никога не е била валидна и никога няма да бъде.
Осъзнатият път на Алекс в професионално направление започва много преди да придобие титлата „доктор“. Той, както и повечето деца от малките градове, не израства с маркови дрехи, скъпи подаръци или нови телефони. Вместо това получава привилегията да расте с пример, който оставя трайна следа в живота му. Този на неговата майка, която е общопрактикуващ стоматолог на свободна практика. През първите си ученически години той създава малък обичай да посещава кабинета ѝ след училище, като често наблюдава как тя работи. Може би затова още в шести клас, едва 12-годишен, Алекс има ясна професионална мечта – да стане не просто стоматолог, а орален хирург.
А какво всъщност е оралната хирургия? Това е специализиран дял от денталната медицина, който включва костни и мекотъканни хирургични интервенции. Той обхваща диагностиката и хирургичното лечение на заболявания, дефекти и травми в устната кухина, челюстите и прилежащите им тъкани. Най-честите манипулации са екстракция на обикновени, фрактурирани и ретинирани (непробили) зъби, хирургично лечение на възпалителни заболявания, кистектомии, поставяне на зъбни импланти, костни аугментации, синус лифт, пародонтална хирургия, корекции на меките тъкани и предпротетична хирургия.
Определено може да се класифицира като доста специфично желание на едно дете. Когато го попитах дали си спомня как на тази крехка възраст е избрал точно оралната хирургия, той се засмя и ми отговори с пълната увереност на човек, който не се замисля по този въпрос за първи път: „Никога не съм си и представял, че ще работя в друга сфера на стоматологията. Просто беше вътрешно усещане, което ме водеше през цялото време.“
Снимка: личен архив
След като завършва гимназия, познатото усещане го завежда в Пловдив, където започва да учи стоматология. Първата крачка към постигането на детската му мечта е направена и без да подозира, тя го завежда и до друго сбъдване – любовта. Там той среща бъдещата си съпруга и майка на децата му.
Докато учи отново затвърждава желанието си да се занимава с дентална хирургия. По време на упражненията изпитва най-голям интерес към нея, а с колегите му често се обзалагат на кого ще му стане лошо по време на операция. И ако повечето хора свързват студентските си години единствено със забавлението, то д-р Борисов си ги спомня и от малко по-различна гледна точка – безсънни нощи, прекарани в подготовка за изпити, колоквиуми и липса на финансова независимост. Още тогава осъзнава, че професията изисква жертви, които не всеки би направил: „Повечето хора искат бърз успех, който измерват в материални облаги. Ако в по-свободните професии това е възможно, то при нас успехът във всеки един аспект се постига единствено със стабилна теоретична и практическа основа. А тя от своя страна се изгражда с много лишения и в продължение на години. Със сигурност не е лесно нито следването, нито възможността за специализация. Но тогава не мислех за трудностите – просто знаех, че искам да го правя.“
Годините на обучение минават успешно и през 2017 г. д-р Алекс Борисов се дипломира като лекар по дентална медицина в МУ – Пловдив. Оттам насетне историята забързва темпото. Докторът започва работа в пловдивска клиника като общопрактикуващ стоматолог, а през уикендите пътува до Монтана, за да развива практиката си и там. В следването на мечтата си да бъде орален хирург, две години по-късно пътят го завежда в столицата, където печели конкурс за асистент в катедра „Дентална, орална и лицево-челюстна хирургия“ на ФДМ – гр. София на български и английски език. Там се отправя се към следващия етап от живота си – този на специалист и преподавател. Тогава, когато кариерата се превръща в огромна част от живота му.
Снимка: личен архив
През 2019 г. официално заема академичната длъжност „асистент“ и започва работа като орален хирург в две столични клиники. Следва период на забързано ежедневие, дълги дни и преумора. Неусетно се оказва, че докторът посещава 4 работни места без почивен ден. От понеделник до петък той гравитира между преподаването на студенти, грижата за техните пациенти и операциите, а през уикендите продължава с работата в Монтана. След това всичко започва отначало.
„Имаше период от 6 месеца, в които сумарно имах не повече от четири или пет почивни дни. На моменти ми се искаше да хвърля всичко, да седна на земята и да заплача от безсилие“ – споделя Алекс.
Но в тези трудни моменти онова тихо гласче, необяснимото усещане, му нашепва, че не трябва да се отказва. Оказва се, че дори уморителното ежедневие има положителни страни. Годините практика на различни работни места учат д-р Борисов как да ръководи пациентите психологически и физически, да контролира болката и да работи спокойно във всяка ситуация. Осъзнава, че до голяма степен професията му изисква да бъде и психолог, за да се справя с тревогите, притесненията и страха на хората. Затова започва да работи усилено над себе си, да контролира емоциите си и да изгражда подход, с който печели доверието на пациентите – ключов фактор за успешната практика:
„Необходимо е пациентът да ти има доверие. В противен случай е трудно податлив, губи се симбиозата между вас и работата се усложнява. При такива обстоятелства е важно да има комуникация, която да сведе опасенията до минимум. Запознавам пациентите си с вида операция, рисковете и възможните последици на предварителна консултация, а по време на процедурата се опитвам да отклоня вниманието им от мислите за възможните усложнения с различни похвати.“
Избира да продължи с натрупания опит и знания, но по нов начин. Воден от упоритостта и дисциплината, заложени в астрологическия му знак – Козирог, Алекс е решен да създаде баланс между кариерата и личния си живот. Дава си истинска почивка, през която оправя начина си на хранене, спортува и пътува заедно със съпругата си. Разбира, че повече не бива да стига до такава степен на изтощение и постепенно намалява часовете работа. Не след дълго, през 2023 г., се появяват и двете му дъщерички. Те оказват голямо влияние за бъдещата промяна, защото д-р Борисов държи да прекарва пълноценно време със семейството си независимо какво би изисквало това.
Снимки: личен архив
Петте години преподаване отиват към своя край и той решава, че е време да се оттегли от академичните занимания, за да насочи енергията си към практика с натрупания опит. По-рано в историята споменахме за ежеседмичните пътувания до Монтана. Идва момент, когато стоматологът си дава сметка, че в родния му град и дори в околността има огромна нужда от специалисти. Оказва се, че в Северозапада те са единици, за разлика от София, където има толкова много, че е почти невъзможно за един млад човек да използва уменията си.
Идеята за преместване в Монтана наклонява везните все повече. Тя върви за ръка с възможността да си създаде нормален работен график, да доведе семейството си по-близо до природата и да се възползва от най-голямото предимство, което предлага провинцията – времето. Затова в края на 2025 г. д-р Алекс Борисов за пореден път се доверява на вътрешния си глас и взима решението да се върне в родния си град. Там, където започна този разказ. Там, където се срещаме в настоящето.
– Какво би казал на твоето Аз отпреди 10 години?
– Можеш повече.
Представете си какво е чувството да сбъднете детската си мечта – онази, която покълва в сърцето на 12-годишното ви Аз. Да осъзнаете, че всички пътеки на живота ви са водили към началната точка. И въпреки че не сте мислили, че някога ще направите „крачка назад“, се оказва, че съдбата има други планове. И през цялото време едно гласче ви нашепва, че си заслужава – че всичките усилия имат смисъл.
До този момент стига и д-р Борисов, който в началото на тази година обособява свой личен кабинет за орална хирургия. Близо 20 години по-късно той се връща там, където се ражда и мечтата му – реновира едно от помещенията в сградата на семейната практика. Но днес мечтите му не се ограничават единствено до работата като орален хирург. В бъдеще д-р Алекс Борисов вижда повече от самостоятелна практика. Той иска да създаде клиника с мултидисциплинарен подход, която да дава възможност за реализация на специалисти в Северозапада. Да привлече колеги, с които да затвори кръга от услуги, така че пациентите да не търсят решение на стотици километри от дома си, а лекарите да разчитат един на друг. Да изгради място, което работи на високо ниво, но и съхранява човешкото отношение – защото, както сам казва, колкото и бляскав да е един кабинет, той не струва нищо без човека в него. Докторът вярва, че непрекъснатото усъвършенстване в професията е ключът към успеха и затова отделя голяма част от времето си за посещение на курсове и обучения на водещи специалисти в България, Швейцария, Италия, Германия и Франция.
И ако съдбата наистина е въпрос на избор, то изборът на Алекс вече е направен. Не е продиктуван от страх, нито от липса на възможности, а от вътрешния глас. От тихото, но настоятелно нашепване, което му подсказва накъде да прави своите крачки по дългия разнопосочен път. Защото силата не е в това да бягаш от миналото, а в това да се върнеш и да заявиш, че тук ще бъде твоето бъдеще. Може би точно затова съдбата обича силните – онези, които не разчитат на шанса, а избират да послушат душата си… колкото и предизвикателни идеи да има тя.
Относно автора
Албена Николова
Родом от Монтана и духом от старопланинските гори, Бени търси своето място в света. Нейна страст са тенисът на маса, фотографията и четенето, чрез които всекидневно преоткрива себе си, но най-голямата ѝ любов са животните. Заредена с много обич и малко търпение, иска да разкаже колкото се може повече истории, които да спаси от потока на забравата. Смята, че думите имунизират човека от неговата крехка тленност и го превръщат в част от вечната илюзия, наречена живот.
Ако сте посещавали Драматичен театър „Драгомир Асенов“ в Монтана през последните 18 години, то най-вероятно вече познавате главния герой в днешната ни история. Той е Тихомир Иванов и всеки от нас го е виждал в десетки превъплъщения, на които сме се трогвали и сме се вълнували заедно с него. Отскоро той прие и нова роля в живота, а именно тази на директор на любимия ни театър. Но в тази роля няма да играе, а ще бъде себе си – все толкова откровен, земен и с онази искра в очите, когато говори за театър.
Когато срещнете Тихомир, първото, което ще усетите, е спокойствието, което носи, защото познава себе си добре и знае точно къде е неговото място. Това се дължи и на корените, които за нас, българите, са изключително ценни. Самият той е потомък на стар местен род, с което се гордее. Отговорността, дисциплината, лоялността и постоянството са неговите най-силни принципи, от които се води през целия си път. А какво е един актьор без вдъхновение? Самият той ни споделя, че най-често черпи муза от природата.
Снимка: Unsplash
Кариерният му път е воден от душата и започва от Драматично-куклен театър „Васил Друмев“ в Шумен, където дарява гостите с таланта си в продължение на четири години. Следващата спирка ни е добре позната – вече цели осемнадесет години го виждаме на сцената на Драматичен театър „Драгомир Асенов“.
Знаем, че в живота на всеки артист не липсват моменти на колебания – между разума и сърцето, между практичното и духовното. За предизвикателството, което се изправя пред Тихомир обаче, случаят не е такъв. Постът на директор е приет напълно осъзнато и, разбира се, воден от голямата му любов към сцената. За човек, прекарал две десетилетия под светлините на прожекторите, това не е просто административна стъпка, а естествен път на развитие. Той познава онази невидима нишка между актьора и публиката, знае какво е нужно, за да се разгърне магията, и иска да го даде и от новата си позиция.
Когато го попитах дали се чувства готов да поеме не само удоволствието, но и тежестта на тази отговорност, не се усети и сянка от колебание: „Да, чувствам се готов. Мога да нося отговорност и нямам ни най-малко притеснение за това“, сподели той с онази увереност на човек, който е извървял всеки метър от пътя си с достойнство.
Снимка: Rezervaciq.com
И все пак, всеки избор има своята цена. Новата позиция със сигурност носи риск да ограничи времето, което той ще може да отделя за собствени сценични изяви. Или поне така си мислим ние, от страната на публиката. Тихомир обаче не гледа на това като на липса, а просто като нов начин да бъде в полза на мястото, което обича с цялото си сърце: „Аз винаги съм бил и ще си остана актьор!“, казва той и ставаме все по-убедени, че театърът е в сигурни ръце.
В театъра екипът е едно от най-ценните богатства, защото именно той е туптящото сърце на всичко, което зрителите виждат на сцената. Тихомир споделя с нас, че колективът им е като едно цяло: „Ние винаги сме били като семейство. Те знаят, че могат да ми вярват – доказано е с годините“. А това не е клише, артистите трябва да бъдат едно, когато играят и това личи във всяка постановка, която виждаме. Директорът и екипът са на една вълна за свежи идеи, в които да направят културния център още по-жив: „Видях в очите им надежда и плам за нови неща“, а ние ги очакваме с нетърпение.
Снимка: Драматичен театър „Драгомир Асенов“ Монтана
Театърът в Монтана е наистина живо място, което има нужда от грижа. Планиран е цялостен ремонт на сградата, който в бъдеще ще стане видим и за всички нас, зрителите, и за който Тихомир също се вълнува искрено. Но за него не само това е важно:
„Ще изпитам удовлетворение, когато отново видя салоните пълни с публика… както беше някога“.
Хората често имат големи очаквания за новите лица, но е важно да осъзнаем, че от другата страна стои човек с мечти, цели и свой поглед над нещата. Когато го попитах какво очаква от публиката в града ни, не като директор, а просто от човешка гледна точка, той отговори със скромност, но и с много дълбок смисъл: „Да поискам, не… но желая отново да дойдат при нас“, казва той. И това не е просто покана, а искрено протегната ръка към всеки от нас – да се върнем в залата и да съживим магията, която само театърът може да създаде.
Разговорът ни завърши с един много символичен въпрос за това как Тихомир си представя театъра след пет години. Отговорът му е чист, само от една дума, която показва в себе си целия смисъл на новата му позиция:
„ЖИВ.“
И вярвам, че докато има хора, които горят в работата си, театърът в Монтана ще бъде точно такъв – живото туптящо сърце на града ни.
А за финал на този разговор ви каним заедно да почетем Международния ден на театъра, който празнуваме на 27 март. Подарете си магията, която ще оживее в голямата зала на театъра с „Неволни приказки“, за да си напомним, че вкусът към театъра се възпитава от най-малките.
Относно автора
Анжелика Иванова
Анжи е родом от Монтана. Тя вярва, че книгите крият в себе си почти всичко, от което един човек се нуждае. Или поне тя така ги усеща. Любовта ѝ към четенето се заражда, когато открива малка, вече несъществуваща, библиотека в нейния квартал. През годините много неща се променят в живота ѝ, но едно остава винаги там - книгите. Въпреки че се ражда в Деня на астронавтите, избира маркетинга за свой кариерен път. Преди да стигне до мечтаната професия отива да учи в Бирмингам, Англия, където осъзнава, че родната България ѝ липсва повече, отколкото е очаквала. След година се връща и изпълнява една своя детска мечта, а именно да работи в книжарница. Много хора ѝ казват, че това е крачка назад, но тя избира да слуша само сърцето си. И го прави. Няколко години по-късно работи като маркетинг специалист на свободна практика и подбира клиентите си именно така - със сърцето. Обича да се предизвиква като взема участие в различни бизнес и стартъп състезания, като вече е спечелила немалко такива. Интересно нейно начинание е развитието на стартъп за преработка на кафе утайка в България.
Победителките от тазгодишното рали Снимка: Албена Николова
За трета поредна година дами от цялата страна се включиха в традиционното празнично рали в Монтана. Събитието се организира от Община Монтана и Мотоциклетен клуб „Монтана 1998“, които искат да опровергаят предрасъдаците за жените шофьори. Така още от сутринта градът се изпълни с вълнение, музика и шум на форсиращи двигатели.
Начало на събитието дадоха децата от Детска градина № 5 „Дъга“, които зарадваха гостите с песни, танци и специално участие на седемгодишните ATV шофьори – Марин Мирослав и Александър Цветелинов. Те преминаха през различни препятствия и спечелиха заслужените овации на публиката. След това всички малки участници бяха наградени с медали и дребни лакомства.
Снимка: Албена Николова
Същинската част на надпреварата започна с демонстрация на трите маневри, които трябваше да се изпълнят от дамите – паркиране напред, каране около конуси и успоредно паркиране. Първа премина трасето миналогодишната победителка Констанца Томова-Кети от София, която показа завидна прецизност и скорост. След нея се представиха и останалите 22 участнички, от които Гергана Георгиева, Рая Калковска (София), Натали Дилова, Мария Илиева, Дияна Пандурска, Петя Генчева (В. Търново), Марина Александрова, Кремена Митева, Петя Младенова и Ралица Иванова продължиха във втората част. Там те имаха възможност да подобрят времето и изпълнението си преди крайното класиране.
Снимка: Албена Николова
Марина Александрова извоюва първо място с отличното си представяне с помощта на Мерцедес, Мария Илиева зае второ място с Фолксваген, а Дияна Пандурска стана трета със своята Хонда. В „Профи клас“ наградата спечели Кети с Фиат. Те получиха парични награди, заедно с плакет и цветя, които имаше за всяка дама.
Целта на ралито отново бе изпълнена – показа, че дамите зад волана носят увереност, прецизност и състезателен дух, които трябва да ценим повече, както на пътя, така и в живота.
Относно автора
Албена Николова
Родом от Монтана и духом от старопланинските гори, Бени търси своето място в света. Нейна страст са тенисът на маса, фотографията и четенето, чрез които всекидневно преоткрива себе си, но най-голямата ѝ любов са животните. Заредена с много обич и малко търпение, иска да разкаже колкото се може повече истории, които да спаси от потока на забравата. Смята, че думите имунизират човека от неговата крехка тленност и го превръщат в част от вечната илюзия, наречена живот.
Стотици факли и силният глас на берковчани в общ възглас „Да живее България!” огласиха улиците на града като кулминация на честванията по случай Националния ни празник.
Жителите на града се събраха за празничен концерт – „Патриотичен рецитал“, представен от Пътуващо читалище „Бащино огнище“ с ръководител Ивайло Шопски. Млади и стари, цели семейства, спортни клубове и клубове по интереси изминаха пътя от града до лесопарк „Калето”, за да се преклонят пред делото на героите и да отпразнуват свободата на България.
Възрожденското творчество и революционните песни ни припомниха духа на времето и заживяхме, макар за кратко, с тревогите и страданията на нашите предци.
Със сърца, изпълнени с признание и благодарност, отнесохме този огън до центъра на града, за да покажем и да запомним моментите, когато сме били заедно, в които споделяме общ устрем и сме обединени от една кауза.
Празнични събития огласяваха Берковица през целия ден. На площад „Йордан Радичков” се проведоха тържествените чествания за 3-ти март. Те стартираха с издигането на националния флаг и изпълнения на Младежкия духов оркестър – Берковица, а по-късно през деня десетки жители и гости се хванаха ръка за ръка, „изтанцуваха“ специалния ден и се заредиха с настроение и гордост от изпълненията на обичаната Нина Николина.
Относно автора
Инна Герова
Тишината и спокойствието са моето лично убежище. Обичам дългите протяжни дни, есенното слънце, шума на дърветата и зимния покой. Обичам ги, но e все по-трудно да им се насладя, защото са заглушени от гръмките гласчета на моите две госпожици. В тяхната компания блажено
си живеем в Северозапада. Пътуваме семейно, изследваме околностите, забавляваме се заедно и сме щастливи, че имаме възможността да го сторим извън големия град.
Има дати, които не просто отбелязваме – има дати, които усещаме.
3 март е такава дата. Ден, в който сърцето тупти по-силно, а думата „свобода“ звучи по-истинска от всякога.
Свободата не е даденост. Тя е изстрадана, извоювана, изписана с кръв и саможертва. Тя е памет за онези, които са вярвали, че България трябва да я има – силна, достойна и своя. И всяка година на този ден ние не просто си спомняме историята – ние се връщаме към нея, за да си припомним кои сме.
Днес на 3 март, Вършец тържествено отбеляза 148 години от Освобождението на България с празнична програма, посветена на националния празник.
Тържеството започна с издигането на националното знаме на Република България под съпровода на българския химн. Трицветът се издигна високо, а погледите – насочени нагоре – носеха уважение, гордост и признателност.
Празничната програма бе изпълнена с емоция и родолюбие. Мажоретният състав и Духов оркестър „Дефилир“ внесоха тържественост и ритъм, които придадоха на празника онзи специален блясък, присъщ на националните ни дни. Танцов състав „Северняче“, отново към СУ „Иван Вазов“ представи изпълнения, изпълнени с темперамент и български дух.
Група „Joy junior“ също се включиха със силно изпълнение, а трета и четвърта група към ДГ „Слънце“ добавиха онази чиста детска искреност, която прави празника още по-светъл. Песните, които звучаха от сцената, бяха родолюбни – песни за България, за героите, за свободата – песни, които носят памет и гордост. Всяко дете беше научило своето стихотворение и го рецитираше гордо и уверено – с ясен глас и онова вълнение, което се усеща дори в тишината между думите. Личеше си, че от малки са възпитавани да обичат родината си, да знаят имената на героите и да разбират смисъла на свободата.
Мъжкият хор към НЧ „Христо Ботев – 1900“ – гр. Вършец изпълни тържествена песен, а под нейния съпровод бяха поднесени венец и цветя пред паметника на един от вечните герои на България – Христо Ботев.
С изпълненията си участниците създадоха празнична атмосфера и предизвикаха заслужени аплодисменти. Но отвъд музиката и танца, най-силно звучеше усещането за общност. Хора от различни поколения – деца, млади хора, възрастни – стояха рамо до рамо, обединени от едно знаме и една памет.
Защото 3 март не е просто страница от учебника. Той е напомняне, че свободата трябва да се пази всеки ден – с отговорност, с уважение към историята и с грижа един към друг.
Вдъхновяващите думи на Иван Вазов, посветени именно на Освобождението:
„И днес йощ Балканът, щом буря зафаща, спомня тоз ден бурен, шуми и препраща славата му дивна като някой ек.“
Нека и ние помним онзи съдбовен ден на 1878 година – денят, в който България отново пое глътка свобода. Нека пазим жива паметта за Освобождението не само в празничните речи, а в делата си – с единство, с отговорност и с обич към родината. Защото свободата не е само исторически факт – тя е дълг, който носим в сърцето си.
Относно автора
Натали Ангелова
Родена и възпитана в курортния град Вършец. Млада душа, изпълнена с ентусиазъм и любов към живота, настроена позитивно и притежаваща способността да превръща всеки миг в специален. Натали вярва във важността на малките неща, обича да се наслаждава на простите радости и умее да цени всяко преживяване. Тя посвещава 11 години на изучаването и практикуването на народни танци, което е голяма нейна страст. След като завършва бакалавърска степен по политология в УНСС, Натали избира да се установи отново в родния си Вършец. Там тя не само намира истинско щастие, уют и спокойствие, но и с желание работи за развитието на малкото градче, което обича.
Когато говорим за опазване на околната среда, често се обезсърчаваме, представяйки си глобални споразумения и далечни политически инициативи. Истината обаче е, че грижата за природата започва от нас – от нашето семейство, нашия двор и нашия собствен град. Опазването на природата е нашето съзнателно усилие да съхраним дома си и за тези след нас.
Понякога промяната идва бавно и това може да бъде обезсърчаващо, но тя не е състезание, а пътуване. И най-хубавото е, че всяка наша стъпка прави пътя за следващите малко по-лесен.
И ето така, чрез играта и забавлението, Берковица проправи символична пътечка. През изминалия уикенд седемдесет участника в еко предизвикателството „Нашата Берковица! Играй! Откривай! Променяй!“ крачка по крачка преминаха през осем предварително подготвени локации в града. И най-малките участници от детската градина, и най-възрастните ентусиасти от „Клубът на туристите-ветерани“ решаваха загадки, набавяйки си предмети, необходими за изпълнението на тайната им мисия.
Снимка: Инна Герова
Специално сформираният отбор от популярни инфлуенсъри беше допълнителен мотиватор и източник на вдъхновение за участниците. Чефо, Тоби и Станислав се впуснаха самоотвержено в предизвикателството наравно с местните екипи, доказвайки, че каузата няма „звезден“ статус – тя е за всички ни. Кулминацията на деня бе връчването на заслужените медали и грамоти на всички еко герои.
А финалът бе повече от символичен – всеки участник даде реален шанс на природата, засаждайки цветна луковица, която ще напомня за този ден с първите пролетни цветове. Засаждането обаче беше само етап от предизвикателството. За да докажат, че са истински посланици на идеята за устойчив живот, участниците демонстрираха отлични знания, свързани с опазването на околната среда и правилното рециклиране. Събитието завърши с десетки усмивки и снимки за спомен.
Ако трябва да вземем най-ценното от изминалата събота и да го облечем в думи, то това би било: увереността, че когато действаме заедно, промяната наистина се случва.
Снимка: Инна Герова
Относно автора
Инна Герова
Тишината и спокойствието са моето лично убежище. Обичам дългите протяжни дни, есенното слънце, шума на дърветата и зимния покой. Обичам ги, но e все по-трудно да им се насладя, защото са заглушени от гръмките гласчета на моите две госпожици. В тяхната компания блажено
си живеем в Северозапада. Пътуваме семейно, изследваме околностите, забавляваме се заедно и сме щастливи, че имаме възможността да го сторим извън големия град.
