Мостът между корените и иновациите: историята на Светлин Симеонов
Йоана Димитрова
Тази история ни връща в края на 90-те и първите години на 21. век, когато протече детството на последното поколение, което не бе изцяло зависимо от телефона. Тогава превес все още вземаше общуването очи в очи и най-важни бяха връзките, които се градяха чрез съвместни дейности – хората изпитваха потребност да бъдат заедно в делник и празник. В началото на века животът в Северозапада беше споделен. От честите семейни събирания през междусъседските гостувания до работата на село през почивните дни – свързаността между хората се основаваше на взаимна подкрепа, обединени усилия и предаване на знания и умения. Така се заздравяваха връзките между поколенията. Така се изграждаха общности – семейни, квартални, приятелски.
Това бяха години, в които децата вече имахме първите компютри, но по-важно и търсено забавление все още бяха игрите навън с тайфата. Не се разбирахме по телефона къде ще ходим и какво ще правим. След приключване на училище и домашните задължения просто отивахме на обичайните места и се надявахме някой да изскочи. Идеите се раждаха спонтанно, радостите и неволите също. През почивните дни и ваканциите ни изпращаха на село. Децата на 90-те, родени в Северозапада, израснахме там – в градините, лозята и дворовете на нашите баби и дядовци. Ходехме за сено с каруца, играехме с домашните животни, къпехме се във вировете, ритахме топка по поляните, карахме колелета по прашните пътища и се радвахме на малките неща като да ни купят желаната играчка от сергиите на селския събор.
Пораснахме в интересно време. Докато в други части на света забавленията и удобствата, които дигиталното пространство предлагаше, вече набираха скорост, в българския Северозапад тази тенденция дойде значително по-късно. Все още се пътуваше с пътни карти и възрастните се караха, когато объркваха пътя и се налагаше да питат за посоката. Вместо забили поглед в екраните, младежите прекарваха свободното си време заедно в компании на пейките в парковете с бира, зрънчо, разговори и игри на карти. Малчуганите все още се молехме не за по-дълго екранно време, а да ни позволят да играем до по-късно на улицата на гоненица, жмичка или народна топка със съседските деца. Родителите ни седяха около нас на пейките пред домовете, говореха си, люпеха семки. По някое време започваха неизменните привиквания да се прибираме, които прерастваха във викове, огласящи цялата улица, когато търпението им се изчерпеше.
Да живееш в града, в който си роден и израснал, е специално: улиците пазят всички спомени за най-хубавите и най-страшните ти преживелици. Там е блокът, в който се скри от полицията заради нарушения вечерен час, както и гаражът, чиято врата се наложи да смениш, след като се вряза в нея с първата си кола. В квартала, в който живееше, още се намира легендарният склон, който изкачваше стотици пъти, за да се спуснеш с шейната в снежните зими. Още е там и уличната лампа, която гаснеше и се налагаше да риташ, за да светне отново и да поиграеш още малко пред блока. Ето го и онзи пън – на отрязаната вече джанка, чиито плодове като малък събираше със съседските деца, за да ги продаваш по 5 ст. на хората от входа. Там е детската ти градина, където мразеше да спиш следобед и в чийто двор години наред се събираше с компанията, както и училището, където зад стъклена витрина във фоайето все още стои твоя снимка от първия учебен ден. До него беше лавката на „шефа“ с най-вкусните хамбургери, за които в междучасията тичаше да се наредиш най-отпред на опашката. В парковете още отеква звукът от колелцата на скейтбордовете, а поляната над града помни посрещнатите летни изгреви с приятелския смях на компанията ти от тийнейджърските години…
Така, с преплетените спомени от едно вълшебно детство, започна срещата ми със Светлин Симеонов – героят на тази история. Светли е роден в Монтана и първите си години прекарва там и в две близки села – Доктор Йосифово и Горно Церовене – точно по начина, по който сме го прекарали почти всички деца на онова време. След началното образование в IV ОУ в Монтана Светли се записва в гимназия с разширено изучаване на английски език в родния си град. Интернетът и телевизионните филмчета на чуждия език му помагат да го усвои още в детството. Нивото му на говорене е чудесно, но прави грешки при писането, които в училище постепенно изглажда и то почти без да отваря учебниците. „Дори домашните си правех преди часа. Отлагах до последно и накрая напрежението, че трябва да го свърша и няма накъде, ме задействаше – търсех максимални резултати с минимални усилия“, смее се Светли.
Пътят към усъвършенстването понякога е… на колела
През онези години влагането на време и концентрация в обучение всъщност не беше нещо чуждо за подрастващите. Усилия се полагаха охотно, когато ставаше дума за важните за теб неща. Особено тези, които ще те издигнат в йерархията на тайфата, като това да усвоиш ново умение. По-малките се учехме от по-големите. Онези, които искаха да научат как се прави нещо, показваха завидно търпение да повтарят едно и също действие десетки, дори стотици пъти и да понесат доста провали, падания и рани, докато не го овладеят до съвършенство.
Отиваме в един от любимите паркове в Монтана – Слънчевата градинка, където Светли е прекарал значителна част от тийнейджърските си години. Там се намира най-голямата рампа на Балканския полуостров. Състезанията, които се провеждаха на нея в детството ни, бяха зрелищни. Ролери, велосипеди, скейтове – всеки ден десетки младежи тестваха уменията си с новите трикове докато колелата стържеха площадката, създавайки невъобразим шум.
Светли отваря багажника и вади скейтборд. Мята се умело на дъската и докато кръжи наоколо, ми разказва как е започнало всичко.
Първият му скейтборд бил подарък – един от последните спомени от дядо му. Правата дъска на колела се превръща в интересен за разучаване обект за децата в семейството – заедно с брат му и братовчедите се опитвали да разберат какво е това нещо и какво се прави с него. Така Светли започва да се учи вкъщи на двора и по улицата. Неговите приятели също имали интерес към подобни занимания и в един момент всеки ден в Слънчевата градинка започнали да се събират група от 10 – 15 деца да карат – някои велосипеди, други скейтбордове, трети ролери. Междувременно се учат и да поддържат мястото, което им предоставя поле да упражняват любимите си занимания. Полагат грижи за парка, чистят го и дори сами си правят уреди за скокове и тренировки.
Светли си спомня колко интересно му било да разбере как се скача във въздуха с дъската. Започнал да се учи от другите и след като разбрал какъв е принципът, били нужни доста тренировки за овладяване на движенията. „Прогресът е да усвоиш даден трик. Често го повтаряш с дни, но не си сам – има още поне четирима, които го учат. Като един от нас го стъпи, всички се радвахме, мотивирахме и се надъхвахме. Другите натискаха още повече, за да успеят и те. Това е разковничето – взаимното подтикване, състезанието. От 8. до 12. клас бях тук всеки ден. Поставях си за цел винаги като идвам да упражня всички трикове, които знам. Те ме научиха на постоянството, необходимо да усъвършенстваш дадено умение“, разказва Светли.
Да станеш добър в определен спорт винаги крие рискове. През едно лято четири момчета от групата си нараняват глезените и са с патерици. „Присъдата“ на Светли е цели два месеца с гипс. Той не издържа да седи отстрани и да гледа как другите карат и още на втората седмица маха гипса, а на третата се връща към заниманията с дъската. Ето толкова упорити бяха децата на 90-те в желанието си да усвоят ново умение! А упоритостта и постоянството винаги се отплащат с резултати и често дейностите, които ни влекат в детството, остават важни за нас. Минали са години, но Светли все още намира време за скейтборда: „След като по цял ден седя пред компютъра, сега ми е необходимо занимание, което да ме раздвижва. През студентските години карането ми остана като хоби, което и до днес се стремя да упражнявам поне веднъж седмично.“
Студентски години и вкусът на самостоятелността
Въпреки липсата на ентусиазъм към училищните занимания, Светли иска да продължи образованието си, вижда го като естествен път напред. Заради влечението му към рисуването майка му таи надежда синът ѝ да стане архитект, но той избира друго направление. Математиката също много му върви и Светли отнася това умение в посока бизнес икономика и мениджмънт, ставайки част от редиците на УНСС. През първата година от редовното обучение не прави нищо друго освен да учи – родителите му го издържат докато той свиква с новото място, атмосфера и учебен процес: „Ако искаш да се справяш добре, трябва да присъстваш на лекциите и да се интересуваш извънкласно от нещата – повечето знания придобих от собствен интерес и допълнително потърсена информация.“
Стремежът на Светли към разширяване на хоризонтите събужда в него порив да работи извън страната. Още през първата година в университета има голямо желание да се запише за бригада в Щатите, но високата сума, необходима за заминаването, го спира. През втората година започва работа в голям международен колцентър в София – продава пакетни почивки за авиокомпания във Великобритания. Да докаже на себе си, че може да се издържа сам, е първата му голяма цел, следвана от желанието да си купи кола, да заживее самостоятелно и, разбира се, да сбъдне дългоочакваната си мечта да отиде в Америка.
Нови хоризонти
„Заминаването на бригада е едно от най-добрите решения, които някога съм вземал“, споделя Светли, показвайки ми тениската, която носи – спомен от едно от работните му места в САЩ. Едно от работните места, защото когато заминаваш за Америка с цел да спестиш пари, работиш поне на две. Освен в доходите Светли открива мотивация и във възможността да тества езиковите си умения и да разшири мирогледа си: „В родината имаш един поглед върху нещата, но като отидеш на друго място получаваш база за сравнение къде се намираш, къде е България спрямо другите държави, срещаш се с доста хора от цял свят. Това е отварящ очите опит.“
Първото лято в Америка отвежда Светли на Източното крайбрежие, където го запознава с живота в някои от щатите, граничещи с Атлантическия океан. Работи в щата Мериленд, в малък град на име Оушън Сити (Ocean City) – туристическо полуостровче, което с едната си главна 6-лентова улица наподобява дълга права линия, заобиколена от океана. Там работи на две места на общо 16-часов работен ден. Сутрешната му заетост е в магазин за понички, а вечерната – в ресторант: „Изкарах четири месеца на 4-5 часа сън на нощ, но дейността в тази сфера доста разви работната ми етика, особено когато започнах аз да отварям магазина. Да съм там независимо какво се случва и хората да могат да разчитат на мен, ме научи на организираност, отчетност и отговорност.“
Екипът в магазинчето се състои от него и още двама българи. Справят се самостоятелно, управителят им гласува доверие и почти не идва на място. Редуват се – докато един работи на касата, другите двама правят поръчки по избор на момента. Така, на високи обороти, ежедневно работят пред постоянна опашка от около 10 души в продължение на 6 часа.
„Акцентът в спомените ми от тази работа е нещо, което в България едва ли би се случило. Имахме класическия случай с клиенти полицаи, на които решихме да не искаме пари. Съгласиха се като казаха: „Добре, тогава ще платим на човека след нас.“ Човекът зад тях си поръча, те платиха, при което той на свой ред продължи жеста като плати на този след него… и така в продължение на 30-минутна опашка от клиенти! Имали сме няколко подобни ситуации – и ние, и хората се зареждахме много! Клиентите оставаха с чудесно впечатление и ни пишеха позитивни отзиви. Собственикът има такива магазини на 10 други улици, но обратната връзка на хората ни определяше като най-добрата локация.“
Позитивното отношение поддържа нагласата им да правят малки жестове като например на някои семейства да добавят по няколко допълнителни понички или да не вземат пари на дете. „Защо не? Работиш там, знаеш колко продукт се прахосва – защо вместо това да не го дадеш на клиента и да го зарадваш? Никога не знаеш – това може да е жест, който да отключи силна емоция в него и той да го предаде нататък“, казва с усмивка Светли.
Поле с крави вместо Големия каньон – едно епично приключение с ценен урок
Въпреки че дейността има много положителни страни, изтощението в края на сезона е осезаемо. Това, което крепи Светли, е, че работата намалява и по-хубавата част от бригадата тепърва предстои. По традиция последните две седмици са резервирани за почивка и преживяване на колкото се може повече. Първата година след сезона той и група приятели от България обикалят Ню Йорк и Флорида, а втората – Калифорния и Невада на Западния бряг. Светли се впуска в разкази за преживени перипетии, които ми припомнят какво е да пътуваш в чужда държава на тази възраст и колко много неща могат да се объркат. Но истината е, че тези обърквания се превръщат не само в най-интересните за разказване истории, но и в едни от най-големите ни уроци.
За Светли и приятелите му това са два неуспешни опита да видят Големия каньон. След поредица от злощастни обстоятелства първият опит завършва с нарушаване на закона – групата спира автомобила си директно пред емблематичното най-високо съоръжение в САЩ, за да не изпуснат крайния срок на билетите, от който ги делят броени минути. „Ние сме от България и имаме мисия – с тази нагласа спряхме пред Стратосферата в Лас Вегас. Бяхме изморени, прегрели, с изчерпани батерии на телефоните, но твърдо решени да се насладим поне на една от големите атракции.“
На следващия ден вторият опит да стигнат до световноизвестната природна забележителност започва с повреда на наетата кола, последвана от часове в чакане на улицата да я сменят с друга и накрая ги оставя на грешно място и в трудна ситуация: „Слязохме и осъзнахме, че сме със спукана гума по средата на нищото, с пет крави… и не сме на Големия каньон.“ Неуспехът, макар и горчив, бива преглътнат, гумата е успешно сменена, а урокът се помни и до днес: „Да, не видяхме Големия каньон, но кой друг има фотосесия с крави, справи се със спукана гума насред нищото, работи като отбор в надпревара с времето и въпреки всички гадости не изгуби присъствие на духа? Преживяното през онези дни ми показа, че нищо не може да надмине работата в екип. Има огромна разлика между това, което можеш да свършиш сам, и това, което можеш да постигнеш с група от хора. Ако си сам, дори един момент, в който си несигурен или не си в настроение, може да те отклони от пътя. Когато си в група, имаш голяма опора – държите се един друг отговорни и заедно се дърпате напред.“
Завръщане към корените
След като завършва университета и последното запланувано пътуване до Америка се осуетява заради Ковид пандемията, Светли се прибира в Монтана. Много студенти, които заминават на бригада в САЩ, търсят възможност да останат да живеят там. Светли обаче няма подобно намерение. Неговият избор е да се върне на родното място и да живее в Северозапада.
„Хареса ми атмосферата на Америка, но си личеше, че всичко е изкуствено – от продуктите до хората. Всичко ти грабва очите, но когато го разгледаш в дълбочина, разбираш, че е някаква фасада. Тук, на Балканите, хората сме по-директни и честни. Като погледнем назад в историята, на територията ни са възниквали много войни и конфликти, хората са заякнали като дух, не се предават пред предизвикателствата на живота и доказват, че с малко средства и помощ успяват да живеят и да бъдат самостоятелни. На село баба и дядо още имат градини и животни – не искат да разчитат на друг – гледат да си докарат сами това, от което имат нужда. Това е доста силна черта.“
Този край е дал много на Светли: това да може да разчита на себе си, да не се отказва, да осъзнае, че животът не винаги е розов, но винаги може да направи нещо, да остане борбен: „Израснах около хора, които дават всичко от себе си, аз имам същия манталитет. Не ме е страх от работа. Работя от малък и до ден днешен ходя на село, за да помагам. Липсва ми не физическата работа, а щастието и удоволствието, което даваш на хората, споделяйки труда по този начин. Ако се включа в прибирането на дървата, ще го направя не защото ми е кеф да цепя дърва, а защото искам да помогна на дядо ми.“
Животът в столицата също не блазни Светли, обвързан е с прекалено много разходи, а и според него винаги те влече да се върнеш там, където си роден и израснал: „Не разбирам довода, че Северозападът е западнал – в крайна сметка, ако не си тук, за да движиш района напред, един вид го изоставяш. Мисля, че има смисъл да оставаме и да го развиваме, особено сега – мобилни сме, има магистрали, проходи – до столицата се стига сравнително лесно. Установяването в Монтана за мен не беше под въпрос. През четирите години в университета винаги се връщах при приятелите в родния град – групичка от 4-5 момчета, които бяхме заедно от 1. до 12. клас. По-голямата част от приятелите ми от детството останаха в Монтана и искат да развиват този край – Николай отвори школа по народни танци, Томас – студио за татуировки. В забързания голям град си по-скоро единица, а тук си част от общност. Роднини, приятели – ако имаш нужда от нещо, тук са хората. Близостта е много повече. Това ме върна.“
Не гледай пред капака
Сред личните интереси на Светли е проучването на факти, които му правят впечатление. Темите, които го вълнуват, са главно исторически и от света на финансите. Историята му е интересна, но не написаното в учебниците, което Министерството на образованието е решило да знаем, а други източници и гледни точки: „Ако четеш историческите данни от перспективата на чужда държава е съвсем различно – харесва ми да обогатявам знанията си с различни източници. Така си създаваш една по-цялостна картинка – можеш да разграничиш пропагандата или поне да се замислиш дали това, което четеш, е истина.“
Инвестициите също са предмет на изследване: „Чувстваш се добре като знаеш, че имаш план, че ако всичко се срине и останеш безработен, има на какво да разчиташ. Трябва да инвестираш в бъдещето си – хората, които харчат парите си месец за месец, не гледат напред във времето. В момента може да си добре, но никога не знаеш какво може да ти се случи – проблем със семейство, здраве – трябва да имаш вариант в такива ситуации. Сещам се за хубава аналогия с шофирането: докато шофираш, не гледаш пътя непосредствено пред капака – на това ме научи инструкторът ми Пламен – колкото по-напред виждаш, толкова по-добре можеш да реагираш.“
Водата трябва да тече
Светли е един от старшите агенти на компанията за превоз на автомобили SGT Bulgaria – работи там вече шеста година. Започва през 2020 г., когато са екип от едва десет души. Кандидатства за длъжност, свързана с писане, но когато на интервюто Даяна Михайлова (тогава тийм лидер на екипа) разбира, че нивото му на английски е високо, не може да пренебрегне това и почти го принуждава да започне работа на телефона. Светли не е разговарял по този начин с клиенти и се притеснява, но при обучението Даяна му обръща много внимание, спокойна е и това му дава увереност, че може да се справи.
Значим пример, който мотивира и дърпа Светли напред в развитието му, е Цветелин Савов, изпълнителен директор на SGT Bulgaria: „Цеци работеше заедно с нас дори през уикендите. Когато виждаш, че шефът, който може да не се занимава, е „човекът в боя“ – винаги пръв запретва ръкави и работи рамо до рамо с теб, това ти носи невероятна мотивация. Всички лични примери от него, на които бях свидетел, след това прилагах с хората под мое ръководство – да покажеш, че си там, когато имат нужда, че не те е страх от работата, а си част от отбора и те е грижа.“
Цветелин прилага успешно подход, който Светли вече добре познава и оценява високо – състезателния: „След около година и половина станах старши агент, на телефоните вече бяхме седем души, осъществяващи връзката между превозвачите на колите и клиентите. Когато Цеци обявеше състезание за постижения, гледах да съм пръв. Заради високите ми резултати постепенно ме включваха в срещи, за да дам мнение от гледна точка на човек, който е в постоянен досег с шофьори и клиенти. Давах идеи, които впоследствие се осъществяваха успешно, и лека-полека заедно подобрявахме методите си на работа.“
Когато решенията, които предлага, се оказват работещи, ръководството оценява креативността и мотивацията на Светли и му делегира повече задачи: „Когато виждах проблем, се опитвах да намеря най-лесния начин да го разреша. Често оправях заплетени случаи, които никой не искаше да поеме, можеха да разчитат на мен да върша неща, които обикновен агент не можеше. Нямах подготовка, просто поемах отговорност. А когато ми даваха допълнителни задачи, намирах начин да се възползвам – да се уча в процеса и да подобрявам резултатите си. Все още съм на принципа, на който бях в училище – най-добри резултати с най-малко усилие“, смее се Светли.
В следващите две години компанията се разраства много бързо, отварят се нови позиции. До този момент Светли е изпълнявал много длъжности: супервайзър, треньор, отговорник на екип, специалист иновации, младши мениджър, мениджър колцентър. Всяко следващо стъпало води до развитието му не само в кариерен, но и в личностен план: „Да поемам най-трудните обаждания доведе до усъвършенстване на комуникационните ми умения и до специализиране в дейности, които извършвах само аз. Впоследствие започнах да обучавам и други агенти. Когато сформирах свой екип, за пръв път имах възможността да обучавам хора от началото до края. Аз ги тренирах, но те също ми даваха насоки и идеи, а след това, когато гледах как най-добрите създават екипи на свой ред, чувството на удовлетворение беше изключително голямо. Създадох и един нов екип, който се занимава само с обработването на данни, лицензи и застраховки на компаниите превозвачи и техните шофьори. Благодарение на това избегнахме много рискови ситуации. Когато започнах да работя съвместно с IT агентите ни научих много за техническата страна на нещата и успяхме да автоматизираме успешно много от процесите и да улесним работата си… Нагласата към предизвикателствата е много важна за успеха. Мисля, че свободната ни воля се проявява точно там – в това как приемаме нещата, които ни се случват – от това зависи да извлечем полза за развитието си и това на екипа.“
В работата вниманието на Светли е насочено именно към развитието и това какво може да се подобри: „Трябва да си доволен от постигнатото, но не да мислиш, че това е горната граница. Винаги има място за развитие. Да, не можеш постоянно да работиш на сто процента, но е важно да можеш да достигнеш потенциала си и да покажеш на себе си и на хората наоколо, че има причина да си тук и си го заслужил.“
Ръководителите на компанията са наясно, че ако агент се задържи дълго на една и съща позиция, има риск да го загубят, затова предоставят шансове за развитие и промяна. С новите идеи, разработки и проекти мотивацията на Светли в работата винаги се връща с нова сила: „В днешния свят всичко се движи напред. Ако не се движиш, изоставаш. Не е хубаво водата да се застоява, трябва да тече. Като седя на едно място ми се губи стихията“, отбелязва Светли, имайки предвид водната си зодия – рак, и допълва с усмивка: „В крайна сметка не съм бил само агент на чата – позицията, за която всъщност кандидатствах. Съдбата очевидно си има нейни планове.“
В SGT Bulgaria Светли се чувства в „свои води“, удовлетворен от усещането, че постига и гради, че намира начини и компанията, и клиентите да печелят. Атмосферата на идеи и предприемчивост го вдъхновява и го държи буден и мислещ. В Монтана той остава здраво свързан със своята земя и минало, но погледът му е вперен в бъдещето, което гради. Наясно е със силните и слабите си страни, търси начини да се усъвършенства и както татуировката на лявата му ръка напомня – да извлича мъдростта от житейските ситуации и да израства чрез нея. Светли се движи през живота с качествата на водната си стихия – намира пътя с най-малкото съпротивление, винаги е устремен напред, но и пази връзката със своя извор. Докато гледам как застава на моста за следващия кадър, си мисля: нима не е именно това най-важното за всяко ново поколение – да изгради мост между миналото и бъдещето? Да вземе даровете на своето начало и, допълвайки ги със собствената си опитност по пътя, да ги използва за съграждане на непрестанно обновяващия се нов свят?
Всеки от нас е продължение на живота и носи потенциала на развитието не само на своята личност, но и на своите „екипи“ – семейството, приятелския кръг, колегите, общността. Задачата ни е да използваме заложбите и уменията си като ресурс, за да „преведем“ себе си и другите успешно напред. В света на идеите и технологиите напредъкът е бърза величина, но за да го догони материята – да се построи мостът напред между старото и новото, между корените и иновациите – трябва да положим усилия за изграждането на здрави основи. И по-добре да дадем най-доброто, което знаем и можем, и да градим съзнателно и съвестно.
На тези основи се осланят нашите предци.
За тези основи се държат нашите деца.
