Певецът, писателят и човекът Константин Кацаров
Стела Георгиева
На 3 април в зрителната зала на Народно читалище храм-паметник „Христо Ботев-1879“, гр. Козлодуй, имахме честта да се запознаем със съвременния автор, музикант и най-вече земен и до болка откровен човек – Константин Кацаров.
Заедно със своята група „Ренегат“ той е изпял над 200 авторски песни и остава едно от трайните присъствия на българската рок сцена. Автор е на 19 книги, в които прозата му е лична, дръзка и разпознаваема. В тях преминава през любов и загуба, приятелство и предателство, истини, които или ще те съкрушат, или ще те изградят.
Не можем да дефинираме еднозначно каква точно беше нашата среща – тя не беше типичната среща с цел литературно четене. Той пя за нас, разказа ни за книгите си, за живота си, за музата, любовта, отчаянието, болката, но и смисъла, опората, нещата, които са го вдигали и които го държат и до днес в духа, в който го видяхме, а повярвайте ни, той беше силен. Пеейки на сцената, Кацаров има присъствието и безспорния талант, четейки книгите му ще прозрете интелекта, ще усетите нежна душевност и смирение под иначе внушителната му външност.
Водещ на срещата беше Александър Казаков, който му зададе няколко въпроса, чиито отговори ще ви споделим:
Първият въпрос беше: „Кое е по-голямо изкушение за теб – празният лист или пълната с публика зала преди концерт? Или иначе казано – ако трябва да избереш – кое е по-близо до истинското ти „аз“: микрофонът или писалката?“ Тук Кацаров отговори изключително категорично, че никога не му се е налагало да избира между двете, защото за него писането винаги е било по-близо до неговата душевност и стои над всичко останало. Самоопредели се като „малко скучен персонаж, домошар“, а писането винаги му е носело по-голяма наслада и спокойствие. Започнал да пише още от дете, защото така „бягал от действителността“.
Когато се уволнил от казармата, съвсем тривиално, се влюбил в едно момиче и „спешно му се наложило да започне да работи, за да си докарва парички и да може да заслужи вниманието ѝ“. Тогава срещнал приятелите си от спортното училище, което завършил със специалност щангист, и те го насърчили да започне работа като охранител. Той определено имал данните да упражнява тази професия – 130-килограмов, татуиран, с дълга коса, як, здрав мъж, който трябвало просто да „гледа лошо“ и да казва – „5 лв. входа“. Така поставил началото на няколкогодишната си кариера на охранител. И ето, че идва една от поредните вечери, в които е на работа, но вече се е издигнал в йерархията и не събира 5 лв. за вход, а вътворява ред в известно местно заведение, в което гостуват поп-фолк изпълнители. Докато е в кухнята, вратата е отворена и отвън се чува песен на Whitesnake или Iron Maiden (не е съвсем сигурен). Той си „крещи, недоумявайки, че някой би приел това за пеене“ и го чуват момчетата от групата на Рени (небезизвестната поп-фолк певица, която в онзи момент гостувала на въпросното заведение), които, изумени от неговия глас, го заговарят и му обясняват, че те също са рокери, в момента записват албум и свирели поп-фолк само заради парите. Поканили го да отиде в тяхното студио и той го направил. Докато слуша песните им, той научил текста на една от тях и те го поканили да я изпее – в момента, в който я изпява, „ама така хубаво, че да те заболят гласните струни“, всички са във възторг и го молят да стане част от групата. Кацаров, разбира се, е съгласен, представяте ли си: „той вече има рок група, не тръгва от гараж, а направо тръгва от запис на албуми“. В този момент се сблъсква с лукавата и грозна действителност. Всички си тръгват, неговата кола е малко по-далеч и докато върви към нея го догонва собственикът на студиото, който си има свояу група и му обяснява как „тези момчета не са достойни за него“, канейки го да се върне в студиото, за да чуе техните песни и да изпее някоя. Тогава Кацаров изпява и първата си песен – „Сам“, така се създава група „Ренегат“.
Започват да работят заедно, правят цял албум и търсят звукозаписна компания, която да го издаде, но се оказва, че това не е толкова лесна задача. Кацаров е на ръба да се откаже когато получава обаждане не от кого да е, а от Митко Димитров (Пайнера), който го кани на среща в Димитровград. Той сподели, че такова отношение никога не е получавал до този момент. Седнали и изслушали целия албум на групата, около 50 минути, песен по песен. Тогава получил предложението да бъдат записани три клипа и група „Ренегат“ да бъде промотирана от Митко Пайнера, независимо от факта, че са рок група. Кацаров, загърбвайки предрасъдъците си, се съгласява. Първият клип, който вижда бял свят, е към песента „Сам“. Започва да се върти на всеки час по телевизия „Пайнер“. Не след дълго Кацаров получава втора покана за среща с продуцента на групата, на която му обяснява, че „хляб в рока няма“, но талантът му е безспорен и трябва да бъде развиван – това е моментът, в който рокаджията Константин Кацаров получава предложение да създаде собствен албум, да бъде промотиран, с гарантирани участия и доходи, реализиран изпълнител, по който ще въздишат хиляди жени… Константин Кацаров – част от поп-фолк гилдията. Тук последва смях в залата и не беше необходимо да се задава риторичният въпрос: „Прие ли?“
Докато говорим за пеенето, тук е моментът да отбележим, че по време на нашата среща Кацаров изпя за нас няколко вечни български хита, като: „Да те жадувам“, „Клетва“ и „Любовта, без която не можем“. Това бяха моменти на истинско блаженство за нас – публиката, такъв глас, такъв талант, че каквото и да кажем, би било малко.
Но ето, че група „Ренегат“ вече повече от 25 години е част от българската рок сцена – при това изцяло на български език и с над 200 авторски песни зад гърба си. На въпроса „Как се оцелява толкова дълго в музика, която често е в сянката на комерсиалните стилове?“, Кацаров отговори много категорично: „Когато истински обичаш нещо, търпиш неудобствата. При мен любовта към това, което правя, е толкова голяма, че неудобствата нямат никакво значение и съм решил да си изтърпя липсите.“
Дотук с музиканта Константин Кацаров, време е да поговорим малко и за интелектуалеца, писателя в него.
Зададен му бе въпросът: „До каква степен героите в твоите книги са отражение на твоя собствен живот и личност?“, на който отговори, че 95% от разказите, които е написал се припокриват с неговия личен живот, той пише за неща, които е изживял, които е почувствал и които го вълнуват – тогава има истинска страст.
През годините неговите книги са издавани от едни от най-големите издателства, но „за да се задържиш в шоубизнеса трябва да имаш един набор от качества, които моят характер не притежава – аз не съм лесен за манипулация, не мога да изпълнявам команди, които не ми допадат“, каза Кацаров. Това е и причината да прекъсне работата си с големите издателства и към настоящия момент да работи с малко издателство и чрез социалните мрежи. Избягва изявите по медиите, предпочита личната среща. Именно затова организира тези срещи – така се сближава с хората, получава обратната връзка, истинското удоволствие и удовлетворение, реалния резултат от творчеството си.
Животът на Константин Кацаров минава през низ от метаморфози.
Той е единствено дете, но винаги е мечтал да има по-голям брат. Майка му забременява с близнаци – да, няма по-голям брат, „но ще има брат и сестра, за които ще се грижи“. За огромно нещастие майка му губи близнаците и това е голям шок за него. Той пак остава сам. Майка му се разболява от автоимунна цироза, баща му от притеснение получава инфаркт, той тича от болницата в София до болницата в Пловдив. Битката му е била не само физическа, но и психологическа. Но успява. Той е безсмъртен. До един момент, в който разбира, че има злокачествено образувание. Започва борбата, не толкова заради себе си, колкото заради децата си – „Не исках да ме гледат как си отивам като страхливец“. Минават две-три години и когато вече изглежда, че всичко е свършило, отива да си направи скенер и се оказва, че има рак на щитовидната жлеза… Всичко се повтаря отначало, операции, терапии…
Това е преломният момент, в който той решава да промени всичко. Негов приятел има вила на Витоша и той отива да живее там, усещайки, че вече е слаб, вече не е онова безсмъртно 130-килограмово момче и не иска да го виждат такъв. Там остава в продължение на две години и именно тогава започва да пише разказите, като в края на втората година те наброяват над 400. Когато всичко свършва и той се чувства вече изцелен, взел всичко от света, от Господ, от природата, се връща отново към романите.
Първият български аудиороман е негово дело, „вдъхновен“ от неговия дядо, Константин Кацаров. Тук много се смяхме. Дядо му хъркал много, ама толкова много, че „това било несъвместимо с човешкия живот“ и поради тази причина, той и баба му спели на два ъглови дивана в кухнята. По онова време точно в 00:00 ч. по радио „Христо Ботев“ пускали аудио театри. Той се влюбва в тях и мечтае някой ден, като порасне, да направи аудио книга. Със завършването на книгата „Мутра“ решава, че е дошло времето, но никое издателство не го подкрепя… нямало смисъл, ще глътне твърде много средства… Но все пак той успява!
В този аудио роман участват около 40 човека – Христо Шопов, Джоко Росич и почти целия Драматичен театър Пловдив. Музиката е специално написана за романа, всяка звукова среда е правена в отделно студио. Отнема му около 6 месеца, огромен проект, труд и средства, но в резултат – огромно удовлетворение. Авторът сподели, че това е най-големият проект в неговия живот, а най-голямата му гордост е участието на Христо Шопов в него, той е и причината за завършването на книгата му „Бясното куче“, която започва още на 14-годишна възраст. Тя събира цялата история от трите му книги „Леден свят“, „Дрибъл“ и „Мутра“, където в образа на главния персонаж е визуализиран именно Христо Шопов. Най-голямата оценка за своя аудио роман той получава от Наум Шопов, бащата на Христо Шопов, в момента, в който чува романа и заплаква – какво по-силно и по-искрено признание от това…
Разказа ни и за Павароти – любимият му певец за всички времена, независимо, че не пее рок! През годините искал да направи Карузо, само че с български текст – „Безумно тъпо, глупаво, гадно, долно – кой ще слуша това оскверняване на музиката?…Обаче аз исках да го направя, да опитам, може пък да се хареса на хората…“, каза той. Един прекрасен ден се запознава с Ива Кацарова – неговата съпруга. Тук не може да не споменем огромната любов, с която във всеки възможен момент той говореше за нея, пламъкът в очите му, когато я погледнеше всеки път… По всичко личеше, че тя е не само негов спътник, тя е движещата сила, опората и вдъхновението в живота му. Споделяйки и тази своя идея, тя го насърчава да го направи – „Тя беше първият човек, който ми каза – Това е велико! И написа текста, който не е дословно текста на Карузо, направихме по-нов прочит, и я записахме. Кръстихме песента „Павароти“ – аз я исках за мен си.“ Един ден Кацаров получава неочаквано обаждане… от Николета Мантовани – жената на Павароти. Ива не била толкова изненадана, защото именно тя изпратила песента на Николета Мантовани, която била възхитена от нея, въпреки че не разбирала текста на български език. Тя ги поканила да гостуват в дома ѝ в Модена и те, разбира се, отишли. Тогава Кацаров се докоснал до пианото на Павароти – чест, която не е оказвана на никой друг дотогава. Благословията на Мантовани му дава смелостта да пусне песента, да направи видео и да я подари на зрителите.
Вечерта ни завърши с невероятното му изпълнение на песента „Сляп ден“.
Статията ни не беше кратка, но емоциите от срещата ни бяха големи и няма как да се преразкажат по-накратко. В заключение можем само да кажем: Константин Кацаров е един изключително премерен, принципен, безкрайно забавен, талантлив и харизматичен музикант и писател, който не се страхува да говори открито и да назовава нещата с истинските им имена!
