С труд, дисциплина и сърце: историята на Ангел Тодоров и успехът на волейболния клуб във Вършец
Натали Ангелова
В малките градове често най-ценни остават хората, които избират да не си тръгнат. Хората, които въпреки възможностите другаде, остават там, откъдето са тръгнали – за да създадат семейство, да работят, да предават знания и да бъдат пример за следващите след тях. Такива хора рядко говорят шумно за себе си, но резултатите от труда им се виждат – в очите на децата, в успехите, в уважението, което оставят след себе си.
Днес ви срещаме с един такъв човек – Ангел Тодоров. Учител по физическо възпитание и треньор по волейбол във Вършец, който вече повече от десетилетие посвещава времето и енергията си на младите хора в града. За спорта, за трудностите, за емоцията от победите и за смисъла да останеш именно тук – разговаряме в следващите редове.
Представете се с няколко думи – кой е Ангел Тодоров извън залата?
Човек, баща, семеен човек. Стремя се всичко вкъщи да бъде наред, както и в залата. И на двете места държа на строгостта, но и на справедливостта.
Как започна Вашата връзка с волейбола?
Моята връзка с волейбола започна още в ранно детство. Баща ми ме заведе на тренировки – първите стъпки бяха по негова инициатива. Честно казано, в началото нямах особено желание, но с времето осъзнах, че този спорт наистина ми харесва. Там намерих приятелства, видях, че мога да се развивам и че това е нещо, което ме прави щастлив.
Завърших бакалавър със специалност „Педагогика на обучението по физическо възпитание“, а след това и спортна педагогика, насочена изцяло към треньорската дейност. Докато учех, играех за мъжкия отбор на Велико Търново, след това и за Севлиево. Постепенно разбрах, че това е моето призвание. Само няколко месеца след като влязох в залата, вече знаех, че волейболът ще остане част от живота ми.
Какво означава за Вас да живеете и работите именно тук – във Вършец?
За мен това означава много. След като завърших, имах възможност да остана във Велико Търново. Бях започнал и докторантура, имах желание да се развивам там. Но с течение на обстоятелствата реших да се прибера във Вършец и да помогна на децата тук – на тези, които имат желание да се развиват като волейболисти. Исках това, което съм научил през годините, да го предам нататък и да ги запаля по спорта.
Откога се занимавате с треньорска дейност?
През 2012 г. взех бакалавърска степен. След това една година работих като спасител, а през 2014 г., след отказването на тогавашния треньор Тодор Тодоров, той лично ми се обади да поема отбора. Разбира се, приех.
Тук мога да спомена, че ти беше едно от първите момичета в първия ми отбор тогава. Работех както с момичета (12-14-годишни), така и с момчета юноши над 16 години. След това минах и през старшата възраст. Последните години съм изцяло насочен към детско-юношеската школа – малки момичета от 3. и 4. клас, за да изградим основата още от самото начало.
Така че вече 12 години съм треньор по волейбол и съм минал през почти всички възрастови групи.
Какво е най-трудното в работата с деца и подрастващи?
Най-трудното днес е концентрацията. На децата им трябва много силен интерес, за да се запалят истински. Телефоните и технологиите промениха страшно много начина им на мислене. Те са свикнали всичко да става бързо – с едно щракване. А спортът изисква време, търпение и постоянство. Именно това е най-голямото предизвикателство.
Как мотивирате младите състезатели да не се отказват?
В началото на всяка учебна година събирам не само децата, но и родителите им. Защото спортът е двустранен процес. Детето трябва да идва с желание, а не насила. Но и родителят трябва да бъде ангажиран – да попита как е минала тренировката, дали му е харесало, дали се чувства добре.
Опитваме се да работим заедно, за да виждат децата подкрепа и от двете страни.
Има ли момент, който никога няма да забравите като треньор?
За толкова години има много такива моменти – лагери, турнири, победи, загуби. Имам спомени с всеки набор, който е минал през залата. И когато след години видя някое дете, което вече е пораснало, но ме поздрави с уважение и признателност – това ми стига. Кара ме да мисля, че всичко си е заслужавало.
Вие сте и учител по физическо възпитание – как съчетавате двете роли?
Без проблем. До обяд съм в училище, а следобед – в залата. Даже това, че съм учител, помага, защото прекарваме още повече време заедно и по време на часовете.
Работата с деца ми дава постоянна амбиция. Кара ме да вярвам, че всичко има смисъл. Организираме и приятелски турнири, защото искаме да покажем, че спортът не е само победа и съревнование – там можеш да срещнеш и приятели.
Тази година е много успешна за отбора – какво стои зад този успех?
Зад този успех стоят много работа, много нерви и, както се шегувам понякога – доста бели коси. Но всичко си заслужава.
Този набор е наистина много добър – децата бързо схващат, работят с желание и показват характер. Започнахме тренировъчната дейност през септември и успяхме да се класираме за финалната фаза на Държавното първенство по волейбол за момичета до 12 години.
На 25 май ВК „Вършец“ ще бъде домакин на Финалната шестица – нещо изключително значимо както за клуба, така и за самия град. Шестте най-добри отбора в тази възрастова група ще се съберат именно тук, във Вършец.
В група А са ВК „Тетевен Волей“ (Тетевен), ВК „Вършец“ и ВК „Бъдин Волей“ (Видин), а в група Б – ВК „Олимпиец“ (Плевен), ВК „Бдин Вида“ (Видин) и ВК „Тони Спорт“ (Берковица).
Това за нас е огромно признание. От шест срещи имаме само една загуба. А ако се върнем назад – миналата година бяхме около 8–9 място от 12 отбора. Сега вече сме сред най-добрите шест.
И това е още по-ценно, защото се съревноваваме с градове като Плевен, Тетевен и Велико Търново – места с много по-голям избор от деца, спортни училища и по-голяма база. А ние сме малък град с едно училище и ограничен избор. Именно затова този успех тежи толкова много за нас.
За съжаление едно от най-добрите ни момичета претърпя операция и няма да може да участва във финалите. Надяваме се да се възстанови бързо, а останалите момичета да се съберат още повече и да покажат характер – и заради себе си, и заради нея.
Какво бихте казали на децата, които тепърва започват спорт? И какво Ви кара да продължавате?
Първо – да не се страхуват да опитват. Всяко начало е трудно и плашещо – и за децата, и за възрастните. Но ако не опиташ, цял живот ще се чудиш дали е можело да стане.
За мен има три ключови неща – дисциплина, упоритост и постоянство.
А това, което ме кара да продължавам, са емоциите на децата. Радостта им след победа, сълзите след загуба, начинът, по който преживяват всичко истински. Те горят в спорта, борят се на терена и точно това ми показва, че всичко има смисъл.
И може би именно това е най-важното – не само медалите, класиранията или победите. А онова, което остава след тях. Защото спортът не изгражда само състезатели – той изгражда характер, дисциплина и хора, които един ден ще си спомнят кой е повярвал в тях още в самото начало.
Ангел Тодоров е от онези хора, които не просто обучават деца да играят волейбол. Той ги учи да падат и да се изправят, да бъдат отбор, да се борят и да вярват в себе си. И докато в една малка спортна зала във Вършец продължават да звучат топки, смях и детски викове след всяка точка, значи има надежда, че спортът тук не просто съществува – а има бъдеще.
