Авторът на „Моята чипровска видрица”: Има на тази земя какво да дадат и младите, и старите!
Призни
За издание с необичайно име – „Моята чипровска видрица” разговаряме със автора и, краеведа от чипровското с. Железна Славко Григоров. На достолепната възраст от 87 години той с вълнение се връща към важните моменти, белязали историята на торлашкия край, за да ги събере в метафоричното пространство на видрицата. Споделя, че доста хора имат книгата, но би искал да я представи, да се срещне лице в лице с тях, защото има какво да разкаже и на какво да отговори.
„Моята чипровска видрица” е ново заглавие от този автор. Но не първото. Славко Григоров сам се представя така: „Човекът с пишещата машина”. И споделя, че след пенсионирането си не е можел да си представи равното, скучно битие, затова намира утеха в писането. „Заех се да пиша спомени, разкази. Участвал съм в подготовката на три национални чествания в Чипровци. Бил съм на научни сесии и конференции”, разказва той.
Личи си, че торлашкият говор му е особена слабост.
„Знаете ли колко са звучни некои от торлашките думи? Във всяка има блясъка на нашите руди! Нашият край е рударски!”, отбелязва.
По думите му, рано остава без баща, отгледан е от майка и баба, дядо си не помни – заминал в чужбина. А целият живот на самия Славко Григоров се оказва свързан с чипровския край: „Целият живот! Имало е време, когато съм бил и другаде – в Берковица, в Михайловград, но над 25 години съм работил в Чипровци и винаги съм бил там с мисъл и дело.“
Защо Северозападът е важен за Вашето творчеството и съдбата ти?
Привързан съм към чипровския край. Той има славна история. И се питам кой друг край е въставал шест пъти. Шест пъти разрушаван и възстановяван! Първото въстание е на Константин и Фружин, двамата братя. След него – Чипровското въстание в 1688 година, първото най-масово въстание срещу турското робство. Тридесет години е подготвяно от Петър Парчевич, Петър Богдан – велики българи! Велики! Знаели са по седем – осем езика! В това въстание е участвал Северозападът. Над двеста чети е имало с двеста воеводи и подвоеводи. Дадени са много жертви. За него може да се говори много! Аз съм писал в моите книги за Чипровското въстание и неговите водачи, но това е една много голяма тема. Следващото въстание – в 1836 г., е Манчовата размирица. По размерите си се равнява с Априлското въстание. В следващата година – 1837 г. е въстанието на Върбан Пенов – Белимелеца. Така хубаво е написал разказа си „Белимелецът“ Иван Вазов! Въстанието, Белоградчишкото, в лето 1850-о… Тук в Чипровци, в Чипровския манастир идват с четите си Панайот Хитов и Филип Тотю. При всички тези въстания Чипровският манастир е бил средище. Ето как историята на този край е един дълбок кладенец. Много хора са черпили с шепи да пишат за него. И аз също.
Мога да усетя, че историята на родния торлашки край е сред главните вдъхновения за Вас – а какво ви взе този край?
Повече ми е дал, отколкото съм взел! И в моята последна книга – „Моята чипровска видрица”, която излезе през май от печат, казвам: „Малко имах, но колкото имах, го дадох.”
Нека поясним за незапознатите какво означава „видрица”?
„Видрица” е циганска торба, с която циганките са ходели в просия и са слагали всичко в нея – и хлебец, и сушени чушки, и ракийка, и месце, и каквото им дадат…
Според щедростта на хората?
Да! Пиша, че с моята чипровска видрица аз няма да ходя на просия. Аз не съм беден човек! Беден човек е този, не на когото е празна кесията, а главата! Аз мисля, че не съм от тези!
Главата, но може би и душата?
Най-важното!
Какво сте събрали в своята чипровска видрица Вие?
Ценни неща, които трябва да се знаят в моето село и в Чипровци. Там са ми спомените, там ми е животът. И съм доволен, че моите спомени не бяха откраднати. Спомените ми за онова и това време съм ги описал – не, разбира се, подробно, а най-важното.
Вашият живот ли е обхванат в тази видрица, или се връщате и по-назад във времето, когато говорите за спомените, които сте събрали?
И моя живот, и най-важното, което е в познанията ми за въстанията, за някои от войводите, за Георги Пеячевич, Богдан Маринов… Най-важното!
Колко време събирахте вашата видрица?
Не знам дали ще бъде нескромно, но цял живот съм събирал тези неща. Бил съм в Солун, в Охрид, бил съм на крепостта на Самуил, и тези неща ги пиша. В моите книги не бях писал за следите на Васил Левски в чипровския край. Не бях писал за четници на Ботев – няколко човека са дошли и в чипровския край, за да преминат Балкана. Това съм го включил в моята видрица. И много неща … Който желае, може да прочете в книгата. Не е подредена така, както са другите ми книги.
Къде и кога ви е било полезно събраното във видрицата, и обратното – била ли ви е тежка, искали ли сте да я оставите?
Не е било леко. Искам да ви кажа, че в моя живот е имало и препъникамъни. Падал съм и съм ставал. Така че на гърба си съм носил много неща, които ги има във видрицата. И как да ви кажа… като получих пилотния проект на книгата, изпитах една радост, целувах я! От вълнение, от радост! Сълзи ми потекоха! Ето сега докато разговаряме, пак се вълнувам.
Четем ли достатъчно днес, познаваме ли изкуството на Северозапада?
Вие, младите, много знаете. Но има млади хора, които малко четат. Друго нещо е да прочетеш книга, друго нещо е да го четеш във Facebook!
Едно ваше послание ме впечатли преди време: „Останете си в бунтовния Северозапад. Говорете, пишете и работете с любов за него, от тук започва Родината!” Защо го вярвате това и към кого се обръщате?
Към младите! Към младите се обръщам. Действително тук започва родината. От родния дом, от нашия Балкан. Пък и в истинския смисъл на думата, от Чипровския Балкан започва България!
Тази видрица не е за всякакви плещи. С кого би я споделил авторът и?
Приятно ще ми е да я прочетат млади хора. Мои земляци. Много ми е приятно да се срещам с млади хора. Има на тази земя какво да дадат и младите, и старите.
Може би ни липсва търпение на младите, а старостта все пак идва някога и ще дойде и за нас. Но нека се разделим с хубава мисъл.
На всички бих пожелал да обичат отечеството, тук да живеят, защото тук са им корените. Те са дълбоко в земята и там , където е роден, човек се чувства щастлив.
Автор: Мария Тодорова
