Борислава Христова – светъл лъч на картата на психолозите в Северозападна България
Елизабет Тончева
Традиционно на 4-ти април българските психолози честват своя професионален празник. Историята му е интересна, а работата на специалистите е повече от необходима и ценна.
На 4-ти април 1992 г. група студенти по психология II курс се събират да празнуват. Същата нощ решават да нарекат този ден „Професионален празник на психолозите“, като идеята им е подкрепена и от други колеги. Интересът към тази инициатива нараства и през следващите години се празнува в камерен състав. През 1995 г. 150 души се събират в ресторант „Яйцето“ на Софийския университет, интересът излиза извън рамките на купона и се създава „Сдружение на младите психолози в България“, наречено „4-ти Април“.
Често работата на психолога остава невидима. В България все още се усеща скептицизмът към професията и тези, които я практикуват. Това да разбираме и правим разликата между специалистите и самопровъзгласилите се за такива се крие в информираността. Все още се смята, че да се обърнем към психолог, когато се опитваме да се справим с даден проблем, е проява на каприз. Все още се срамуваме да признаем, че се опитваме да се справим с някакъв проблем като цяло. Страхът да не бъдем отхвърлени и да останем неразбрани до голяма степен ни спира да потърсим помощ, когато имаме нужда от нея. Грижата за себе си и хората, които обичаме, не се крие само в избора на здравословна храна и воденето на активен начин на живот. Както физическото тяло, така и психиката на човек имат нужда от грижа и внимание. Когато физическото ни тяло се сблъска с проблем, ние се обръщаме към специалист. Когато психическото ни състояние е пред срив, ние също сме длъжни, в името на собственото здраве и това на близките си, да се погрижим за него по същия начин.
Коя е Борислава Христова?
Днес, на Деня на българските психолози, ви запознаваме с един млад психолог от Северозапада. Борислава Христова завършва образованието си в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Тя е родом от Монтана, прекарала е по- голямата част от живота си там, и се завръща в родното място с идеята да бъде част от една бавна, но важна промяна.
Борислава Христова е „спортист по душа“, както самата тя се изразява. Дълги години прекарва в залата по баскетбол на родния град, където успява да се научи на труд, дисциплина и търпение. Там се среща с различни хора, от които си взема по нещо, което да ѝ бъде полезно и занапред. Започва да проявява интерес към психологията в 9. клас, когато за тема на есе си избира такава, свързана с направлението, и разбира, че това е нейното призвание. След това продължава образованието си в Пловдив, където има възможността да се запознае с много специалисти, от които е успяла да научи много.
Завръщане у дома
Всяко начало е трудно, понякога дори изглежда невъзможно. Борислава споделя, че след завършването си се сблъсква с реалността – за да работи това, което иска, ѝ трябва опит, а никъде не искат да ѝ дадат възможността да го натрупа. Две години тя прекарва, работейки в далечно от нейното призвание поприще, докато един ден не осъзнава, че иска трудът ѝ да има смисъл. Решава да се върне в родния град, готова да направи невъзможното, за да се върне към призванието си. Започва работа като училищен психолог в Берковица. Опитът ѝ показва разликата между книгите и действителността и любовта към психологията се разпалва още повече. Решава да отвори собствен кабинет и да започне да работи за себе си. Споделя, че опитът , който е натрупала в училището, е изключително ценен. Там тя работи основно с деца със специални образователни нужди и с техните родители. Наблюдавайки прогреса им, тя разбира, че е на правилния път. Споделя още, че според нея, за да имат всички деца равен достъп до психолог, училищата се нуждаят от повече от един специалист.
Частна практика
Разговаряхме за практиката ѝ в града, за трудностите и успехите ѝ, за целите и мечтите ѝ, за цялостната атмосфера и отношение към нея като специалист. Борислава ни сподели, че скептицизмът към професията се усеща, но тя остава обнадеждена и вярва, че пътят е правилен, независимо колко е труден. Неразбирането, че това да се обърнеш към специалист, когато имаш нужда, не е каприз, а необходимост, е нещо, което се променя. Разбира и невъзможността и трудностите на хората понякога да включат грижата за психичното си здраве в месечния бюджет. Борислава знае, че има място тук и е решена да остави своята следа. В работата си тя иска да бъде подкрепа за децата. Попитахме я дали има подкрепа от преподавателите си в университета. Споделя, че не поддържа контакт и смята, че това е нещо, от което завършващите студенти имат нужда. Тя самата е имала нужда от помощ в началото, от напътствия и насоки, които да ѝ помогнат да започне.
В какво се изразява работата ѝ на този етап? С какви казуси се сблъсква?
Работата ѝ позволява да изгражда мост в общуването между родителите и техните деца. Понякога, колкото и да се опитваме да намерим път към децата си, не успяваме и имаме нужда от някого, който да ни покаже, че всъщност стоим от една и съща страна на пътя и просто трябва да се обърнем един към друг.
Напоследък светът започна да говори за травмите – наследствени или придобити. Борислава споделя, че хората все по-често търсят причините за своите реакции и действия. Склонни са да намират решения и да се променят, да отработват травмите си. Основното за намирането на правилното решение е разбирането. Хората имат нужда да знаят, че са чувани, приемани и разбирани.
Една от кампаниите на „Призни“ е свързана с дигиталната хигиена. Попитахме и нашия събеседник за позицията ѝ по темата. Борислава е от едно от първите поколения, израснали с технологиите като нормална част от ежедневието. Според нея влиянието на екраните трябва да бъде контролирано и минимално в първите 7 години от живота на детето. Последиците са тежки и влияят върху нормалния живот на децата. Технологиите и екраните са средство за постигане на някаква цел, а не самата цел. Желанието ни като родители да свършим повече задачи през деня не оправдава това, че лишаваме децата си от нормалност, оставяйки ги с часове пред екрана. Обнадеждена е от факта, че голяма част от родители осъзнават последиците от прекомерната употреба на екрани и са склонни да направят промяна.
„Когато гледам света, съм песимист, но когато гледам хората, съм оптимист.“ – Карл Роджърс
Борислава смята, че човек не бива да спира да учи, да се развива. Със завършването на университета хората не могат да очакват да знаят и могат всичко по направлението, което са избрали. Всъщност те тепърва започват да учат. Тя също не се спира до дипломата. За нея силата на мисълта е водеща и посоката, която ще поеме животът ни, зависи до голяма степен от нея. Когнитивно-поведенческите подходи са методи, които тя използва в практиката си. Основно работи върху когнитивно реконструиране и промяна на начина на мислене на хората. Често се среща с такива, изгубили надежда, нежелаещи да поемат живота си в ръце и да се потрудят да променят нагласите си.
Мечтите се преследват, а тази на Борислава е един ден да може да предаде знанията си на тези, които ще последват стъпките ѝ. Мечтае един ден да бъде трамплин за тепърва прохождащите в психологията, да им помогне да надграждат, а не тепърва да минават по същия път и да повтарят същите грешки. Стремежът ѝ е един ден да бъде опората, от която тя самата се е нуждаела в началото на своя кариерен път.
Предписания, приложени на практика
Поинтересувахме се още малко от човека Борислава. Попитахме я с какво успява да успокои ума си, да му позволи да си отпочине след работния ден. Тя сподели с нас, че за нея движението, спортът, рисуването, танците и животните са най-естествените антидепресанти. Прекарва голяма част от времето си сред природата и препоръчва на всички свои клиенти, независимо от степента им на заетост, да отделят поне по 20 минути на ден за движение. Спортът, свежият въздух и движението са естествени регулатори на емоциите. Борислава посещава психолог – работата върху самата нея не спира. Смята себе си за изключително позитивен човек, винаги отворена за нови знания и нови хора.
Изборът на правилния специалист е изключително важен. Съветът на нашия събеседник е да не се притесняваме да поставяме под въпрос образованието и опита на психолозите. Да не се притесняваме да питаме и изискваме информация за това какво и къде са учили и практикували. Прилагането на правилните методи и адекватното идентифициране на проблема зависят от връзката ни със специалиста, към когото сме се обърнали.
Завършихме разговора си с един въпрос, който задавам често на треньорите в бойните спортове. Не знам дали имах някакви очаквания преди да получа отговор, но определено останах очарована. Попитах Борислава как процедира, когато насреща си има по-агресивен човек – човек, чийто гняв е непредвидим, притеснява ли се за физическото си тяло тогава. Отвърна ми, че за нея този човек не е някого от когото трябва да се притеснява и страхува, а някой, който има нужда от нейната помощ и подкрепа. Затова тя търси начин да достигне до него и да му подаде ръка. Борислава смята, че ако има как да му помогне, то е длъжна да го направи. Желанието ѝ да бъде опора, да покаже разбиране, заглушават гласовете на страха и притеснението.
Заключение
Здравето и грижата за семейството ни и самите нас не спира до грижата за физическото тяло. Здравето е и грижа за мисълта и посоката, която поема ежедневно. Деструктивните мисли се превръщат в действия. Невъзможността ни да се справим с емоциите си в привидно битови ситуации е признак за това, че имаме още работа. Когато си мислим, че можем да потискаме негативното, осъзнаваме ли всъщност, че то рефлектира върху действията ни спрямо най-близките ни хора? Не искаме ли да изградим неразрушима връзка с най-близките? Склонни ли сме да работим за нея?
„Най-добрите години от живота ви са тези, в които решавате, че вашите проблеми са ваши собствени, не ги прехвърляте на майка си, на екологията или на президента. Осъзнавате, че контролирате собствената си съдба.“ – Албърт Елис
