Имам…

Имам…
Снимка: Kenrick Mills/Unsplash

… Пандемия.

Звучи глобално! Не, звучи като заклинание, избягало от следващ сценарий на Тарантино. Като несбъднат сън на Форман. Или като такт, дописан от Вагнер. Или сякаш заглавие от Далчев. Не е дума, която може да се изговаря с лекота и безгрижие, заяви генералният директор на СЗО пред медиите през март. Защото, бъде ли употребена неправилно, ехото ще е далечно, разбирам аз.

Но е дума, която със сигурност пренаписва живота ни.

Концепцията ни за принадлежност. Усещането ни за справедливост. Отговорността ни по отношение на хармонията. Самото умение да вдъхваме и изпитваме доверие!

Какво взе от мен дотук тази дума? Лиши ме от дребнавото разбиране, че светът е комфортно място и че всяко изключение е пръст на съдбата, насочен към мен поименно. Предпази ме от сухата трактовка на други думи, валидни преди. Например „трябва”. А също и „искам”. Или „очаквам”. Оказва се, че толкова дълго „е трябвало”, „съм искала” и „съм очаквала”, че постепенно съм се разделила с очарованието на непланираните глаголи.

Като майка – получих значителна част от времето си за сметка на статута на успешна жена. Сега съм у дома и всичко друго може да почака, но не и привилегията да гледам как децата ми порастват. Останалото е все така важно. Сега просто откривам, че е достатъчно да го организирам добре.

Пиша повече.

Пиша всичко, което почувствам и сега имам шанса да спра за миг. Да прочета от първия ред и да премахвам излишното.

Слушам по-дълбоко.

Винаги съм знаела, че от знака зад ключа сол зависи дали мелодията ще събуди усмивка или печал. Сега това зависи само от моето уважение към безсмъртния гений!

Уча се по-абстрактно!

Мисля за отзвука от всяка дума, изречена тук и сега, и за всяко обстоятелство, което може да я е възпламенило. Имам его за дялане и причина за такова усилие. Имам книгите, написани някога. И тези, които ще бъдат написани!

Имам изкуството изобщо! Вратите на дома ми са затворени, но не и на характера ми! Хиляди теми ме сепват, когато сами решат. Например с изкуството на Караваджо и Марина Абрамович, които сега мога да разучавам нашир и надлъж с един клик.

Целият този тъжен наглед парадокс ме учи на смирение пред Началото, което помирява контрастите.

Нашир и надлъж са вече други думи!

Имам търпението. Сдобрих се със сроковете, които някога смятах, че предопределят смсъла от вложеното. Сега влагам в процесите повече планиране и по-малко нюх. Нюхът е оправдание да пестя от анализиране!

Имам спомените. Всичко научено, запомнено, изстрадано, придобито, преоценено, потвърдено, открито, загубено, заявено, преболедувано, отказано и сторено някога, все още е част от уроците ми и знам, че все още мога да ги предам другиму.

Имам идеалите. „Ще победи този, който знае кога да се сражава и кога не”, казва Сун Дзъ. Сега се уча, че не всеки провал е резултат от слабо въоръжение и не всяка победа си струва раните.

Имам вярата.

Имам амбицията.

Имам днешния ден.

Имам хората, които нямам. И страха за тях. И любовта към тях!

Имам хилядите отворени прозорци към другия човек, по-отворени от всякога.

Има пандемия, но ме има и мен. И всички мои задължения и отговорности!

Халил Джубран, благословено е било перото му, е оставил това:

Дойдох тука заради всеки и заради всички – и каквото днес извършвам в самота, утрешният ден ще възвърне на хората като отзвук.

Дойдох тук, за да имам всичко това. И да го запазя.

Има я пандемията.

Но те има и теб.

А съкровищата, които имаш, никога не са стрували повече.

Автор: Мария Тодорова

Относно автора

Призни

Призни разказва неразказаните истории от Северозападна България.


Още новини