Кръвна група „Бел отел“

Кръвна група „Бел отел“

Ели Лозанова е родена в София, но корените и са от китното село Липен, където е родена майка и. Един ден столицата и отеснява, събира си всичкия багаж, натоварва се на влака с еднопосочен билет и се премества да живее в Монтана. Там са домът и семейството и. Там прави и фестивалът на народната кухня „Бабина душица“ и осъществява мечтите си. Четенето е нейна страст от дете. Прописва още невръстна, но доста по-късно разбира причината – това е единственият начин да имаш стотици самоличности, без да попадаш под ударите на закона. Нейни разкази са включени в алманасите „Огоста“ и „Околчица“, „Резерват Северозапад“, както и в сборника „Единадесет свята“.  С романа си „Третата“ участва в риалити шоу за дебютен роман. Разказът „Кръвна група „Бел отел“ е част от книгата и „Село на завой“. Тя съдържа лакърдии от Северозапада, както и „преводи“ на популярни приказки на местния диалект – „Влъко и седемте яренца“ , „Мачоко с гумениците“, „Зачмалата убавица“, „Хендзел и Гретел“, „Пепеяшка“,  „Снежанка и седемте бръбиняка“ и „Магарешката кожа“.

 

Гле’й сега, тия от Европейскио съюз ич не са прави. Нещо не можеа да ни разберат они и те тава си е. Сеги сакат да скубеме белио отел. Я се си мислим, че они не са видвали лозе никоги, камо ли да са скубали. Па на тоа пустиняк кореньите му моа да стигнат до шес метра длибоко! И кък си ме представяш да се отрътим да го скубем? Тава да не е пилещарка трева да а плевим. И балуро, къде е балур, и пирейо, къде е пирей – по моа да ги оскубеш – макър че така като се позамислим, бая копане требва да падне, ама па мое, де. Ама да оскубеш ти лоза, къде кореньо и а шес метра длибоко – тц, тц, тц! Па да доат они да го оскубат.

И после – що да го скубем? Да пием после франчушко вино ли?! Деййй! Кък си ме представяш ти мене да пием франчушко вино? И откъде ша зимам грозгето? Да одим я чък до Франция за грозге? Па тия луди ли са или на луд дреите носат?!

Ама не! Белио отел бил на кацарогено ли, кацаро Генчо ли, абе такова къде праело рак. Я нещо не мо’м да разберем. Къ’в кацар Генчо и кък така праи рак! Да пра’и каци, нали е кацар, к’ъв рак. Нещо ме шашават, мислат дека съм прос, ама я съм си итър. Не мое на мене да ми кажат да си оскубем белио отел. Мене кръвната ми група а „Бел отел“, они сакат да го маиням. Па къ така?!

Я си мислим дека они нема къде да си продадат виното, мое даже да се окиселило – пу, да не е му уроки! – та затава сакат я да си скубем отело, та да си купвам от нихното вино.

Гле’й сега – от друга страна па, белио отел мамата си джаса. Тава а манко царско грозге. Докъде стигне до каната, зор видиш. Оно сака да му се поклониш 100 пъти и да го береш зрънце по зрънце от земята. Лазим сека годин като пужавец из лозето, докъде го оберем. Ма секо зрънце а капчица, така викаше мойо баща. А я за капчицата живото си давам. Та лазим, к’во да праим. Първо го режем, после го копам, после го копам па, после го кръшим, па го връзвам, па пак го копам, па пръскам, ма пръскам другото, белио отел не обича бъш да го ръсиш с разни препарате. И най-накрая лазим из ньего като една стоножка.

После натоварим на каруцата и го закарам с магарето дом, па почвам да го мъстим. Я не знам кацаро Генчо к’ви бурета праи, ма у Ракево село имаше един кацар, не знам жив ли е още, он ми е напраил два бадъна – те тава а бадън. Големо, сбира от 500 кила нагоре. А дъгата му тънка-тънка, на вестник. И леко да го измиеш – жената го тръкаля сама, кога го плакне. Докъде я напукам секо зрънце, она измие бадъните със соде, оплакне до бистро и запари с орейова шума да нема дъх на дъга. Насипеме грозгето и насипеме водица и захар. Но а добро и без захар, ама отело си е те такъв – он не пуща млого и си сака водица, па като го разводнясаш, сака да му догодиш и градусо, та тураме по манко захарчица. Ли сека вечер сме поди бадъньо с кастрончето, сака и количество да има некак.

Една годин има толко млого грозге, че немааме къде да го тураме. Имаеме едно буре, кък не беше фанало мушика, не знам. Не беме го пълнили сигур има от 10 годин’ и више. Навръшиме и ньего догоре. Нема къде да туриме капка вода. Па като стана едно вино – точи се като зайтин. Жлъто и бута ли! Ау! Те тоа белег през веждата ми е от ньего. Жената ме майтапи, че съм затварал кокошките и петело ме е ритнал, ама я помним като днеска кък се помести вратата и я забодох глава у мертеко. Вино-огин, к’во приказваш!

Та така – насипеме бадъните и чекаме. Майсторлък а да мо’ш да чекаш. Има ора – не моат да изтраат и 20 дена и почват да поточват на канелката. Що съсипват матриало, не мом да ти кажем! И мойо деда така – мине не мине – у магазата да види кък а виното и се върне клатешким. Буба ми вика: „Абе старец, точни манко да видиме к’во а тава вино, бе!“. „О, бабо, болно а виното“ – вика старецо. Днеска така, заран така, докъде баба не рече: „Кво стана с тава вино, бе старец, още ли е болно? Айде, кое време стана, Коледа дойде!“. А он – „О, бабо, оно боледува, боледува, па умре.“ Силна ала беше старецо!

Кога се зажених, баща ми рече да затвори един бадън за сватбата. Ама нали си знаа адето на дедо, он маана канелата, що оня ша поточва и докъде дойде време за сватбата, бадъньо ша се е разсъънал. Та затава тато наби една какаляшка. Кога за сватбата да отвориме бадъньо, пръщината суха на барут, а вътре пълно с какаляшки. Силна ала беше! Умре на 95 годин’ кък си седеше на трикракото столе пред бурето – точил си у едно кастронче, ма успел да завръти канелата да не изтече виното, докъде го намериме. Така си го и закопахме – с кастроно. Не можааме да го откопчаме от пръстите му, Бог да го прости.

А тия от Европейскио съюз сакат да си скубем отело. Па нещо са се обръкали ми се види!

 

Автор: Ели Лозанова

Относно автора

Призни

Призни разказва неразказаните истории от Северозападна България.


Още новини