Димитър Маринов – от сирак до най-яркия етнограф в българската история

Само преди по-малко от два месецa в Лом бе открит барелеф на големия български общественик от Лом – Димитър Маринов по случай 175-ата годишнина от неговото рождение.

Но кой е той? Димитър Маринов е една от емблематичните личности, доказващи несломимия български дух. Роден е на 14-и октомври  1846 г., а животът не му отрежда особено лека съдба. Познат днес като един от най-емблематичните езиковеди, книжовници и етнографи в българската история, Димитър Маринов се ражда с името Петко, но още на три месеца остава сирак и е осиновен от семейство Вълкана и Марин Боневи в Лом. През 1863 г. той отново остава кръгъл сирак и е изгонен от родната си къща защото бива заклеймен като храненик.

Така неговите несгоди продължават и се налага той да напусне Лом. Стига чак до Рилския Манастир, където за една година остава под опеката на Неофит Рилски, но после се налага да се върне в родния си град. Завърнал се отново, той среща своя любим учител Никола Първанов, който оставя трайна следа в съзнанието на младия Димитър Маринов. Всъщност Неофит Рилски и Никола Първанов са първите хора, които изграждат личността на бъдещия общественик.

През целия си живот будителят мечтае да бъде учител, но животът му е отредил малко по-различен път и често му се налага да поема административни дейности. Все пак през 1875 г., след като завършва образованието си в Цариград и Белград, Маринов има щастието да бъде учител в родния си град, макар и само за една година.

По-късно бива избран за председател на Ломския съдебен съвет, а по-късно в Съдебния съвет в Русе и Силистра. През 1883 г. той е учител в ломската гимназия, а през 1887 г. бива назначен за окръжен управител на Лом. От 1888 до 1893 г. Димитър Маринов е директор на русенската мъжка гимназия. След това заминава за София, където става директор на Софийската девическа гимназия. По същото време е и директор на Народната библиотека. През цялото време той е и сътрудник на периодичния печат на Екзархийския вестник „Вести”. По-късно се мести с цялото си семейство Цариград, а от 1906 г. става първия директор и основател на Етнографския музей и развива тази своя дейност до 1908 г., когато се пенсионира на 62 години.

Заради своите опит и знания през Първата световна война става окръжен управител в Кавадарци, където живее две години. Там става свидетел на национален опадък и морална катастрофа на българските идеали, част от които и той самият е градил и изживява това много тежко, дори се оттегля от политическа и обществена дейност. Тогава се прибира в Лом и се отдава на писателската си дейност.

През 1921 г. Маринов приема духовен сан, а през 1929 г. губи своята съпруга Виктория Вишурка и се оттегля от обществения живот до смъртта си през 1940 г.

Димитър Маринов е автор на хиляди страници труд с особено значение за страната ни. Най-ярката му творба е поредицата „Жива старина”. В своите етнографски трудове, той завещава на България безценни изследвания, а също така и първата история на българската литература. Ръкописът му за Лом и ломската околия остава във формата на ръкопис почти 100 години и е отпечатана около век след написването и.

Относно автора

Станислав Стоилов

Прочетете и другите материали на автора тук

Йордан Радичков – геният извън рамката

Роден на 24 октомври, 1929 г. в село Калиманица, Монтанско, Йордан Радичков е един от емблематичните автори в българската история. Той завършва гимназия през 1947 г. в Берковица, където днес има паметник с образи от неговите произведения. След завършването си той работи като кореспондент и редактор във вестник „Народна младеж” от 1952-1954 г. По-късно работи като редактор във вестник „Вечерни новини” от 1954 г. до 1960 г., след което до 1962 г. работи в „Българска кинематография”, а впоследствие до 1969 г. – във вестник „Литературен фронт”.

От 1973 г. до 1986 г., е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото в Държавния съвет на републиката. От 1986г. до 1989г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели.

Йордан Радичков започва да публикува свои произведения, разкази и очерци от 1949 г. През 1959 г. той издава и първата си книга „Сърцето бие за хората“ (сборник с разкази). Характерно за него е, че не обича правописа и често пише думите си с правописни грешки, които после биват поправяни от мнозина редактори. Въпреки това, той пише със сърце и душа, а характерните му философски произведения като пиесата „Суматоха” оставят непреходна следа в историята на българската литература.
Радичков е автор на сборниците с разкази „Прости ръце“, „Обърнато небе“, „Планинско цвете“, „Шарена черга”, „Водолей“,  „Свирепо настроение“, „Козята брада“, „Плява и зърно“, „Как така” и други.

Автор е и на пътеписа „Неосветените дворове“ и емблематичните разкази „Ние, врабчетата“.

Радичков е познат като нетрадиционен автор, той налага свой стил, свои норми и правила, написва невероятни сценарии, експериментира в областта на драматургията и с пиесите си „Януари” , „Лазарица”  и „Опит за летене”, които заедно със „Суматоха” са играни в Югославия, Австрия, САЩ, Чехия, Германия, Гърция, Дания, Полша, Русия, Полша, Дания, Финландия, Швейцария и други страни.

Пише сценарии за игралните филми „Горещо пладне” и „Привързаният балон”. Интересен факт за неговото творчество е, че прехвърля свои известни герои от разказ в разказ и книга в книга сякаш от филми. Този похват е най-ярко изразен в сборника му „Барутен буквар”. Автор е на романите „Всички и никой”, „Прашка” и „Ноев Ковчег”.

Той пише до последния си дъх. В края на живота си пише сборниците „Хора и свраки”, „Малки жабешки истории”, „Мюре”, „Умиване лицето на Богородица”, „Автострадата” и „Пупаво време” през 2001 г. Радичков умира в началото на 2004 г. в София.

Освен с множеството си награди и постижения в България, той е признат в цял свят. Удостоен е с престижната международна „Гринцане кавур” за белетристика през 1984 г. А през 1988 г. получава и Кралския шведски орден „Полярна звезда”. За „Малки жабешки истории” бива вписан в почетния списък „Ханс Кристиан Андерсен” на Международния съвет на детската книга през 1996 г. На него е кръстен и връх на остров Ливингстън в Антарктика.

Радичков е може би един от най-невероятните автори в българската литература именно с това, че творчеството му не познава граници и успява да създаде светове в световете извън рамките на човешкото възприятие. Както би казал Айзък Азимов, цитирайки един от неговите герои от „Фондацията” можем спокойно да кажем за Радичков, че там където другите виждат хаос, той вижда структури в шарки, щрихи и мотиви, а в тях вижда и философия, мъдрост и нещо отвъд рамките на онова, което можем да възприемем.

Относно автора

Станислав Стоилов

Прочетете и другите материали на автора тук