Документална изложба „Мисия пътешественик“ открива Държавен архив – Монтана на 8 март. В експозицията са събрани снимки, писма и документи за живота на „мистериозната авантюристка“ Люба Кутинчева, обиколила света в началото на ХХ в., срещала се с Махатма Ганди и контактувала със съветски дипломати. Името и е слабо познато, все още без отговор са и множество въпроси, свързани с интересната и житейска съдба.
Кутинчева посещава и окупираната от Япония Маджурия преди да стигне до китайския град Шанхай, където е отвлечена заедно с две англичанки и освободена срещу откуп от 5000 долара. Тези любопитни детайли карат някои изследователи да смятат, че освен като пътешественичка, тя е посетила тези екзотични места и в качеството си на шпионка. При обиколката си в Цейлон, Бирма и остров Суматра тя се разболява от тропическа треска и се възстановява със сериозни усилия.
Изложбата ще бъде открита на 8 март (сряда) в 11:00 ч. в централното фоайе на Държавен архив – Монтана.
Относно автора
Призни
Призни разказва неразказаните истории от Северозападна България.
За жалост понякога чуваме гледната точка, че българите нямат поводи за национална гордост. Ако това бъде възприето от подрастващите, резултатът би бил генерация от бъдещи емигранти. Във времена на големи промени в глобален мащаб местният патриотизъм сякаш не се забелязва достатъчно. По-рядко се отчитат постиженията на хората от селото или квартала, а вместо това се следят силните на деня или инфлуенсърите в социалните мрежи. А какво остава за исторически личности, които са променили съдбата на цял един народ?
В следващите редове ще ви представим един ярък пример – издаването на първата печатна книга на новобългарски език, появила се в Рим през 1651 г. Вероятно повечето българи са чували за „Абагар“, някои може би го свързват и с нещо конкретно. Но колко от нас знаят нещо за автора на книгата епископ Филип Станиславов, който с право се определя като един от тримата големи в Чипровската книжовна школа, редом с Петър Богдан и Петър Парчевич?
През лятото на 2024 г. ще се навършат 350 години от смъртта на тримата велики българи, които са част от националната гордост, към която по-често трябва да се обръщаме. Любопитно е как ще бъдат почетени в наши дни и с какво „Абагар“ може да привлече вниманието на младото поколение. Сега е модерно човек да бъде известен, да го следват в социалните мрежи, да трупа бърза слава. Споделянето в тези платформи е като писането на пясъка на плажа, всяка нова вълна заличава предишното. За разлика от днес в средата на XVII в. писането и споделянето са били привилегия на просветените, а издаването на книга е било цяло приключение.
Подобна е съдбата на книгата „Абагар“, която е написана в село Трънчовица, след това издадена в Рим след благословията на папата и разпространявана из целия модерен свят. Нейни копия днес се пазят в различни държави от Копенхаген до Казан, от Болоня до София. Любопитна е съдбата на софийското копие, което случайно е открито в началото на ХХ в. от служител на Националната библиотека по време на описване на стари вестници. И така модерната ни държава по случайност се сдобива със своето копие. Но как този предприемачески подвиг на Никополския епископ Филип Станиславов може да бъде разбран днес?
През лятото на 2022 г. група ентусиасти стартират кампания за създаване на литературен маршрут покрай река Дунав, посветен на книгата „Абагар“ и делото на нейния автор. Родом от село Ореш, живял в Трънчовица, погребан в Никопол, Филип Станиславов е енигматична личност, която заслужава да намери своето достойно място в пантеона на българските възрожденци.
С помощта на съвременните дигитални технологии копието на „Абагар“ оживява в триизмерен вариант като холограма и добавена реалност. Техническото изпълнение е дело на група студенти от Русенския университет, под надзора и със съдействието на техните преподаватели от катедра „Телекомуникации“. Общинското ръководство в Никопол с радост подкрепя тази инициатива и в новосъздадената музейна сбирка в града се планира „Абагар“ да бъде показван чрез добавена реалност, както и други местни артефакти. Изключителен интерес представлява и скалната църква „Свети Стефан“, разположена недалеч от града на брега на Дунав. В нея по времето на Филип Станиславов са били отслужвани литургии за католиците в района, при все че тази църква в оригиналния си замисъл е православна. Сега тя е обект за културен туризъм, а триизмерно нейно копие ще може да бъде видяно чрез добавена реалност в музейната сбирка на Никопол.
И това не е всичко. Идеята на тези ентусиасти родолюбци е холограмният „Абагар“ да бъде показван и на други места в страната, които по някакъв начин са свързани с автора и неговата историческа епоха. Най-естественото подобно място е Историческия музей в Чипровци, който съхранява паметта за Чипровската книжовна школа и тримата и големи автори. С помощта на дарители предстои да бъде оборудвана музейната сбирка в Никопол със специална техника за холограмно възпроизвеждане на образи. Вече се планират и национални чествания през лятото на 2024 г., когато се навършват 350 години от смъртта на Епископ Филип Станиславов.
Повече за „Абагар“ и Филип Станиславов, можете да прочетете тук и тук.
Относно автора
Гавраил Гавраилов
Гавраил е доктор по социология, преподава социално предприемачество и активизъм в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Придобива бакалавърска степен по политология и магистърска по приложна психология в родния си град Пловдив. Има опит като журналист в БНР от 2019 г. (автор на рубриката „Има ли мегдан“ по „Хоризонт“ и сътрудник в „Христо Ботев“). Има интереси в различни сфери - спорт, туризъм, културно наследство, социални услуги, политически процеси, граждански
организации. Автор на пет книги за България - две от тях за селски туризъм и една за Дунавска България. Бивш изпълнителен директор на Организация за управление на Тракийски туристически район. Все още трудно говори на езика на пустиняците, но поне разбира какво му се казва.
Наградиха победителите в Математически турнир Видин – Монтана – Враца, чиито домакин на 25-и и 26-и февруари (събота и неделя) беше ППМГ „Акад. Иван Ценов“ – Враца. Отличията бяха връчени на специална церемония от доц. д-р Първан Първанов – декан на Факултета по математика и информатика на СУ „Св. Климент Охридски“.
V клас:
I място – Божидар Игнатов, ППМГ „Акад. Иван Ценов“ – Враца;
II място – Дивна Илчева, ПМПГ „Св. Климент Охридски“ – Монтана;
III място – Никола Златомиров, ППМГ „Екзарх Антим I“ – Видин;
Мирела Димитрова, ППМГ „Акад. Иван Ценов“ – Враца.
VI клас:
I място – Давид Иванов, ППМГ „Акад. Иван Ценов“ – Враца;
II място – Йоана Янкулова, ППМГ „Екзарх Антим I“ – Видин;
III място – Александър Лозанов, ППМГ „Екзарх Антим I“ – Видин.
VII клас:
I място – Борис Нинов, ППМГ „Акад. Иван Ценов“ – Враца;
II място – Денислав Ценов, ППМГ „Акад. Иван Ценов“ – Враца;
III място – Даниел Цветков, ПМПГ „Св. Климент Охридски“ – Монтана.
VIII клас:
I място – Виктория Сиракова, ППМГ „Акад. Иван Ценов“ – Враца;
II място – Светлозар Когиев, ПМПГ „Св. Климент Охридски“ – Монтана;
III място – Слави Славов, ПМПГ „Св. Климент Охридски“ – Монтана.
IX клас:
I място – Силвия Аврамова, ПМПГ „Св. Климент Охридски“ – Монтана;
II място – Веселин Монов, ППМГ „Акад. Иван Ценов“ – Враца;
III място – Сиана Петрова, ППМГ „Акад. Иван Ценов“ – Враца.
X клас:
I място – Николай Николаев, ППМГ „Екзарх Антим I“ – Видин;
II място – Александра Димитрова, ППМГ „Акад. Иван Ценов“ – Враца;
III място – Слав Славов, ППМГ „Екзарх Антим I“ – Видин;
Деница Троянска, ПМПГ „Св. Климент Охридски“ – Монтана.
XI клас:
I място – Гергана Димитрова, ППМГ „Екзарх Антим I“ – Видин;
II място – Ивайло Спасов, ПМПГ „Св. Климент Охридски“ – Монтана;
III място – Лилия Боянова, ППМГ „Екзарх Антим I“ – Видин.
XII клас:
I място – Никола Емилов, ППМГ „Екзарх Антим I“ – Видин;
II място – Рая Серафимова, ППМГ „Акад. Иван Ценов“ – Враца;
III място – Радина Михайлова, ППМГ „Акад. Иван Ценов“ – Враца.
Специална награда получиха тримата участници в турнира, чиито работи са оценени с най-висок резултат от журито. Това са Николай Николаев от гимназията във Видин, Виктория Сиракова от Враца и Борис Нинов, също от Враца.
При отборното класиране по възрастови групи отбора на Враца е на първо място при V, VI, VII, VIII и XII клас. Две призови места – при X и XII клас имат отборите от Видин, а едно – при IX клас е за отбора от Монтана.
Относно автора
Призни
Призни разказва неразказаните истории от Северозападна България.
МБАЛ „Д-р Стамен Илиев“ – Монтана се присъединява към вълната на съпричастност в страната в помощ на пострадалите от разрушителните земетресения в Турция и Сирия.
Най-голямата болница в Северозапада ще дари от болничната си аптека медикаменти и консумативи – антибиотици, обезболяващи лекарства, антикоагуланти срещу съсирване на кръвта, банки за венозни вливания и превързочни материали. Те ще бъдат натоварени на две палета и ще заминат днес за южната ни съседка.
Дарението е на стойност 8100 лв. от собствени средства на МБАЛ – Монтана.
Относно автора
Призни
Призни разказва неразказаните истории от Северозападна България.
Горан Атанасов е роден в Берковица. Завършва славянска филология и е автор на два сборника с разкази. Първата му книга „Ще се върна в седем“ е издадена през 2016 г. и е отличена на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ през 2017 г. „Махалата на совите“ е издадена през 2020 г. И получава номинация за годишната награда на „Портал Култура“ в раздел „проза“. Негови разкази са публикувани във водещи литературни списания и алманаси. В момента авторът подготвя трета книга с разкази.
За родния си край Горан споделя: „Аз мисля, че всеки човек има място, чрез което общува със Всемира. Място, където диалогът с вътрешните пространства се избистря и чуваме мислите си ясно. Големият град ги задушава, те долитат до мен като ехо, далечно и чуждо, вплетено в глъчката на хиляди думи, изкрещени и прошепнати. Те не са мои. Само в абсолютната тишина мога да чуя всичко, защото в тишината има всички звуци. Както в Северозапада има всички чувства – от мирова скръб до абсолютно щастие. Затуй обичам това място.“
Патицата излетя из камъшите, изсвистя в мъглицата и се изгуби в бялото було на здрача. Останах да чакам безмълвен, стиснал пушката в лявата си ръка, готов за изстрел. Нощта настъпваше много бързо. Вечерният хлад се спусна от снежните върхове на Балкана и леденият му дъх накара равнината да потрепне. Полето настръхна и последните листа на тополите се отрониха елегантно, сякаш бяха на представление и се покланяха пред невидима публика. В последните минути на деня природата винаги поднася необикновени емоции. Може да сте забелязали, че тъкмо тогава вятърът духа по-различно, ромонът на потока е друг, далечният лай на кучета и мъждукащите светлинки на селото създават усещане за топлота, която липсва на места като това тук.
Седях и гледах ту към полето, ту към небесната мътилка. Есенният зрак, пропит с тънка ръмяща мъгла, създаваше мистична картина, която ме накара да изпитам глупав страх, че съм сам на пусто място далеч от цивилизацията. На лов е хубаво да си с приятели. Това е занимание, по време на което може да се случи всичко. В такива вечери у мен се появява някакво смахнато чувство, някакво нелепо усещане, че може да ми се случи нещо лошо. Разбира се, опитвам се да не мисля за това и да ангажирам съзнанието си с приятни неща. Използвам времето за чакане, за да се ровя в себе си, да търся отговори на трудни въпроси (или поне трудни лично за мен). Какво ли кара ловеца да седи в студ и мраз на подобни усойни места в очакване на дивите патици? „Тръпката! – ще кажете вие. – Срещата с тази необикновена птица, толкова трудна за отстрел.“ Това донякъде е верен отговор, но не съвсем.
Веднъж след откриването на ловния сезон на пъдпъдък се събрахме с колегите да се почерпим. Бяхме 10-ина души, някои от които ловци повече от 20 години. Вече изпили по две-три питиета и разказали си десетки ловни истории, реших да задам един въпрос. Подкарах направо – без усукване и увъртане, от упор, както се казва: „Колеги, защо стреляме по животни?“ В малката стаичка настъпи тишина. Логично е този въпрос да предизвика изненада. Ловците не си говорим за такива неща. Не се питаме защо стреляме, не изпитваме угризения, нямаме усещането, че нанасяме вреда на дивата природа или нещо подобно. Напротив – ловът по дефиниция е грижа за природата, колкото и парадоксално да звучи това. Ловецът се явява един вид нещо като посредник между цивилизацията и дивия свят, като взема от него само онова, което така или иначе ще си отиде по органичен начин. Онова, което Дарвин нарича естествен потбор. Тоест, в природата ще оцеляват само най-хитрите, най-силните и най-приспособимите животни, които на свой ред ще оставят все по-качествени поколения. Но вие ще кажете тук, че ви звучи като удобно оправдание, нали? Затова във вечери като тази, в която небето и земята се сливат в дяволски танц, когато дори и почвата под краката ми затреперва от студ, продължавам да ровя в себе си за отговор. Моят приятел Данчо Йорданов от Берковица ловува предимно хищници. Веднъж го попитах защо предпочита основно този вид дивеч, който до неотдавна наричаха „вреден“. Ето какво ми отговори той:
„В природата има две основни групи диви животни според това с какво се хранят и как набавят храната си – хищници и мирни животни. Хищниците винаги са били по-умни, по-хитри, по-изобретателни и въобще – по-приспособими към промените в средата. Въпреки това природата е достатъчно ефективна, за да поддържа баланс между едните и другите. Ако природата беше затворена система, този баланс щеше винаги да го има и положението му винаги щеше да е равновесно. Той обаче системно се нарушава и затова основна и единствена вина има човекът и развитието на човечеството в посока индустриализация и технологичен напредък – разширяването на градовете (особено големите мегаполиси), масовото разработване на терени, използването на какви ли не химикали в селското стопанство, замърсяването на природата… Всичко това води до промени в средата, към които, както споменах, хищниците се адаптират доста по-лесно. Мирният дивеч става уязвим, по-трудно си набавя храна (докато хищниците могат да оцеляват, ядейки определена част от отпадъците, които изхвърляме – буквално). Накрая идва в действие и най-сериозният бич за мирния дивеч, а именно – бракониерството. Човекът не използва за храна месо от хищници (с много редки изключения), а от мирни животни.
Всички тези фактори вкупом напоследък са довели до драстично намаляване на числеността на мирния дивеч без обаче числеността на хищниците да страда от това. Ако човекът и дейността му не бяха фактор, балансът щеше да се самоустанови по естествен път. Практически в ловната дейност си има нормативи, съображения и правила, които, ако се спазваха от абсолютно всички ловци, щяха да доведат до един доста по-светъл техен имидж. Тези нормативи включват в по-голямата си част полагане на грижа за дивеча, отколкото „ползването“ му. Полагането на грижа се осъществява чрез наблюдения, преброявания, подхранване, както и вземане на определени мерки при поява на заболявания по животните или дисбаланс в популациите – особено при доминиране на хищниците.
Последното споменато е нещото, което считам за необходимо конкретно в нашия ловен район (село Черкаски, Вършечко) и заради което въобще излизам на лов с пушка, а не с фотоапарат. От казаното дотук вероятно разбираш, че преследвам единствено хищници. И точната дума е „преследвах“, тъй като напоследък дали заради ефекта от тая ми дейност или поради други причини се наблюдава някакво завишаване на числеността на сърни и зайци (в района на нашето село неотдавна се „завъртя“ включително благороден елен с три или четири кошути, което е абсолютен прецедент).“
Нощта идваше тихо, пристъпваше едва-едва, на пръсти. Дневните звуци се замениха с нощните. Нейде из усоите на Заище се чуваше писъкът на улулицата. Застудяваше рязко. Ако сте замръквали в късна есен край водоем, няма как да не ви е направило впечатление, че миризмите стават по-остри. Започвате да долавяте студения пушек от непознатата къща, гниещия папур под стъпките ви и други неясни за човешкия нос аромати. Краката ми започнаха да изтръпват. Опитвах се да ги раздвижа в ботушите, но изпитах болка. В такива моменти се чудя дали да не счупя пушката и веднага да си тръгна към затоплената къща. Истинското щастие за ловеца е след излет да се върне на топло, да свали мокрите дрехи, да се преобуе и да седна на масата пред димяща чашка с греяна ракия… и да потъне в спомените от преживяното. Дадох си още десетина минутки. Може пък и да се завърти някоя патица. Повдигнах пушката към оловното небе, мушката се виждаше ясно на този страховит фон. И тогава си казах: „Още десет минути, последните минути на ловното щастие, когато ловната богиня може да реши, че и е скучно и да превърне това дяволско небе във вълшебство с ято зеленоглавки.“ И понеже все още прехвърлям гледните точки на пустия му въпрос „защо стреляме“ не мога да подмина и Йордан Радичков. Ето какво е написал той в разказа си „Ибис“ за ловуването – този вечен и древен способ за оцеляване, доказване, мъжество, храброст, доминиране:
„…Много часове съм изгубил в тия виелици, съвсем сам, седнал на раницата си, пуша, целият свят се изгубва и престава да съществува, всичко е бяло наоколо, само птицата лежи върху снега пред тебе, неръкотворна е тя и неземна, перата и преливат в зелено, в синьо и златно и ти се струва, че не птица, а скъпоценен камък лежи в краката ти. Ни веднъж не е било птицата да се съживи и да попита: „Защо стреля!?“ И ни веднъж не е било да попитам сам себе си защо стрелях, угризение да изпитам или нещо подобно; напротив, в някакво странно вцепенение изпада човек в такива минути, че дори мисълта се вцепенява. В лова не е необходимо мисълта да се движи, може да се каже, че на лов ловецът е безпаметен, там само страсти го движат и оня вечен стремеж да бъде той властелин на света и притежател на всичките му съкровища. Изобщо човекът обича да си придава важност, да гледа господарски и завоевателно на света. Но понеже е трудно той да направи това със същества, равни на него, затуй търси същества слаби и беззащитни. По дигата виждам повалени тополи, човекът и върху тях е демонстрирал своята сила. Когато секачът сече с брадвата едно дърво, то дървото може само да извика за помощ. Но аз бих попитал – ако дървото държеше в ръцете си брадва, какво би правил дърварят? Много би се почесвал по врата той, дали да пристъпи към дървото и да почнат двамата да се секат с брадвите, па каквото брадва покаже? Мисля, че в случая няма и защо да питаме как ще постъпи дърварят. Освен да се почеше той по врата и да отмине с брадва на рамо, нищо друго не би могъл да направи… В лова човекът е измислил една много хитра формула, за да няма угризения, че съсипва природата. Според тая формула ловецът взема само излишъка от природата. Като седя на завет, та слънцето топли гърба ми – никаква патица не се вижда в странното за сезона небе. И като гледам колко е тихо и пасторално всичко около мене, питам се: „Какъв излишък можем да вземем ние от целия този недоимък?“ Така си останах без отговор по отношение излишъка и недоимъка…“
Щом и класикът Радичков няма отговор на този въпрос, как аз да имам?
Десетте минути изтекоха, мушката се изгуби в индиговия мрак на ноември. Бях се наканил да си тръгвам, когато небето над мен се раздвижи (усетих хладен вятър по бузите) и в мътилката успях да зърна едва за няколко мига силуетите на ято диви гъски. Летяха на 20-ина метра над мен и представляваха мистична картина, която трудно може да се опише. Стрелях автоматично. Един изстрел с лявата цев, където бях заредил патрон номер 0. Всичко беше толкова бързо, че нямах време да мисля. Прав е Радичков, „ловецът на лов е безпаметен“. Една гъска се откъсна от клинообразната броеница и тупна недалеч от мен на брега. Другите гракнаха, отговори им улулицата и се изгубиха в дълбокото на нощта. Тръгнах бързо към звука. Намерих я. Гъската лежеше, разтворила крила върху студената земя. Във вечерната ръмоливица, осветена с челника, изглеждаше нереална – създание от друг свят. Дивите гъски приличат на видения. Често пъти прелитат на големи височини и не можем да стреляме по тях. Тръпки полазиха тялото ми, в гърдите ми се надигна вълнение. Тогава чух у себе си онзи шепот – на ангели или на демони не мога да кажа, но свалих ръкавиците и вдигнах птицата. Вдигнах я високо над мен – така, както се вдига купа от спечелено състезание… С този жест аз не доминирах, аз не бях победител. Аз се покланях! Това беше моята признателност и благодарност към дивата природа, към богинята на лова, която ми позволи да довърша този разказ, макар и останал без отговор. Но ловът е като добрия разказ – задава повече въпроси, отколкото сме способни да отговорим. И тъкмо в това е вечната му магия. Човек е увлечен от това, което не може да разтълкува докрай.
Автор: Горан Атанасов
Относно автора
Призни
Призни разказва неразказаните истории от Северозападна България.
Екипът наРД ПБЗН – Монтана бе награден с почетен знак III степен на президента на Република България Румен Радев за висок професионализъм, себеотрицание и изпълнен дълг при спасяването на човешки живот след опустошителното земетресение в Република Турция.
Всеки от 7-те участници в екипа получи и индивидуална грамота. 7-членният екип на РДПБЗН Монтана, взел участие в 12-дневна спасителна мисия, бе в състав – четирима служители от сектор „Специализирани оперативни дейности“ – Петър Тиков, Момчил Иванов, Добромир Велков, Ивалин Спасов; Михаил Михайлов от РДПБЗН – Монтана и Валентин Любенов и Владислав Александров от РСПБЗН – Монтана.
По време на спасителните акции екипът е спасил дете и двама възрастни от руините на сгради в турските градове Бесни и Адъяман, окръг Адъяман.
Церемонията по награждаването се състоя на 23-ти февруари (четвъртък) в сградата на Военния клуб в София по време на церемонията „Пожарникар на годината 2022“.
Относно автора
Призни
Призни разказва неразказаните истории от Северозападна България.
Поп звездата Орлин Павлов и примата на Националния музикален театър в София Еделина Кънева ще участват в концерта на Симфониета – Видин, с който община Монтана ще отбележи Националния празник на Република България. С тях ще свирят и младите цигулари Антон и Атанас Георгиеви – лауреати на наши и международни конкурси. Под диригентството на Георги Патриков ще прозвучат популярни творбина Панчо Владигеров, Андрю Лойд Уебър, Ленард Бърнстейн, Енио Мориконе, Фредерик Шопен, Дмитрий Шостакович и др. Концертът ще започне в 11:00 ч. на 3 март в НЧ „Разум 1883“, като безплатни покани за него ще се раздават във фоайето на читалището на 1-ви и 2-ри март от 12:00 до 14:00 ч. и от 17:30 до 19:30 ч. до изчерпването им.
Преди концерта – в 10:00 ч. на пл. „Жеравица“, ще бъде издигнат националният флаг. Тържественият ритуалще осъществи Военно формирование – Враца, под звуците на духов оркестър „Дико Илиев“ към НЧ „Разум 1883“. След церемонията приветствено слово ще произнесе кметът на Монтана Златко Живков. Благодарствен молебен и заупокойна молитва за душите на всички, пожертвали живота си за освобождението на родината ни османско владичество,ще отслужи Негово Високопреподобие архимандрит Антим – протосингел на Видинската митрополия. В знак на признателност ще бъдат положени венци и цветя пред Паметника на загиналите във войните за национално обединение.
По повод 145 години от подписването на Санстефанския мирен договор Регионална библиотека „Гео Милев” подготвя изложба „Поклон Освободители“. Документална и мемоарна литература ще бъде подредена в читалнята от 27-и февруари до 6-и март. На 1-ви и 2-ри март пред възпитаници на детски градини и училища ще бъде представена мултимедийната презентация „Трети март – Ден рожден на свободата!“, която е своеобразен урок по родолюбие.
Относно автора
Призни
Призни разказва неразказаните истории от Северозападна България.
Глобалната благотворителна организация „Адра“, която развива дейност в 130 държави по света в подкрепа на местните общности, направи дарение на МБАЛ „Д-р Стамен Илиев“ – Монтана.
Фондацията дари 20 броя болнични легла, напълно окомплектовани с нощни шкафчета и матраци, два броя дефибрилатори и медицински консумативи за болницата.
По решение на ръководството на болницата леглата ще бъдат поставени в отделението по ортопедия. Те ще подновят амортизирани вече налични легла, ползвани повече от 10 години. Предоставените електрически болнични легла и оборудване са от Австрия, много запазени, в добър вид и годни за употреба.
Относно автора
Призни
Призни разказва неразказаните истории от Северозападна България.
Младежкият дом – Монтана ще бъде домакин на Открит турнир по шахмат на 25-и февруари (събота) от 10:00 ч. Той се организира от Община Монтана със съдействието на Общински младежки дом и е във връзка с приза „Монтана – Европейски град на спорта 2023 г.“
Право на участие в него имат всички, които желаят да премерят сили на шахматната дъска. Участниците ще бъдат разделени на две групи: група „А“ за всички възрасти (над 12 години) и група „Б“ за деца до 12 години. Турнирът ще се провежда по Швейцарска система. За съставянето на двойките ще се използва програмата “Swiss Manager”.
Класирането е според набраните точки. В случай на равенство в точките ще се взимат предвид следните допълнителни показатели – Бухолц, резултат от директна среща между състезателите и Бухолц медиана. Победителите ще получат парични награди, осигурени от Община Монтана и грамоти.
За записване и допълнителна информация може да позвъните на тел. 0886556484 – Людмил Пейчев или в събота на място в Младежкия дом.
Наредбата за провеждането Открития турнир по шахмат може да намерите на facebook страницата: Общински младежки дом – Монтана.
Относно автора
Призни
Призни разказва неразказаните истории от Северозападна България.
С концерт-продукция певческа група Пъстренец Jr. при Общински младежки дом – Монтана ще зарадва всички присъстващи. На 23-ти февруари (четвъртък) от 18:30 ч. в заседателната зала на институцията гласовитите възпитаници на музикалния педагог Асен Асенов с омайните си гласове ще разкрият богатството на българския фолклор.
В репертоара им са включени предимно песни от Северозападна България, като разбира се ще преобладават торлашките песни. Като солисти ще дебютират Божидара Георгиева и Денис Йорданов, който е най-новият член на Пъстренец Jr. Най-малките членове на формацията ще пеят торлашките песни „Тонка пипер полива“, „Чичините конье“, „Накладоше седенкюту“ и „Сийка си ниже“. Специални участници в концерта ще бъдат децата от певческа група „Торлашки славеи“ при 1. ОУ „Св. св. Кирил и Методий“ – Монтана.
Относно автора
Призни
Призни разказва неразказаните истории от Северозападна България.
Изложбата „Образът на Васил Левски в творби на български художници“ ще бъде открита на 17-и февруари (петък) в 16:00 ч. в художествена галерия „Кирил Петров“ – Монтана. В нея са включени творби, които пресъздават образът на Апостола на свободата и се съхраняват във фонда на Регионален исторически музей – Монтана. Те са малко на брой, но с висока естетическа стойност.
Любима тема в творчеството на проф. Галилей Симеонов е пресъздаването на образа на Васил Левски. Три негови голямо форматни графични творби се открояват в изложбата. Първата е портрет на Апостола, втората е озаглавена „Достойно есть“, а третата е колаж от моменти, характеризиращи епохата на Левски.
Друг художник, претворил знаков епизод от живота на Апостола, е Венелин Захариев. В графичната си творба той е увековечил залавянето на Васил Левски.
Художникът Ставри Калинов се представя с портрет на Васил Левски на фона на неговите записки от тефтерчето, което е водил.
Образът на Васил Левски е претворен и в портретът от Жечко Попов, който го представя в изчистен от подробности и полутонове вид, в един стилизиран графичен образ .
Художникът Пламен Вълчев в своята картина ни представя Апостола на свободата в момент на размисъл.
В изложбата са включени и печатни издания, които припомнят чествания на годишнини, свързани с делото на Васил Левски.
Тази изложба ни напомня за една забележителна личност, отдала живота си за своя народ и родина и станала символ на борбата за свобода. Неговата саможертва е пример за поколения българи и вдъхновение за творците.
Относно автора
Призни
Призни разказва неразказаните истории от Северозападна България.
Над 50 бели и червени домашни вина се състезаваха в традиционните конкурси за най–качествено вино във Вършец и Монтана. Победителите получиха парични премии и признанието на съгражданите си. Във Вършец се извиха хова, а в Монтана организаторите почерпиха участниците с мезета, достойни за домашните им еликсири.
Тодор Кънчев получи приз за най-хубаво червено вино. Победител при белите вина стана продуктът на Красимир Кръстев. В лозето си той има 34 сорта бяло грозде – кайлъшки мискет, шардоне, врачански мискет и малко отел и винаги прави копаж от 3-4 сорта. Празникът във Вършец беше открит ученическият духов оркестър „Дефилир“ и вокална група „Българи“ – Вършец. В Монтана победител при червeните e виното на Николай Николов от Лом, сред наградените са Емилия Григорова, кмет на село Стубел, представила се с гъмза и Светлана Накова, участвала в конкурса с мавруд.
Относно автора
Призни
Призни разказва неразказаните истории от Северозападна България.
