Петър Богдан Бакшев – създателят на първата история на България

„История на България”, написана от Петър Богдан през 1667 г. е най-ранната българска история, която ни е известна. Заслугите му за народното пробуждане на българите през XVII в. са огромни. Той е сред основателите на католическата пропаганда по българските земи и се превръща в един от подбудителите на Чипровското въстание. Петър Богдан е човек, който е посветил времето си в националноосвободителното движение и заслужава да бъде споменаван редом с имена като Раковски, Ботев и Левски.

Той е роден в Чипровци през 1601 г. Богдан е неговото рождено име, а Петър е монашеското му име, което приема в чест на своя духовен учител Петър Солинат. Благодарение на неговата подкрепа Петър Богдан постъпва в Клементинската колегия в Рим, където придобива основни теологически познания и изучава философия, църковна история, реторика и граматика. По време на престоя си в Италия придобива забележителна езикова подготовка, той говори свободно около 10 езика, сред които латински, италиански, гръцки, руски, старобългарски и други.

Софийския епископ Илия Маринов настоява Петър Богдан да продължи образованието си в манастира „Санта Мария ин Арачели“, там той се запознава хърватски францисканец и заедно превеждат и издават множество църковни книги на илирийски език за нуждите на южните славяни. По-късно се завръща в родината си, където поставя началото на изкачването си във висшата католическа йерархия, защото е избран за религиозен водач на българската католическа общност. Още тогава се проявява като застъпник на идеята за българската свобода.

Петър Богдан е провъзгласен за Галиполски епископ с правото да наследи Илия Маринов като Софийски епископ след неговата смърт. След смъртта му през 1641 г. Петър Богдан е провъзгласен официално за софийски епископ и апостолически викарий на Влашко и Молдова. Дейността му е насочена към разширяване на католицизма у нас. Той заминава за Рим, където след молба до Светия престол е назначен официално за първи софийски архиепископ.

Негов приоритет е развиването на католическите училища в Софийската епархия, особено на училището в Чипровци – тогавашният неформален център на католицизма по нашите земи. Заради делата на Петър Богдан училищата са снабдени с учебници и помагала. Негова е и заслугата за пристигането на учители по теология и светски науки, които да подготвят бъдещия елит. Петър Богдан поущрява най-ученолюбивите ученици, като им съдейства да продължат образованието си в чужбина. Той изгражда и голяма мрежа от епископии на Балканския полуостров, присъединявайки и много други вече съществуващи. В резултат на това се обособяват две нови църковни единици в Северна България – Марцианополската архиепископия и Никополската епископия.

Петър Богдан взема участие в акцията за освобождаване на българите през 1644-1650 г., заедно с Петър Парчевич се срещат с влашкия войвода Матей Бесараб, на когото е обещана българската корона, ако не посяга на селищата и признае ръководителите на бъдещия бунт. Петър Богдан не предприема действия за Освобождаването на България само на родна земя, а и отвъд нея. За да успее въстанието той взема решение за привличане към съзаклятието на Полша в лицето на крал Владислав IV и Венеция силната средиземноморска държава, която по това време е във война с Османската империя. Полският крал първоначално дава съгласието си за предприемане на общи военни действие, но впоследствие се отмята. Венеция също не откликва, тя дава на българите само „благоразумни и спасителни съвети” и обещания за продължаване на войната срещу османците. Съмишленик в тези му мисии е неговия съгражданин Петър Парчевич.

Творчеството на Петър Богдан е изключително интересно. Той има два превода на религиозни книги, като в края на първата се съдържа и негова оригинална творба. Чипровския католик е и автор на множество релации, съставени по време на обиколките му из родните епархии. В някои свои релации Петър Богдан вмъква и исторически разкази, най-впечатляващите от които са: „Описание на царство България”, „История на София” , „История на Охрид: и „История на Сърбия и Призренската епископия”.

„За древността на бащината земя и за българските дела” се казва неговата „История на България“ и се състои от 200 страници и 70 глави и се определя като първия трактат върху българската история, предшестваща с почти век „История славянобългарска” на Паисий Хилендарски. Този изключителен труд допреди години бе смятан за изгубен, но през 2017 г. бива открит в университетската библиотека в град Модена, Италия. Ръкописът се оценява като ценен исторически извор, защото описва важни епизоди от нашата история. В нея архиепископът акцентира на християнството по българските земи. Творбата представя Петър Богдан като изключителен ерудит и патриот, посветил времето си историята на България да не бъде забравена.

През септември 1674 г. българският католически духовен водач и политически деец Петър Богдан Бакшев завършва земния си път в родния Чипровци. Той бил изключителна личност – след себе си оставя много значими дела, които са допринесли за въставането на чипровчаните няколко години по-късно, помогнал е за развитието на образованието в България и осъшествил умела църковно-политическа кариера в полза на родината. Той се е превръща в отличен дипломат и политик, който е олицетворение на борбения дух на българския народ.

За да се почете паметта му, на Петър Богдан са кръстени улици в София, Чипровци и град Раковски, читалища в Чипровци и град Раковски, гимназия с преподаване на чужди езици в град Монтана и рид в Антарктика (Бакшев рид).

Относно автора

Мария Костодинова

Прочетете и другите материали на автора тук

Петър Парчевич – предвестникът на Българското национално възраждане

Петър Парчевич е личност, която посвещава целия си живот на една единствена кауза – освобождаването на България от турско робство. Той се опитва да осъществи тази желана от него цел с помощта на католическата църква. Обикаля различни страни, за да се среща с папи, императори, крале и високопоставени църковни представители, които да го подркепят в неговата мисия. Парчевич организира антитурска коалиция, съставена от католическите държави. Константин Иречек го определя като най-великия българин на XVII в., а идеите му поставят началото на българското национално възраждане.

Петър Парчевич е роден през 1612 г. в Чипровци и е представител на изтъкнат чипровски род. В този период Чипровци притежава солидни търговски връзки със западноевропейските държави, а след покоряването на България в планината се укривали няколко хиляди българи католици. Чипровци било едно будно място, пълно с хора, чиято мечта е била свободата. В средата на XVII в. сред чипровската аристокрация постепенно се оформя идеята католическата вяра да бъде използвана като среда, чрез която българската национална идея за освобождение да бъде осъществена.

Парчевич учи в католическо училилище, а след това едва 11-годишен бива изпратен да продължи образованието си в Италия. По-късно се дипломира като доктор по богословие и канонично право – рядък случай в университетската практика. Говори свободно гръцки, италиански, влашки, арменски и латински.

Съществуват предположения, че Парчевич е бил на служба в Конгрегацията за разпространение на вярата, защото по-късно архиепископ Петър Богдан отправил молба към нея да го върнат в България. След завръщането си Парчевич бива ръкоположен за свещеник от Петър Богдан.

Марциоанополският архиепископ го посещава с предложението да му даде поста секретар и помощник на Марцианополския епископ в Румъния. Тази възможност позволява на Парчевич да обикаля християнските земи от днешна Молдова до Североизточна България. Той провежда множество дипломатически мисии в търсене на съдействие за освобождаване на християнските народи. Помощ търси и от Венецианската република, но тя не откликва и Парчевич не успява да получи желаната военна помощ. Той убеждава влашкия господар Матей Бесараба да участва в заговора и от негово име отива да преговаря с полския крал Владислав IV. Парчевич се среща с  краля, който му обещава подкрепа, но плановете им биват отложени заради смъртта на Владислав. С времето неговите пътувания продължават, на някои места той среща подркепа, но на други не.

Назначават Петър Парчевич за Марцианополски архиепископ през 1656 г. Малко след това взима участие във важна среща в Търговище, където е взето решение да се организира въстание, ако Хабсбургската монархия се съгласи да се включи, а Парчевич е изпратен за преговори при хабсбурския император Фердинант III. По-късно кралят признава на Петър Парчевич благородническо звание и титлата „имперски владетел”. Освен титлата, Фердинант признава и фамилния герб на Парчевич.Фердинанд III започва война с турците през 1661 г., която трае няколко години, но не подобрява положението на християните в границите на Османската империя.

Вследствие на изтощителните пътувания Парчевич се разболява тежко и е отстранен от архиепископския си пост, като е принуден да заеме дребна църковна служба. През 1668 г. австрийският император Леополд І удостоява Петър Парчевич с баронска титла и той става апостолски викарий и администратор на Молдова.

Смъртта на Петър Парчевич през юли 1674 г. слага край на един живот отдаден на най-важната кауза за българите по онова време. Дипломатическите му опити остават неуспешни, но оказват влияние върху националноосвободителния дух на българския народ. Няколко години след смъртта на Петър Парчевич българските католици от Чипровци решават да организират въстание. То избухва през 1688 г. под ръководството на Георги Пеячевич, но въпреки усилията им е зверски потушено, а чипровчани – принудени да се изселят.

В днешно време много институции са кръстени на Петър Парчевич с цел той да бъде почетен достойно. Това са училища в Пловдив, Раковски и Чипровци. Издигнати са паметници, а улици, кръстени с неговото име, има в София, Стара Загора, Шумен, Пловдив, Ямбол, Раковски и Свищов., както и булевард в Чипровци.

Относно автора

Мария Костодинова

Прочетете и другите материали на автора тук

Яна Язова – едно чудо на българската литература

Яна Язова е псевдоним на Люба Тодорова Ганчева. Нейният живот е бил толкова необичаен, че ни звучи като история написана в някой роман. Тя е една мистериозна писателка с трагична съдба. Социалистическият реализъм дълго време саботира нейното творчество, затова романът и „Левски” излиза за първи път чак в края на 80-те години.

Днес тя е най-често е споменавана заради своите авантюри. Читателите почти не са чували името и, а творбите на Яна Язова не се изучават в училищата и университетите, въпреки факта, че през 1932 г. американският вестник „Крисчън Сайънс Монитор” пише, че тя е едно от трите имена в българската литература, които си заслужават да се запомнят. Яна Язова е била личност, която по никакъв начин не се е вписвала в нормите на тогавашното общество.

Детство и ранни години

Яна Язова е родена в Лом на 23 май 1912 г. По-късно се мести във Видин, след това в Пловдив, а накрая се отправя и към столицата, където през 1935 г. завършва славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски”, а след това специализира в Париж през 1937-1938 г.

Тя е родена в семейство на интелектуалци – баща и е доктор на философските науки, завършил в Цюрих, а майка и е учителка. Прадядото на Яна е вуйчо на Христо Ботев и съратник на Васил Левски. Неин родственик е и българският етнограф, библиограф, краевед и книжовник акад. Никола Начов.

Личен живот

През 1930 г. се среща с човека, който се превръща в нейн ментор и любим – меценатът проф. Александър Балабанов. Люба Ганчева получава своя псевдоним Яна Язова точно от този така значим за нея човек, тъй като според него проф. Балабанов той е синоним на сила. Отношенията им се превръщат в обект на обществен интерес заради 33-годишната разлика в годините им. Яна притежава красота, която бива забелязана от всички, заради която старите софиянци казват, че когато ходи по жълтите павета, те въздишат под стъпките и. Заради хубостта си, неоспоримия си талант и това, че е подкрепяна от Балабанов, който е бил близък с цар Борис III и Елин Пелин, привлича завист и омраза към себе си от страна на останалите писатели. Язова се омъжва през 1943 г. за един от ръководителите на Радио „София” – Христо Иванов, а той и осигурява възможността да твори без да ѝ се налага да бъде зависима от режима.

Творчество

Яна Язова публикува стихове, разкази, статии, пътни бележки в периодичния и литературния печат във вестниците: „Вестник на жената”, „Дневник”, „Мир” и други. Първите и три книги са сборници със стихове, а тематичните мотиви в тях са свързани с националната съдбовност, мистичната сила на природните стихии, чувствения живот на жената, символиката. Както в лириката, така и в прозата си тя проявява влечение към психологията.

В прозата си Яна Язова пише за необикновената личност и за бунтарите, които се противопоставят на съдбата. Творческите и пристрастия са силно свързани с историята. Яна Язова създава първия исторически роман с небългарска тематика – „Александър Македонски”, като за целта тя посещава Сирия, Египет, Палестина и Турция. Тогавашните бурни политически промени хвърлят в забвение това интригуващо произведение. Книгата е завършена в края на 1944 г., но от нея е отпечатана много малка част.

Пример за любовта на Язова към историята е и книгата на живота и – „Балкани”, която се превръща в трилогията – „Левски”, „Бенковски” и „Шипка”. Яна пише книгите в периода след 9-и септември, когато тя е подложена на принудително мълчание в продължение на 30 години. В произведението е на фокус националноосвободителното движение на българите в края на турското робство.

„Балкани” е завършена през 1962 г., предложена за печат и високо оценена от писателите Димитър Талев и Георги Томалевски. Книгата бива формално отхвърлена от тоталитарната система, което е доказателство за дискриминацията към т. нар. буржоазни писатели по онова време. Яна отказва да пише стихотворения, които са в подкрепа на тоталитарния режим и затова и отказват издаването на романа и „Левски”. Трилогията е отпечатана за пръв път 25 г. след написването и и 13 години след смъртта на авторката.

Смърт

„Хубавата и странна Яна Язова”, както я нарича френският професор Жорж Ато, умира през 1974 г. при неясни обстоятелства. Това че нейното досие изчезва и не е намерено досега, ни навежда на мисълта, че смъртта и е била насилствена.

Посмъртно признание

В софийския квартал „Витоша” общината кръщава улица на нейно име, а в родния и град Лом всяка година се провежда Национален литературен конкурс „Яна Язова” за разкази, написани от млади автори. През 2012 г. томът „Таралеж се жени” получава „Бронзов лъв” на асоциация „Българска книга”, а през 2013 г. и награда „Христо Г. Данов” в категорията издание за деца.

Журналистката Калина Паскалева създава документален филм: „Изчезналото досие на Яна Язова”, където тя търси отговор на въпроса – „Кой уби Яна Язова?”. А „Извън редовете” е книгата на Боряна Дукова, в която тя проучва мистерията около живота и творчеството на Яна. Петър Величков пише книгата „Яна Язова: Проклятието на дарбата”, където проследява нелекия живот на авторката, как пресата се е отнасяла с нея и връзката на Тодор Живков с кражбата на оригиналните ръкописи от нейните творби. Хората, които са запознати с нейното творчество, смятат, че Яна трябва да бъде поставена редом до големите имена – Елисавета Багряна и Дора Габе.

Яна Язова е личност, която не продава своето достойнство на писател, въпреки трудностите, пред които е поставена. Тя заслужава да бъде споменавана не само заради скандалите и мистериозната си смърт, а заради своите автентични творби и неоспорим талант. Яна пише поезия, проза, детски стихове, драматургия и публицистика и до последно остава вярна на себе си и своите принципи.

Относно автора

Мария Костодинова

Прочетете и другите материали на автора тук