За маратон(к)ите на един учител

Как си представяте една жена на 56 години, която работи като учител? Виждате ли я като участник в ултра маратони, полумаратони или поне в маратони? А като катерач, планинар и пътешественик едновременно с бягането, виждате ли я? Въобще, как си представяте учител (по математика) в маратонки?

Ще ви кажем: стоят и възхитително – и маратоните, и маратонките, и планините, и върховете-мечти, и мечтите-върхове. Къде по-нагоре и колко по-далеч?

„Призни“ ви среща с една вдъхновяваща жена, която не (се) спира: Дани (Йорданка) Еленкова. Научена да успява.

„Винаги съм обичала да се занимавам със спорт. Тренирала съм като малка баскетбол, волейбол, спортна стрелба, летен отбранителен многобой. Където ме поканеха, навсякъде се включвах и участвах”, споделя тя.

Така започва разговорът ни, когато я питам какво общо има със спорта. Въпросът е резонен за целите на интервюто, но изобщо не съответства на обстановката, в която то се провежда: работният и кабинет в едно от училищата в Монтана (4-то), където тя освен че преподава по математика, е и зам.-директор. Оказва се, че се върнала към учителската професия след повече от 20 години стаж в инспектората по образование, защото обича движението и промените. А те си вървят с предизвикателствата.

Разкажи как започна всичко?

Не съм ниска, но все пак нямах ръстовите данни и треньорите ме пренебрегваха. Мислех да кандидатствам и във ВИФ (Висш институт по физкултура, сега Национална спортна академия – б. а.), но тогава не можехме да кандидатстваме като сега всичко, трябваше да избираме само едно. И между математиката и спорта избрах математиката, но не спрях да тренирам. В университета имахме много добър отбор по баскетбол, бях приета и в отбор по летен отбранителен многобой, така че тренирах и спортна стрелба. Дори бях в разширения състав на националния отбор по спортна стрелба.

Кога тръгна към планините? Коя беше първата и защо?

Това ми е стара страст. Като дете, когато виждах хора с раници и шалтета, им завиждах, но моите родители никъде не ме водеха. Когато завърших и се прибрах тук (в Монтана), се събрахме една група от около пет човека и решихме да ходим в Пирин. Разчитахме да ни води едно момче, което познава планината, но той не дойде, а ние бяхме толкова неподготвени, не знаехме нито маршрути, нито нищо…. Обаче във влака се запознахме с едни момчета, които пък трябвало да водят група от Полша, която не дошла. И с тях направихме едно седемдневно изкачване на Пирин. Беше доста тежичко, с доста грешки от наша страна.

Тогава на колко беше?

На 22 може би, сега съм на 56. Вече съвсем сериозно и професионално започнах с тръгването ми на Ком-Емине. Професионално дотолкова, че вече познавам планините, знам как се ходи, каква екипировка трябва, какво да си носиш… Просто реших, че трябва да направя това, което съм пропуснала в по-младите си години.

Кога беше това?

За първи път – през 2012 г., за втори – през 2015 г. и за трети – през 2017 г.

Това ли е най-дългият ти преход (маршрутът е с дължина 650-720 км – б. а.)?

Да, най-дългият е този. Преходът продължава 17-18 дни, всеки ден се минават по 20-30 км и повече. Технически не е много труден, но е нужна добра физическа подготовка, издръжливост. Аз първият път бях малко неподготвена – и психически – и преди Ботев ме хвана голяма криза, сухожилията ми се бяха подули. Но съм инат и стигнах до края, а удовлетворението е жестоко.

А докъде най-далеч и най-високо си стигала?

Мон Блан през 2018 г., миналата година пак бях в Алпите – Монте Роза, вторият по височина масив там след Мон Блан. И сега си мечтая за Елбрус.

Броила ли си планините, които си катерила?

В българските почти навсякъде съм ходила, навън освен в Алпите съм ходила и в румънските Карпати.

Как става организацията, как разбираш къде има групи?

Единият начин е да използваш туроператори, агенции. Другият е неформално, с приятели, без водачи.

Имала ли си изкачвания, свързани с по-сериозни ситуации?

Имах страхотно изгубване в Сърбия. Качихме се на Миджур, а Миджур е точно на границата между България и Сърбия. Горе беше страшен вятър, буря, беше февруари. Тръгнахме да слизаме и в късния следобед разбрахме, че сме слезли в Сърбия. Това си беше престъпление и ако ни хванеха, щяхме да имаме проблеми. Питахме един овчар къде е най-ниската част границата, защото вече бяхме уморени, дезориентирани. Той ни насочи към Равно буче, най-северозападната точка. Прехвърлихме границата, влязохме в България и тръгна едно късно спускане, стана нощ, не виждахме – шест човека имахме три челника. Към 10 ч. попаднахме на някаква ловна база в Чупренския балкан, човекът там ни свали до Чупрене, от там се обадихме да дойдат да ни приберат до Монтана, защото си бяхме оставили колите на Долни Лом.

Кога си била най-близо до опасност за живота си?

Чак толкова опасен момент нямам. Смел човек съм и нямам притеснения за себе си, но когато дъщеря ми беше малка и започнах да я водя по планините, качихме Вихрен и искахме да минем Кончето. Вихрен е един от трудните ни върхове, а тя беше втори или трети клас. Трябваше да я прехвърляме с момчетата от един камък на друг, но беше рисковано и за нея, и за групата. Тя настояваше, но я спрях с обяснението, че ме е страх от височините. После цяла година повтаряше, че заради мен не е минала Кончето. То е уникално място в Пирин, ходи се по ръба между скали.

Какво ти дава планината?

Планината е невероятна. Зарежда те. Човек там забравя всичко. Физическото натоварване ти помага да освобождаването на ума, мислиш единствено за това как трябва да оцелееш. Рестартираш се.

А какво ти взима, това не е ли скъп спорт?

Скъп е дотолкова, доколкото трябва да имаш добра екипировка, особено за голямата планина през зимата. Иначе всеки един спорт е скъп, но удоволствието е огромно.

Освен че катериш непрекъснато, се включваш и във всички бягания.

С бягането започнах по-сериозно преди 5-6 години. Тичах всяка сутрин по десетина километра, постепенно започнах да увеличавам разстоянията. Най-голямото, до което стигнах миналата есен, беше в Кападокия – 64 км. Пробягах ги за десет часа и половина (тук авторът на това интервю спира да диша в опитите си да визуализира разстоянието; особено защото става дума и за пресечен терен).

А преди това? Как стигна до 64-те км?

Първо се включих в бяганията из Северозапада, които организират едни колоритни личности. Там в зависимост от терените и местата са 10, 15, 20, до 30 км – толкова бях бягала най-много, до Трите чуки. Миналото лято отидох на 42 км на Трявна. Това си е много голям трейл маратон, при него се натрупват и точки за участия в Мон Блан. Никога дотогава не бях ги бягала, но какво направих: разделих си разстоянието на порции. Пробягвайки 15-20 км знаеш, че това го можеш. На 30-ия си казах: „Ами то ми остават само 12 км, аз 12 км тичам всяка сутрин, значи ще ги избягам.“ Няколко месеца по-късно отидох на Орехово в Родопите, там се записах на 50 км и със същата логика: „42 км вече съм бягала, ще стисна зъби и ще пробягам още 7-8.“ И тогава един приятел, който прави много големи ултри, ни запали да отидем на Кападокия. Четирима души бяхме, всички от Монтана. Други българи не засякохме там, над 2000 бягаха на тая ултра.

Как се чувства човек след 64 км бягане?

В интерес на истината мислех, че след това ще съм като парцал, но само на следващия ден изпитвах умора. А на по-следващия сутринта излязохме да си правим кросчета.

Какъв беше теренът там?

Пресечена местност, навсякъде. Трявна и Орехово също са с голяма денивелация.

Хората, които нямат твоята двигателна култура и ентусиазъм, твоето мислене и гледна точка, казват ли ти че си луда?

Да, включително и мъжът ми, който постоянно ми казва да не увеличавам разстоянията, защото годините ми са много, обаче аз се чувствам добре.

То май излиза, че с увеличаването на годините ти, се увеличават и пробяганите разстояния?

Всъщност да, на тези ултри най-силна е групата на бегачите между 35-40 години. Може би просто си трябва време, за да добиеш такава издръжливост, защото именно издръжливост, не толкова бърза, ти трябва.

Храната важна ли е? Ти ограничаваш ли се в нещо?

Не, нямам специален режим и не се ограничавам, но пък спрях цигарите – след около 30 години като пушач. Бягането ми помогна.

С каква мотивация обясняваш това, което правиш? Как би мотивирала хора, които никога не са катерили планини или бягали, дори на кратки разстояния?

Усилията се възнаграждават стократно: дават ти здраве и енергия, носят ти психическо разтоварване, имаш хъс и сила за живот, емоция и настроение. Погледнете снимки на хора, които бягат – всички са усмихнати.

Северозападът по-специален ли е по отношение на природата?

Тук Балканът е невероятен, имаме страшно красиви места. Жалко е, че енергията на хората не се използва достатъчно за развитието на туризъм. Това не означава застрояване, но има много други неща и начини за това.

Значи все пак виждаш по-добро бъдеще?

Разбира се! Щом съм тук…

Дани Еленкова е събрала най-върховите си постижения и преживявания в кратка презентация, подготвена за учениците и. Там са включени и някои от най-оспорваните и тежки, но величествени заради гледките си планински състезания. Работата и е наречена „Преследвай мечтите си“ и започва с думите:

“If you want to run, run a mile. If you want to experience a different life, run a marathon. If you want to talk to God, run an ultra.”

Относно автора

Рени Христова

Тя е всъщност Ренета, което име идва от латинското „renatale“ и значи преродена. И от френското „renette“ също така идва името ѝ, но понеже това са просто сорт ябълки тя много държи на първото значение, понеже звучи по-загадъчно и възвишено някак. И когато ѝ честитят имен ден на Цветница упорито обяснява, че не е никакво дърво и че с цветята съвсем пък нищо общо няма. Поради склонността ѝ да се отплесва в разсъждения (виж абзаца по-горе), малцина изтрайват докрай тезите ѝ по отделни теми, особено по абстрактни такива. И накрая пак никой нищо не е разбрал. В това число и тя. Характеризира се с разсеяност, отнесеност и пълна липса на ориентация за време, посока и пространство, поради което още като невръстно дете проявява съмнения в съществуването си въобще и изобщо. Със същите съмнения, но споходена от всемогъщата сила на съдбата, попада в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и там така се влюбва в писаното слово, че просто да ѝ се чудиш на акъла как междувременно успява да се влюби и в телевизията. Докато един ден не идва „Призни“! Според Рени-Ренета-Преродената „Призни“ е голямата ѝ любов. "Призни“ е смисълът да се търси, да се разказва, да се пътува, да се продължава, да се любопитства, да се пише, да се знае… „Призни“ е надежда и добро, светлина и топлина…“ Това каза тя и това са нейните причини, поради които ще виждате нейни текстове тук.

Прочетете и другите материали на автора тук

Томас – ангелът на пианото от Монтана

Нечии мисли
говорят с клавишите,

сънува пианото
спомени…

(„История за пиано”, Магдалена Костадинова)

***

Момче, чиито пръсти си говорят с клавишите. То е едва в началото на своите 13 години (навършени на 31 декември 2019 г.), а вече има купища награди от национални и международни конкурси. Те струват много – във всеки смисъл, но и много дават, и то далеч извън границите на родна Монтана. Да продължи нататък зависи от него, но не само. Нужно е още. И не, не става дума само за моралната подкрепа на семейството му, овациите на публиката и нашата гордост от таланта му. Става дума и за инвестиция.

Дали си струва? Четете нататък.

Казва се Томас, Томас Калин Симеонов. От Монтана е и учи в Първо основно училище в града, но се обучава при преподаватели от други градове. Свири от 6-годишен, толкова е и „стажът“ му на пианист. От всички музикални състезания се връща с медали, грамоти, специални призове… Само през миналата година е участвал в осем национални и международни конкурси. Бил е в Москва (2018 г.), Брюксел, Лондон, а участията му в България са десетки. Към музикалните си успехи от 2019 г. добавя и грамота за „Отличник на годината” в раздел изкуство, в традиционната класация на национален ежедневник. Бил е единственото наградено дете от Северозападна България и единственият в този раздел. В същата година е одобрен и за стипендиант на Община Монтана.

Томас е слабо дете, изглежда не по-различно от всички останали деца. Облече ли обаче бялата риза и седне ли зад рояла, Томас се преобразява. А засвири ли, се превръща в ангел. Ангелът на пианото.

Как избра точно пиано?

Един ден чичо ми донесе един синтезатор вкъщи, седнах да посвиря малко и от тези тонове се получаваха мелодии. Казах си, защо пък да не пробвам отново? И така стана всичко.

Как започна обучението ти?

Първоначално при един приятел на дядо ми – господин Проданов. После бях на концерт в Берковица на учениците на Ирина Николаевна (дългогодишна музикална педагожка, работи в берковската школа по изкуства към местното читалище – б. а.) и се вдъхнових от представянето им, свиреха много хубаво. Казах на мама, че искам тя да е моят преподавател и вече трета година свиря при нея, пътуваме до Берковица по няколко пъти всяка седмица. По нейна препоръка започнах да посещавам и Илья Овчинников, той е учител в музикалното училище „Любомир Пипков” в София, където мисля да кандидатствам след седми клас. Изпитите са след няколко месеца.

Какво е най-сложното нещо, което можеш да изсвириш?

Започнах едно много сложно изпълнение на Вебер, пиеса. Но наистина е доста трудна, учи се с години.

По колко време на ден репетираш?

По около пет, но когато имам конкурс или концерт по повече.

Това не ти ли отнема от времето за уроци?

Понякога да, понякога уча и пиша до полунощ.

Кога е следващото ти участие и къде?

След десетина дни (датата на интервюто е 7-и февруари – б. а.) в София, конкурсът се казва „Път към славата”. След това е националният „Орфеева дарба”, а след това пак в София съм на международен конкурс.

Как се виждаш в по-дългосрочен план, след завършване на музикалното училище?

Ще кандидатствам в академията.

Големите надежди и очаквания към теб обременяват ли те или те мотивират?

Мотивират ме. Обичам пианото и когато се връщам със златен медал, съм доволен от себе си. Това ме кара да продължавам.

Освен това, на което обикновено се упражняваш (електрическо пиано – б. а.), друго имаш ли?

Да, голямо, акустично, в моята стая, но е старо и го продаваме, за да вземем по-ново и по-добро.

Момчето не е единственият музикант в семейството, баща му Калин Симеонов 13-а година е тромпетист в Берковската духова музика. Почитател е на руската школа, засега за нея са и предпочитанията на сина му. Признава, че е респектиран от него – заради качествата му, таланта, постоянството, упоритостта. Възхитен е и от избора му на инструмент. „Ако не сме двамата с майка му, не бих се справил с разходите за музикалното му развитие“, обобщава казва Калин и така отговаря на вечния въпрос „Музикант къща храни ли?” Спечелената през 2019 г. годишна стипендия за Томас е в размер на 3680 лв. и е глътка въздух за цялата фамилия, която фамилия обаче продължава да помага както и досега, особено когато предстои конкурс в чужбина. Той и родителите му избират само най-силните състезания, но внимателно преценяват и разходите. По тази причина се отказват от повечето покани за участия.

„В областта на културата регионът ни е много слабо развит”, допълва го съпругата му и майка на Томас, Олга Симеонова: „Нямаме един роял в театъра или в Младежкия дом, на който да се свири. Единственият на практика е в галерията („Кирил Петров“ в Монтана – б. а.). Като ходим в други градове, дори и не толкова големи, имат рояли и немалко от тях дори са на „Стейнуей”. Тук, когато участва в концерти пренасяме електрическото му пиано, а би трябвало самите те да осигурят съответния на изявата инструмент. Това е несериозно. За някои тържества, в които го канят да свири, организаторите държат да е на роял. Роял как да пренесем?“, недоумява Олга.

Тя работи във фотостудио в града, което дава яснота за усилията и на двамата по отношение участията на Томас. Освен за пътуванията разходи има и за онлайн конкурсите, те също са скъпи. Миналата година Томас участвал в два такива: в Норвегия и Белгия. И двата ги спечелил. От Белгия му предложили да свири на Коледен концерт в Брюксел, семейството обаче отказало поради финансова невъзможност. Отказали участие и в Норвегия.

„Подкрепа имаме – доколкото могат да ни подкрепят – от читалището в Берковица, понеже Томас е техен възпитаник“, продължава Олга. „Те плащат таксите за някои конкурси, но и те нямат големи възможности, а и там има много други деца, на които се помага. За тази година сме свели участията му до минимум, защото му предстои и кандидатстване за „Любомир Пипков”, а уроците в София също са доста… Пътуваме до там средно два пъти в месеца, но преди конкурс: всяка седмица. Когато има как – и по два пъти седмично.”

За да има как, само със стискане на палци няма да стане. Да се помогне може винаги, а инвестицията е в дълготрайни нематериални активи и се връща многократно. Това поне е доказано.

Ако искате да станете спонсор или да помогнете по друг начин на Томас да участва в повече конкурси по света и по този начин да прославя България, можете да се свържете с родителите му на този имейл адрес: oli_braikova@abv.bg

Относно автора

Рени Христова

Тя е всъщност Ренета, което име идва от латинското „renatale“ и значи преродена. И от френското „renette“ също така идва името ѝ, но понеже това са просто сорт ябълки тя много държи на първото значение, понеже звучи по-загадъчно и възвишено някак. И когато ѝ честитят имен ден на Цветница упорито обяснява, че не е никакво дърво и че с цветята съвсем пък нищо общо няма. Поради склонността ѝ да се отплесва в разсъждения (виж абзаца по-горе), малцина изтрайват докрай тезите ѝ по отделни теми, особено по абстрактни такива. И накрая пак никой нищо не е разбрал. В това число и тя. Характеризира се с разсеяност, отнесеност и пълна липса на ориентация за време, посока и пространство, поради което още като невръстно дете проявява съмнения в съществуването си въобще и изобщо. Със същите съмнения, но споходена от всемогъщата сила на съдбата, попада в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и там така се влюбва в писаното слово, че просто да ѝ се чудиш на акъла как междувременно успява да се влюби и в телевизията. Докато един ден не идва „Призни“! Според Рени-Ренета-Преродената „Призни“ е голямата ѝ любов. "Призни“ е смисълът да се търси, да се разказва, да се пътува, да се продължава, да се любопитства, да се пише, да се знае… „Призни“ е надежда и добро, светлина и топлина…“ Това каза тя и това са нейните причини, поради които ще виждате нейни текстове тук.

Прочетете и другите материали на автора тук

Катя Василева: Учим децата как да бъдат добри хора и да мечтаят смело

Наричат го Училище на бъдещето, но най-важното, на което се учат децата от ОУ „Никола Вапцаров” в Берковица, е как да бъдат добри хора. Тези качества не са включени в официалната програма, в задължителните часове или в страниците на учебниците,  но пък са ключа към изграждането на по-добро общество, в коeто всички искаме да живеем. За трудния, но удовлетворителен път към новаторството в училището ни разказва дългогодишния директор на училището Катя Василева. Катя е завършила основното си образование в същото училище, което ръководи от 1993 г. Средното си образование продължава в София в Национална природо-математическа гимназия „Акад. Чакалов” със специалност Биология, а висше образование завършва в СУ „Св. Климент Охридски” с  Магистър по биология и магистър по икономика от УНСС; има специализация в СУ по Управление на образованието. В момента там се обучават около 170 деца.

Разкажете ни как се роди идеята създаването на Центъра по предприемачество и природни науки?

Нуждата от подобни места в българското училище е пределно ясна и осезаема.  Безспорен факт е, че трябва да променим българското училище. Промяната в базата предразполага към промяна в начина на преподаване и учене. Този център е стъпка в правилната насока и се надявам да направим училището втори дом за децата. 

Основно училище „Никола Вапцаров” е известно още като „Училище на бъдещето”, но за да имаме по-добро бъдеще не трябва ли всички училища да изглеждат по този начин? Не трябва ли това да е днешното училище, училището на настоящето?

Да, необходима е коренна промяна в начина на преподаване.  Технологиите се развиват изключително бързо, а развитието на учителите в това отношение много изостава. Част от преподавателите изпитват страх от технологиите. Децата работят с технологии и в много случаи учениците учат учителите. Не е срамно учителят да попита за нещо ново, което не разбира. Освен това кадрите, които в момента се подготвят в университетите вече са изостанали. Програмите за подготовка на учители в университета трябва коренно да се променят, за да дойдат подготвени по адекватен начин млади кадри. Един учител, който днес излиза от университета, тепърва трябва да се учи да преподава. Трябва човек непрекъснато да чете, да се самоусъвършенства сам, за да достигне и да е в крачка с най-новите технологии. 

Какво е най-важното нещо, което училището трябва да научи децата след като вече всичко може да се намери с едно търсене в Google?

Най-важното е да ги научим да бъдат добри и едва след това идва всичко останало. Ако успеем да ги научим  да бъдат добри един към друг и всички останали учители, родители, това би било най-ценното. Едва след това идват другите компетенции, които трябва да придобият в час. В нашето училище се стремим е да имаме един цялостен, интегриран, системен подход по отношение на учебната програма и да покажем на учениците връзката между различните предметите, да покажем законите в средата, в която живеем. Аз например преподавам биология, но децата ще имат полза от този предмет само ако успеем да им покаже връзката с физиката или химията. Затова залагаме на интегрирано обучение, от което на учениците да останат трайни знания, които да могат да ползват в ежедневието. Тези знания са свързани и със здравословното хранене, здравето, което много малко застъпено  в българското училище. От много рано трябва да научим децата да се хранят здравословно и да се грижат за себе си. Всичко, което те научават в училище не трябва да е самоцелно, а да могат да го използват след това в реалния живот. 

Здравословното хранене да е задължение  на родителите и тези неща не следва ли да се учат у дома?

Всичко, което не успели да научат от родителите си децата, трябва да го научат училище. Родителите имат забързано ежедневие, често се пренебрегват тези теми, а те са важни. В училище трябва да се навакса всичко, за да можем след това по-лесно да работим с учениците и надграждаме знанията им. 

Как се учи доброта?

Учи се в семейството и в училище. От нас зависи да ги направим съпричастни към болката, да ги научим на емпатия. Това трябва да бъде преплетено в целия учебен процес, нямаме специален час по доброта. Преди време в Берковица имаше кампания за събира на средства за дете на няколко месеца, имащо нужда от помощ. Тогава нашите ученици организираха блатоворителен базар, на който събраха и внесоха около 2000 лв. 

Toва ще има ли ефект в обществото?

Ефектът би трябвало да бъде едно по-спокойно общество.

Защо според вас няма повече новаторски училища, центрове, пространства за учене?

Защото хората предпочитат спокойствието. Спирачка за много учители е това, че допълнителните усилия не се заплащат. Сега с откриването на столовата, където децата ще могат да ядат прясна и здравословна храна, много хора ме предупреждаваха, че това е тежка задача и храненето е много отговорен процес. По принцип работата на директора е да отговаря за всичко – живота и здравето на децата е в неговите ръце. Отговорността не трябва да плаши директорите.

Какво бихте посъветвали директори, учители, педагози, които се спират пред трудностите и оставят смелите планове да отлежават до едни по-добри времена?

Директорите трябва да търсят начини да променят средата, защото това е важно за учениците. Те не трябва да се спират пред трудностите и да не търсят оправдания.  Училищата е място, където децата трябва с желание да идват на училище. За това трябва да се променят и порядките.

Непрекъснато слушаме новини за агресия в училище сред младите. На какво според вас се дължи тя?

На липсата на обич в семейството. Ако едно дете не е обичано, ако не му се обръща внимание, ако не се говори с него всеки ден, то става агресивно. Това е начин да си поискаш внимание, крестящо внимание.

Как вие се справяте с подобни ситуации и случаи на агресия?

Трудно, справяме се с индивидуална работа с всеки родител. Даваме специални насоки към родителя какво да прави в конкретната ситуация, на какво да обърне внимание. Учителите за съжаление се налага да поправят грешките на някои родители. Moите наблюдения са, че учители с по-голям стаж по-лесно се справят в подобни ситуации. Младите учители се нуждаят от повече помощ и напътствия в този процес. 

Усещате ли вече липсата на кадри, за която толкова много се  говори през последните години в медиите?

Липсата на учители ще се усети след 10-ина години. Тогава ще зейне голяма дупка в образованието. Това, което ми прави впечатление е, че много хора напоследък завършват педагогика, но я завършват само заради увеличението или обещанията за увеличение на учителските заплати т.е мотивите са чисто финансови. Това ще бъдат лоши кадри за образованието.

Вие оптимист ли сте за реформите в образованието? Има ли вече стъпки в правилната посока?

Да, оптимист съм. От последните действия и писма на Министерството на образованието се вижда, че администрацията осъзнава наука нуждата от реформа и промяна в образованието. Засега по-скоро неформално се насърчава по-голямата свобода на учителите. Учителят досега смяташе, че учебника е водещ и всичко следваше учебника. Сега преподавателят трябва да се стреми да следва учебната програма, не толкова учебниците. В края на годината се следи за това учениците да имат определени функционални знания, като учебниците остават на заден план.

Какво бихте казали на хората, които казват, че учителите нямат свобода и възможност да предоставят материалите по различни и по-интересни начини?

Това е само извинение. Учителите имат пълна свобода. От миналата година позволихме на учителите да имат собствени разпределения и да го ползват учебника по тяхна преценка както искат. Когато на учителя му се даде свобода, той трябва да седне и да отдели много повече време за подготовка, а по-лесно е да се каже, че това е заложено и това се преподава. Mного по-трудно е да се подготвиш за един по-различен урок, трябва да вложиш много усилия.

На какво се дължи липсата на интерес, незаинтересоваността на децата към това, което се преподава в училище?

Това не е вярно, децата винаги са били любопитни и търсещи. Просто учителите не са способни да им привлекат вниманието. Казвам го категорично. Понякога споделям мнението на учениците, че няма смисъл да се ходи в училище. Имам собствени наблюдения в моето семейство и то в софийско училище. Ставаш рано, пътуваш много и отиваш на училище, където не научиш нищо. И това сам  защото там преподават учители, които са незаинтересовани от това, което се случва в часа. 

Вие как мотивирате вашите учители да полагат това допълнително усилие? Какво е формулата?

Голям принос за това имат самите колеги. Заместник директорът тук е технoлогичен заместник директор. В много от училищата, в които „Америка за България” работи, има специално обучени директори, които се грижат за протичането на учебния час и за това как смислено да се ползват новите технологии. Тези директори се обучават многократно по време на учебната година и помагат много за по-доброто протичане учебния процес. Има учители, които със желание се променят, има учители, които не желаят да приемат промяната. Не всеки учител е способен да направи тази промяна.

Но вашите я направиха?

Може да кажем смело, че преподаваме по различен начин, но има доста какво да се желае. Това е дългосрочен процес, не се случва от днес за утре. Базата е задължителното начало. 

Относно автора

Нели Найденова

През последните няколко години работи като експерт по комуникациите в редица екоорганизации. Вярва, че за да се опазят природните богатства, човек трябва да ги опознае, припознае и обикне, а за това е необходимо по-ефективно общуване с по-широк кръг от хора. Корените ѝ все пак я връщат в Монтана заради нуждата от промяна и желанието да разкаже неразказаните истории на Северозапада. Надява се „Призни“ да вдъхнови и други хора да започнат промяната от себе си, от своите дом, градина и работно място, от гората и планината до тях.

Прочетете и другите материали на автора тук

Антина Златкова: Забравените места, общата памет и паралелите между Южна Америка и Северозапада

В края на декември Антина Златкова от Монтана разказа за далечните си пътешествия в Южна Америка пред многобройната публика в “The Hub” и в студените зимни дни ни помогна да се пренесем в седем страни от Латинска Америка.

Преди малко повече от година (в края на 2018 г. и в началото на 2019 г.) Антина и нейния партньор прекарват три месеца в необятната Южна Америка. За това време пропътуват около 36 000-37 000 км с кораб, самолет, автобус и влак и посещават седем страни – Аржентина, Чили, Боливия, Перу, Еквадор и Колумбия. Ето какво разказва Антина Златкова от Монтана за нейното пътешествие, какви паралели с България и Северозапада открива в тези далечните земи. 

Година след пътешествието ти в Южна Америка и от дистанцията на времето какво  остави най-силното впечатление?

Няколко са нещата. Може би едно от най-силните ми впечатления е, че въпреки огромната дистанция много от посетените държави ми се сториха близки като светоусещане до нас, българите. Открих и други прилика, които на пръв поглед може и да звучат странно, но се потвърдиха от приятели, посетили Аржентина. Те ми споделиха, че са открили прилики между София и Буенос Айрес. Буенос Айрес е много по-красив град от София, но начина по който тече ежедневието там по някакъв начин ми се стори много близък. Една голяма част от Южна Америка е много повлияна от Европа и това е естествено – много страни са бивши европейски колонии. Най-трайни и живи впечатление всъщност ми остави Боливия заради огромната разлика с всички останали държави в Южна Америка. Боливия е може би единствената страна, която е тотално различна и няма нищо общо с останалите държави и хората там като че ли живеят в паралелна реалност. 

Освен светогледа и светоусещането откри ли други паралели с България и по-специално Северозападна България?

По принцип навсякъде, където пътуваме по света темата за промяната силно ме вълнува. Може би заради това силно впечатление ми оставиха и отделни места като Икитос например – столицата на Перуанската джунгла. Там успях да направя паралели с темата за изоставеността, която ние тук в Северозападна България много предъвкваме. Toзи паралел ме накара да се замисля по какъв начин се чувстват хората при сменянето на някаква епоха, режим и когато света се преобърне само в рамките на едно поколение. Винаги съм се интересувам от такъв тип места с повратна точка в историята. Икитос е едно такова място. Градът се намира в екваториалната джунгла, в сърцето на Амазония. Всъщност по нищо не прилича на България – нито като природа, хора, култура, но въпреки това ми напомни за нашия край. Интересното е, че всъщност за много малко време  Икитос се развива като индустриален център заради каучоковия бум и след това за много малко време каучоковата индустрия и цялата свързана с нея инфраструктура тотално колабира. Хората започват да търсят начини да се справят със ситуацията, защото вариант за връщане назад просто няма. 

Успяват ли хората в Икитос да се справят с тази промяна?

Хората винаги успяват по какъв начин. Въпросът е как се обработва и Икитос в момента е едно много странно място, което е успяло по някакъв начин да преобрази това си минало и да съществува паралелно с него, но в същото време да говори за него. Много от местното население е било принудено от местните каучокови  барони да работи насилствено. Било е много травматично преживяване, но въпреки това те са успели за сравнително кратко време да надраснат собствените си колективни травми и разбирания като си спомнят, говорят и разказват. Мястото е много интересно за туристи, много е красиво – пълно е със всевъзможни хора и въпреки проблемите е едно много позитивно и светло място. Въпреки че преди много не много време е било място, свързано дълго време на политически, социални и икономически травми. 

На какво се дължи според теб се дължи този различен поглед върху света и начина за справяне на проблемите. На какво го отдаваш и как си го обясняваш?

Трудно е да си обясни човек чужда, непозната култура. Всички в Европа си мислят в клишета. Повечето хора смятат, прекалено опростено, че понеже живеят в Южна Америка, на топло и това прави южноамериканците по по-щастливи. Аз не вярвам е тези стереотипи, по-скоро е въпрос на чисто житейска нагласа. Куба е също един такъв пример. Там хората имат една от най-големите продължителности на живота, живеят 30 години по-дълго от хората в Хаити въпреки че климата е един и същ, географското положение е едно и също, икономическият стандарт е един и същ. Освен това хората имат усещане, че  в важно да се надсмиват над собственото си нещастие, което е голяма способност. 

Потвърдиха ли се някои от многото стереотипи за Южна Америка и има ли такива, които категорично отхвърли?

Не съм сигурна, че има клишета и стереотипи, които ни се потвърдиха. По отношение на цялата криминална нишка и всичките предупреждения и съображения за безопасност преди да тръгнем един наш познат от Колумбия ни обясняваше да внимаваме много, даде ни много практични съвети и инструкции за безопасност.  Даде ни още един ценен съвет и ни обясни тяхната поговорка „Не раздавай папая”, т. е. когато човек се държи по глупав начин глупостта винаги бива наказана. Когато се държиш така сякаш имаш нещо за раздаване, винаги има кой да ти го вземе. В общи линии това е континент, в който всяка доза и проява на глупост се наказва по някакъв начин. Когато не се набутваш в глупави ситуации, не виждаш тази страна на нещата. Това е валидно където и да отидеш по света.  

Как избрахте страните и местата, които да посетите? Оставяте ли нещо на случайността или планирате всичко внимателно още от самото начало?

Опитваме се да не планираме всичко. Три месеца звучат като доста време, но за един толкова разнообразен континент това е крайно недостатъчно. Определено си бяхме помислили и начертали повечето опорни точки и места, които искаме да видим и неща, които искаме да направим. Всъщност имахме малко по-амбициозен план отколкото реализирахме впоследствие. В някакъв момент се наложи да се съобразим с пределите на географските и физическите  си възможности. 

Срещнахте ли други българи през тези три 3 месеца странстване?

Не, през тези три месеца не срещнахме други българи. От друга страна откакто се прибрахме установихме, че по същото време е имало хора дори от Монтана и други общи приятели, които през същото време са били в Боливия и Чили. 

Други паралели със Северозападна България открихте ли?

Всъщност може би Уругвай отново ни подсети за Северозапада. Уругвай е много интересна държава, с много малка територия, затворена в миналото между две много големи държави, които са били окупатори. Уругвайската връзката с футбола е много силна, част е от националната им идентичност. В миналото една футболната победа е единствената символична, морална победа, която са успели да спечелят срещу Аржентина и Бразилия. Един от големите футболни отбори на Монтевидео се казва „Данубио”, носи името на българската река Дунав и винаги е бил в първа дивизия в Уругвай. Създаден от двама български емигранти, но името на отбора е останало непроменено и да днес. Имало е доста българи, които през тази епоха са емигрирали в Южна Америка. 

Как решаваш дилемата – да си със семейството си в Монтана или да пътуваш и опознаваш света?

Изборът винаги носи голяма дилема. Предполагам, че всички хора, които живеят зад границ, рано или късно се изправят пред тази дилема. Ние се опитваме да балансираме. Това ни беше единствената възможност да пътуваме повече време, защото обикновено сме доста ангажирани. 

Относно автора

Нели Найденова

През последните няколко години работи като експерт по комуникациите в редица екоорганизации. Вярва, че за да се опазят природните богатства, човек трябва да ги опознае, припознае и обикне, а за това е необходимо по-ефективно общуване с по-широк кръг от хора. Корените ѝ все пак я връщат в Монтана заради нуждата от промяна и желанието да разкаже неразказаните истории на Северозапада. Надява се „Призни“ да вдъхнови и други хора да започнат промяната от себе си, от своите дом, градина и работно място, от гората и планината до тях.

Прочетете и другите материали на автора тук