За бащата на Дунавското хоро и родовата памет

За бащата на Дунавското хоро и родовата памет

Една лична моя инициатива като съвременен автор е да възраждам имената на онези, които като нация сме забравили. Дори и да помним само някои от техните произведения, не е достатъчно, защото без паметта за тях самите, губим себе си. Наистина звучи парадоксално или налудничаво, но да погледнем реалността и да видим. Германия и Австрия помнят своите композитори и писатели. Учениците в тези страни знаят биографията на своите велики  творци, а и цял свят ги знае.

Залцбург и до днес е познат като града на Моцарт и хиляди посетители от цял свят доскоро се струпваха там и се разхождаха по тесните европейски улички, докато разглеждат витрини със сувенири, на които е неговият лик. Нима можем да кажем същото за нашите градове и за нашите творци? Дори самите ние не знаем кой знае колко за нашите композитори и писатели, или пък сме посещавали родните им села и градове. Аз също слагам себе си в това число в много отншения, защото също съм посещавала училище тук като всеки друг. Всички знаем, че чрез учебната програма почти никой не полага усилие да ни вдъхновява с великите личности на България и да ни показва, че можем да останем тук и да се развиваме като тях.

Има ли българин, който да не е чувал „Дунавското хоро”? За щастие през последните няколко години народните танци стават все по-модерни. Известни школи по танци организират курсове, групи и хоротеки в различни краища на България. Дори през тази година се организираха хоротеки и събори в Банско и на морето. Почти всеки българин умее да танцува поне едно хоро, а всеки е чувал мелодията на „Дунавоското хоро”. Няма как да е иначе, защото с него завършва новогодишната реч на президента по телевизията всяка година. И макар и да се знаят тези мелодии, малцина знаят името на композитора им.

Детство

Дико Илиев е български композитор, музикант и диригент, роден e на 15 февруари 1898 г. в село Карлуково, Луковит. Той проявява интерес към музиката още като ученик и сам изработва върбова свирка. На 11-годишна възраст Дико за пръв път чува мелодията на флигорна и оттогава мечтае да свири на този инструмент. През 1911 г., вече 13-годишен, талантът му бива разпознат и той започва да свири на тромбон във военния духов оркестър на 16-и Ловчански полк, като учи музика в Ботевград (по това време град Орхание).

Известен е случай, когато Дико пише на дъската нотите на своя собствена мелодия, а учителят ги изтрива и го моли да ги повтори, ако мелодията е негова. Дико наистина повтаря написаното и бива похвален.

Балканската война

По време на избухването на Балканската война, продължила от септември 1912 до май 1913 г., младият музикант заминава за фронта с военния оркестър. След това бива уволнен като музикантски ученик, но пък е длъжен да тръгне отново по бойните полета през 1915 г., когато България бива въвлечена в Първата световна война. Именно на фронта, Дико написва първото си произведение „Искърско хоро”, през 1917 г. Интересен е друг случай в живота на Дико Илиев, когато той и полкът му са в Македония, там случайно среща своя баща. От тази среща е запазена снимка.

След войната

Младият композитор се завръща в родния край, след войната. През 1919 г. е приет във Военно училище в София и влиза в състава на училищния оркестър. По-късно този оркестър формира сборният симфоничен оркестър на Софийската народна опера. Там Дико Илиев свири в много известни опери като „Травиата”, „Трубадур” и „Кармен. През 1920 г. Дико се жени за Анастасия, но младото семейство е принудено да се прибере в Карлуково, поради липса на средства. Така Дико става писар в село Войводово и живее в село Букьовци, днешна Мизия от 1922 до 1930 г.

Въпреки, че се занимава с много разнородни дейности, една от които е и земеделие, той не изоставя музиката си и продължава да свири на флигорна на различни сборове, сватби и кръщенета в околията и пали искрата на любовта към духовата музика. По това време  композира хората „Еленино”, „Букьовско”, „Грънчарско” и „Веселият Иванчо”.

През 1928г. Дико създава духови оркестри в Мизия, Селановци и Комарево, а три години по-късно се премества в Оряхово и се присъединява към духовия оркестър на 3-та жандармерийска дружина като баритонист. Там той продължава да твори и написва „Селски въздишки”, „Майски цветя” и „Оряховска идилия”, а когато дъщеря му умира през 1935 г., написва хорото „Александрийка”. В следващите две години Дико свири в Софийския военен оркестър, но след това се прибира отново в Оряхово и става щаб-тръбач към 36-и Козлодуйски полк. Под влиянието на чешкия диригент Александър Вейнер, вдъхновението му някак се усилва и той написва множество творби, сред които е и така добре познатото ни „Дунавско хоро”.

Втората световна война

През Втората световна война Дико отива на фронта с 36-и пехотен Козлодуийски полк. Това, което преживява там, след това той предава в своята композиция „Народно ехо”. През годините след войната Дико Илиев основава Оряховско професионално околийско дружество на музикантите, композира, става диригент на полковия оркестър, създава детски музикални школи в Оряхово и Мизия и е удостоен с офицерско звание.

Дико завещава на България 16 марша, 56 народни хора, рапсодия и много шлагери. Творбите му връщат любовта на народа към духовата музика и също така модернизират народната музика. Духови оркестри до днес изпълняват неговите произведения в цялата страна.

За съжаление, малцина знаят неговата история и перипетиите на неговия живот. Колко хубаво би било, ако се учи за живота му в училище, ако всички хора в България, свързват името му с Оряхово или Карлуково, така както свързват Залцбург с Моцарт.

Фестивали в негова чест

Всяка година през пролетта община Монтана традиционно организира „Празници на духовите оркестри” с цел възраждане на духовата музика и любовта на хората към нея. Те нямат конкурсен характер и  въпреки това предизвикват огромен интерес от местната общност. На познатите още като „Дикоилиеви празници” гостуват и чуждестранни формации, а фестивали има и в околните населени места – Враца, Видин и Берковица, където също участват много духови оркестри.

Пожелавам си искрено тези празници да съществуват и през идните години и да можем да присъстваме физически и духом и да възвърнем онова усещане за празник, което неминуемо възвръща в душата ни музиката на Дико Илиев.

Относно автора

Ами Тола

Копирайтър, сценарист и автор на детски пиеси.


Още новини