Сури Монтана за хоризонтите вън и вътре в нас

Сури Монтана за хоризонтите вън и вътре в нас
Снимки: Сури Монтана

Разговор с конкретна сюжетна линия е лекомислено да се планира отнапред, когато отсреща е човек с толкова характер, че сам се определя като „голем, черен, грозен и дебел, забелязващ се!”

Бях подходила наивно – „ако видиш Сури на улицата, какво в него ще ти направи впечатление? Опитай се да се погледнеш отстрани: как изглежда той?”, попитах аз. От упор. И този кратък автопортрет по-горе ме отказа навреме от клишетата в последвалия разговор. Бях си наумила да разровя етикета „рокер”. Да разбера парадокса на уважението към свободата и същевременно разбирането за йерархия. Защото едва ли може да става дума за истинска свобода, ако липсва отговорността към себе си или другия. Или пък ако егото и чувството за принадлежност не са в баланс. 

Трябваше и да вникна в смисъла, който един човек на две колела придава на понятието „суета”. На страха. На отговорността. 

И на неовладените още хоризонти.

Ако само видя Светослав Струнджев – Сури на улицата, вероятно няма да знам, че недокоснатият засега хоризонт за него са Москва, Санкт Петербург и Казан. И че са му кауза, цел. Защото преди две години е отложил такова пътуване. Както сам сподели – защото човекът, с когото е щял да тръгне, е бил в труден личен момент.

А пътят изисква концентрация, спокойствие, увереност.

Така неволно се докоснах до трудна жилка в хода на разговора.

Трудните жилки в разговора обикновено скапват рамката.

И му връщат вкуса.

И така: кой е Сури?

Сури, това е един обикновен моторист, човек, който е поел по пътя на моторите и който живее за това нещо. Клуб „Монтана 1998“, това е едно сдружение на 22 години вече, обединяващо хора с мотори. В началото го създадохме с немного ясна цел, просто защото бяхме една компания мотористи. Прераснахме вече в нещо. Когато имаме възможност и има нужда, винаги се стараем да вършим добро за някого или за някаква кауза. В повечето случаи доскоро умишлено премълчавахме всички добрини, които вършехме. Защото пише, че когато едната ръка дарява и прави добро, другата не трябва да знае. Но в последно време в разговори с колеги стигнахме до извода, че доброто е заразно.

И когато направиш добро, е хубаво да го кажеш, да го споделиш.

Та дори още двама да се навият да направят нещо добро, ще направим нещо по-добро за света, за обществото, за държавата, за хората около нас, за природата.

Просто да се случва. Има добро!

С хората, с които си, какво те обединява?

На първо място, моторите. На второ място, приятелството и братството, което има между нас. Те са мои братя. Те са част от моето семейство и хората, които, когато съм имал нужда, са ме подкрепяли и помагали, както и аз на тях. Не стои въпросът да поискаш помощ, тя ти бива предлагана, когато преценят, че имаш нужда. Ние просто си помагаме един на друг.

Снимка: Сури Монтана

Искам да поставя в разговора ни една дума: рокер. Рокер ражда ли се, става ли се и ти възприемаш ли я по отношение на вас и на себе си?

Много пъти съм чувал, че еди-какъв си не се става, а се раждаш. Не знам – любовта към моторите идва отвътре. Начинът на живот. Братството и добротата в теб когато ги няма, не е хубаво. Така че дали се раждаш или ставаш … Имам приятели, които и на 40-45 години за първи път се качват на мотор и пак става от тях моторист.

Въпросът е да си намериш мястото. Един камък, колкото и да се търкаля по една поляна или баир, рано или късно ще се спре и ще си намери мястото.

Свикнал съм с това да ме наричат рокер, не я разбирам напълно. Знам произхода и, знам какво искат да кажат хората с думата рокер, но по-скоро се определям с думата моторист.

Можеш ли да ми опишеш свободата като физическо усещане?

Виж сега, свободата за всеки човек има собствен израз. За нас свободата е да си на пътя. Да можеш да караш, да можеш да се забавляваш, да можеш да видиш много места, да пътуваш донякъде, ако щеш до хоризонта. Но да пътуваш. Да се срещаш с приятели и свои сродни души. Светът е толкова голям… Да разгледаш, да се зарадваш на малките неща.

За мен свободата е да остана сам. Сам в каската. Аз, пътят, моторът и моята глава в каската.

Без да ми говори никой… Оставаш сам, тогава можеш да си подредиш мислите. Тогава можеш да осмислиш нещо, което ти се случва. Защо се е случило и как. Как можеш да подходиш. Навремето свободата е била да имаш хляб, да ядеш. Това са били свободните хора. Сега свободните хора се определят по последния случай – с Милен Цветков. Да се надрусаш, да караш.

Свободата е нещо преходно.

Ти изпревари моя следващ въпрос с последното си изречение. Когато си на асфалта, кое е най-важното нещо според теб? Когато излезеш на пътя – независимо на 2 колела или 4?

Ще го кажа така. Няма добри и лоши мотористи. Няма бързи и бавни мотористи. Има живи, има и мъртви.

Добрият моторист за мен е този, който е тръгнал нанякъде и се е завърнал жив и здрав.

Не е добър този, който може да вдигне 300 км/ч. Защото когато караш мотор специално, ти си изключително уязвим.

Но и ти на мотора си като едно оръжие – ако се врежеш, ще направиш много бели. Така че винаги трябва да се кара с мисъл, с акъл.

Идеята да се пие и кара, да се друса и кара – въобще да се друсаш – това са неприемливи неща. При нас в моето обкръжение няма хора, които да вземат наркотици. В клуба има ли ли подозрение, такъв човек бива подложен на проверка, и автоматично престава да е част от него.

Идеята да караш пил е неприемлива.

Да, съгласен съм, че в държавите, в които е позволено, на обяд половин бира не е проблем. Но да се наливаш, да разчиташ, че след това ще седнеш на мотора и ще избягаш… Не, ти не бягаш.

Идеята да се пие и кара – това не са хубави неща, не може ти да носиш елек на клуб, да участваш инициативи, в които казваме не на дрогата и на алкохола и на другия ден да го направиш.

Ти не лъжеш никого – полицията или обществото. Ти лъжеш себе си.

Има една приказка – веднъж стомничка, два пъти стомничка.

Тук опира до доверието между вас, че щом сте в това, вие трябва да спазвате определени правила?

Задължително.

Искам да те питам, чух наскоро една персийска поговорка и много добре ми лепна. Че тоя свят две неща го движат, инатът и страхът . Хайде, за ината е ясно, ама страхът – как според теб той движи света?

Не вярвам, че страхът движи света.

Кое движи света, Сури?

Смелостта. Не безразсъдната смелост, защото както ми казваш, че страхът движи нещата – ти представяш ли си, ако Колумб изпитваше страх в онзи кораб към нищото? Къде щеше да е Америка днес?

Аз го разбирам така: може би Колумб се е страхувал, че Америка няма да бъде открита – и това го е мотивирало?

Колумб е бил, смел, амбициозен и е обичал приключенията. Той не е бил страхлив.

Животът в Северозапада какво ти дава? Защо си тук?

Всеки камък си тежи на мястото. Отраснал тук, завършил съм средно образование тук, след дипломирането си се прибрах тук и никога не ми е минавала мисълта, че мога да изляза от тук и да отида другаде. Имал съм предложения за работа в България и чужбина. Канен съм да отида да работя и в други градове и държави, но винаги съм отказвал. Аз съм си Сури Монтана, аз си живея тук.

Откъде дойде този прякор? Това не е ли дума за цвят?

На дядо ми така са им казвали на село някога, „Сурия“, от сур. А след това и на мен. Да – цвят е, сив. Сивото е един от най-хубавите цветове.

Защо?

Ами представи си една картина, нарисувана само с молив. Колко много цветове и нюанси може да имаш в сивия цвят. Може да бъде много черно, може да бъде много бяло.

Какво би казал на хората, които ще прочетат това? Ако може, да не е в сиво?

Да бъдем по-добри. Да се опитаме да правим за хората това, което бихме искали те да направят за нас. Да се отнасяме така, както бихме искали да се отнасят към нас. Ние, хората сме тези, които трябва да направят света по-добър. Никой няма да ни го направи. И ако може, да преборим скоро тази идиотия с, короната. Да можем пак да си седнем на моторите, да излезем, да си върнем стария начин на живот.

Сега не сте на моторите, предполага се. Как компенсирате вие – предполагам, има тъга и липса?

Тежко. Тръпката и удоволствието ги няма, взели са ти нещо отвътре и част от теб я няма.

Ти ми спомена, че съобразяването между вас в група – разкажи за това усещане?

Когато караш в група, винаги се стремиш да я пазиш. Да я следваш или водиш, но да си винаги там. Недопустимо е, когато караш в групата, да оставиш колега. Най-лесно задължение е да гледаш мотора пред себе си, и в огледалата – този зад теб. Когато той изостане, и ти започваш да изоставаш. Така цялата група започва да изостава, за да се събере.

Снимка: Мотоциклетен клуб Монтана 1998

Когато всички се съберат, започват да ускоряват, защото всичко е наред.

Никога не можеш да оставиш хората в беда. Има водач на групата, един от най-опитните е винаги последен, за да може да „обира“. Във всека една група има правила – не може да спираш, където искаш. Преди тръгване почти винаги се правят инструктажи къде и защо ще се спира.

Не се обиждай, но това не е ли малко стадно, опровергай ме?

Когато искаш днес да изминеш 900 км за 10-12 часа на мотора, това е начинът. Този, който води отпред, гледа всичко. Преценява откъде и как да се мине, подава знаци за отбиване и изпреварване, останалите просто следват. Те почиват по този начин. Така се сменят, за да може всеки да може да почива.

От момента, в който решиш, че трябва да тръгнеш на пътуване, това отнема дълга подготовка, тя самата е тръпка. Ти постоянно пътуваш, виждаш, срещаш.

Дори и след като си се прибрал, не си се прибрал напълно, душата ти се прибира след това.

Душата ти е на пътя и като седнеш с приятели да споделиш. Ти си бил в Португалия, приятел – в Казахстан, а друг – в Норвегия с мотора. Сядаме и си говорим, а душата ти се връща там, за където разказваш.

Снимка: Сури Монтана

Поетично! Четеш ли поезия?

Чета. Навремето художествена литература, а напоследък – стихове. В последните години нямам време и понякога успявам да открадна някой час да седна да прочета нещо. Знаеш ли, последното , което прочетох, каквто беше. Има библия за мотоциклетиста – нещата в нея са описани моторджийски. Седя и го чета.

Препрочитам Петя Дубарова, колкото и да ти е странно – голем, страшен, черен. Лош, грозен, голям.

Всеки си ляга там, където си постила.

За бъдеш моторист, трябва да си успял и в живота, и във всичко, чувам аз. И веднага ми хрумва да попитам: облеклото, аксесоарите имат ли значение? Има ли я суетата между мотористите?

При нас е важно облеклото да е практично и удобно. Да си защитен, това са нормални неща, но едно облекло трябва да го поносиш поне 5-6 месеца, преди да ти пасне. По стилистиката на елеците, без значение къде си по света, можеш да прочетеш кой е, откъде е, какъв е и какво е направил.

Малко като кожа над кожата.

Снимка: Мотоциклетен клуб Монтана 1998

Знаеш ли к’во нещо е да караш мотор? Същото като живота.

А какво е животът, Сури?

С мотора ако не се движиш напред, падаш. Единственият начин е да не паднеш, е да не спреш. Същото е и в живота.

Спреш ли – падаш.

 

Автор: Мария Тодорова

Относно автора

Призни

Призни разказва неразказаните истории от Северозападна България.


Още новини