За достойнството

За достойнството
designed by Freepik Background photo created by freepic.diller - www.freepik.com

„И затова недей да питаш за кого бие камбаната:

тя бие за теб.“

Джон Дън

Великденско е, празник е, но не съвсем в стандартната престава за празник: с фойерверки, фанфари и захарен памук. Великден е винаги по-особено тържество. На духа над материята. На мисълта над тленното. Там, където сезоните са четири, това е и време на възкръсващата природа, на пробуждането й от зимния гнет. На знаците и тайнствата, които ни напомнят, че животът в крайна сметка надделява. Този Великден не беше просто като всички други празници, а не беше и като всеки друг Великден преди. Уж яйцата пак са пъстри и Фейсбук традиционно прелива от козуначени трохи, агнешко и пожелание за здраве и безсмъртие (една и съща картинка до всичките 3 000 „приятели“ в списъка). А пък чувствата са сякаш повече и по-други.

Чувство на егоистичен триумф (ако си отпрашил някак към забранения си град). Чувство на тихо задоволство (устояхме, останахме си, съседите обаче не издържаха, отпрашиха!). Чувство на споделена самота (козунака ще го преглътнем някак сами, макар че всяка троха ще ни горчи, и ще поплачем с мама по Скайп!). Чувство на безразличие (Стикс е все така пълноводна, но аз съм на отсамния бряг, смъртта не си заслужава да се замисляш за нея, докато имаш всички симптоми, че си жив). Вярата, надеждата и любовта пребъдват, но времето за тях още не е дошло. Още текат рекламите.

Чувство на засегнато достойнство.

Този Великден се случи с класическото клише: винаги казваме, че по светлите празници са най-болезнените курбани! И когато дойде страшното и ни попилее до последната горчива троха, разбираме, че ножът и хлябът са в най-тежката десница и в името на справедливостта не бива да посягаме към тях. За Милен Цветков мисля, докато пиша тези редове. Загубата на един толкова забележителен според мен журналист не е нещо, което можем да разберем отведнъж. Тази загуба ще я усещаме пласт по пласт – дълго след като сме влезли пак в редовия коловоз на нещата. 

Ще я усетим най-напред по недоверието и апатията.

По многото думи, които ще имаме за истината.

По провокираните рефлекси на човечността и човещината.

Тази загуба ще я усещаме, докато пласт по пласт не се оголим до здрава тъкан любов и достойнство.

Спомням си го Милен Цветков на входа на Факултета по журналистика – безупречно облечен, с достойна осанка, с високо вдигната глава. Тогава си помислих: ето така трябва да изглежда истинският журналист! Всичко у него трябва да е жест пред ранга на Истината, на която служи безрезервно и в името на хората. Всичко трябва да изразява и апелира към Достойнство. Всичко …

Възхищавах се на достойнството, с което този човек изпълваше екрана.

На онази едва доловима ирония в зениците му, с която сякаш казваше от упор: „Домакинът тук съм аз.“ Защото когато е на екран, зад диктофона, микрофона или компютъра си, журналистът е домакин, той трябва да гарантира стандартите, а пък стандартите трябва да гарантират Истината.

Стандартите все пак се преподават. Изправеният спрямо тях гръбнак идва с практиката.

На достойнство и достолепие се учим сами, додето ни стигат силите …

Сега Милен го няма.

Не на зрителя е дадено да възмезди за това. Не на оскърбения ни усет за хармония и равновесие.

Но мисля, че си заслужава другият Великден да е друг не само по критериите ни за самота.

А забият ли камбаните, да не питаме за кого е това.

Автор: Мария Тодорова

Относно автора

Призни

Призни е медията, която разказва неразказаните истории на Северозапада. :)


Още новини