Основното е желание и малко повече търпение. Може да го правите сами от прозореца, терасата или двора, ако имате такъв. Това е занимание, в което може да привлечете и децата си. И въобще не е нужно да сте опитни в определянето на птици. Може да използвате и този онлайн определител, за да се запознаете с някои от най-често срещаните градски пернати обитатели. А, ето ви и предизвикателство – да усвоите нови знания и да опознаете света около вас в дните на извънредно положение.
Предложението
Наблюдавайте птиците през прозореца, терасата, двора си, или там, където карате „изолацията”, без значение в коя част на България. Повечето от птиците в населените места обикновено са познати или лесни за определяне!
Обещанието
Да прогоните скуката и да се забавлявате.
Орнитолозите (експерите, които изучават птиците ) от БДЗП ще ви помагат – ще може да получавате експертна помощ или съвет в определянето на птиците.
Да споделяте с други като вас наблюденията си.
В края на седмицата на FB @BSPBirds ще бъде споделено в колко селища в страната други хора са правили същото като вас, къде колко вида птици са наблюдавани, кои са по-късметлии с интересни видове.
Запишете в “SmartBirds Pro” кой вид птица виждате и, ако може – каква е бройката на птиците от всеки вид. Ако имате затруднения, преди да запишете наблюдението, може да пишете във FB на @BSPBirds, където ще има експерти „на линия”, които да ви помогнат в определянето по ваши снимки или само описание на птицата.
Какво отбелязваме на 1-ви април?
1-ви април е определен за ден на птиците в далечната 1906 г. по силата на Конвенцията за защита на редките птици. Това е една от първите природозащитни дати в международния календар от глобални събития, чрез която хората заявяват своята загриженост за опазването и съхранението на дивата природа на планетата ни.
Относно автора
Призни
Призни разказва неразказаните истории от Северозападна България.
Когато се спасява живот в планината, се изгражда верига. Състои се от клинове, карабинери и въже. Използват я хора, които знаят как, разбират защо и правят всичко това напълно доброволно. Те са от една особена човешка порода и този разказ е посветен на тях.
За планинските спасители: шапки долу.
Зима. Нощ. Буря. Смразяваща стихия размята клони и сгъва дървета, а прозорци стенат в усилие да й удържат. Идеален декор за филм на ужасите.
Дом. Семейство. Топлина. Хармония. Сън. Идеалната първа картина за романтичен филм. И после телефон и кратък разговор. Мъжът става, облича се, разменя няколко думи с любимата си, мята раница и излиза, за да търси изгубени в планината. Той е планински спасител.
Сергей
Сергей Цветков е излиза от зоната си на комфорт с лекотата, с която летят птиците. Слаб, жилав, смел, трениран, суров.
Преди малко повече от година, когато силна буря в Западна Стара планина отнесе покрива на хижа „Ком” над Берковица, той отведе екипа ни до там. Бяхме чули за големите щети и за спешната нужда от помощ, дочухме и че вече има доброволци от цялата страна.
Трябваше да видим всичко това с очите си и се случи да поемем нагоре една сутрин по тъмно, в 05:30 ч. Сергей ни чакаше в началото на пътя, за да тръгне пред нас. Предния ден пое отговорността да ни заведе до там без никакви въпроси, дори не попита откъде-накъде ще се сурваме из планината баш в това време и баш с него. Нея сутрин снегът беше твърде голям за нашата кола и тревогата, че няма да можем да се изкачим отпадна веднага щом го последвахме, защото ни осигуряваше проходимост с доста по-мощен автомобил. Дръпна напред сякаш кара по сухо, а ние по него затъваме, буксуваме, псуваме ентусиазма си да сме в планината в 05:30 ч. и го връщаме, за да ни вади.
Нито веднъж не измрънка, нито гънчица по лицето му не трепна. И ни достави до хижата доволни и навреме.
Години по-късно разбираме, че обича планината от малък.
„Много обича и кучетата. Обича да се движи, има изключителен контрол върху себе си и е отдаден на това, което прави. Видях в него перфектният планински спасител и го въведох”, разказва ни Вячеслав Трендафилов.
Вячеслав
Той е на 68 години. Влиза в берковската ПСС (Планинска спасителна служба) през ’74-та и остава до ’97-а. По негова инициатива в звеното влиза първото куче-спасител. Срещу настояването си това да се случи, разполага с два безспорно убедителни аргумента: теренът е лавиноопасен и обширен. Представлява голям циркус в полукръг, чиято територия започва от хижа „Здравченица” и се простира до хижа „Пробойница” във врачанска област. Самият Вячеслав голяма лавина не е преживявал, но е носен от „снежна дъска”. Тя също е вид лавина, известна е и като „скиорска дъска”. „Не беше чак толкова страшно, просто имах късмет”, казва той.
Това, което истински го срива, е трагедия с туристи от Своге. Седем жертви, сред които и негов личен приятел. Прави тежък нервен срив и още не опомнил се, следва друг инцидент с фатален край, след който се оттегля окончателно. Оттогава са минали много години, а Вячеслав още живее с това.
Защо Сергей и Вячеслав се разплакват, когато се виждат отново
И двамата живеят в Берковица, но най-често се виждат случайно и е за кратко. За по-дълго се срещат в края на 2019 г., когато звеното отбеляза 60 години от основаването си. То е създадено на 20 декември 1959 г. Първият курс за спасители се провежда на старата хижа „Ком” през зимата на следващата година. Четири години по-късно – през ’64-та, на същата хижа, спасителите са обучени в работа със съоръжения и оказване на помощ при лавини. Първата мащабна акция след сформирането на отряда е през 1966 г., когато се търси националният отбор по ски. През 1970 г. следва транспортиране на бременна жена от местността „Сребърна” през хижа „Ком” до Берковица, а през ’75-а: акция за спасяване на млад мъж в местността „Самарите”. През тежките зимни месеци на същата година отрядът помага при снабдяването на продукти от първа необходимост за селата Черешовица, Котеноци, Лесковец и Гаганица.
В по-късни години, през тежките зими на 2002 г., 2005 г. и 2007 г., оказва помощ при изнасянето на храна и лекарства на бедстващи лагерници на хижата. За 60-годишния юбилей на отряда, на „Ком“ са дошли от почти всички ПСС-та в страната. За да благослови, е дошъл и отец Николай.
След изпълнение на обязаностите си по повода, казва: „Службата ви е повече от апостолска. Всеки от вас, като излезе, не знае как и кога ще се върне”.
„И къде”, дочува се женски глас отнякъде.
Като шеф на звеното, Сергей приема подаръци: картина, малка икона, фотоалбум със снимки на наш известен планинар, малки чашки за ракия, буренце с ракия, карабинери… И въже, страхотно алпийско въже. Подарява го домакинът на централната служба, известен като Тони Щедрия.
После Сергей раздава значки: за дългогодишен стаж, за заслуги… Една от тях е за Вячеслав, който иска да благодари, обаче не успява да издаде и звук, защото гърлото му се стяга и се разплаква. Сергей нищо не успява да каже, и той се разплаква. И след толкова смях и шеги покрай подаръците, внезапно става тихо като в храм. И в средата му тия корави, издръжливи, тренирани мъже, просто се прегръщат и плачат.
„Какво става?”, питам по-късно Вячеслав.
„Минали сме през много неща с него. В онези трагедии бяхме заедно, но не само в онези и не само в трагедии. Много спомени имаме, това е”, отговаря той.
Кучетата
В берковското ядро има 13 спасители, един стажант и едно куче. Спасителите не са на щат, те са доброволци и не получават пари за работата си. Единственият на твърда „заплата” сред тях е единственото им куче, което има сигурна месечна дажба храна и право на ветеринарно лечение. Казва се Фелс и е на Сергей. Освен собственик, той е и негов обучител. И освен на своето собствено, е обучител и на много други, които спасяват хора в други части на страната, защото освен шеф на берковския отряд, Сергей е и ръководител на групата за водачи на спасителни кучета.
Един от учениците му например е Рекс от отряд Пирдоп. В историята на кучетата-спасители, то е сред най-рано започналите курс: бил е едва 4-месечно бебе. Рекс е гордостта на Цанко Николов. Неговият син също е планински спасител, както и племенникът му.Въобще, великолепни кучета на великолепни хора. Излизат от уютните си домове и влизат в планинските стихии, за да търсят и спасяват хора съвсем доброволно, по всяко време и без извинения.
Радослава, съпругата на Сергей, ни разказва за една сватба, на която били сред важните гости. Както подобава за случая, Сергей е в строг костюм. И пак така след кратък разговор по телефона си, тръгва. Връща се след часове с „планинските“ си дрехи и на въпросителния поглед на Рада, отговаря: „Нищо де, с костюма вече са ме видели”.
Така че ако някога се случи планината да се обърне срещу вас и ви забута в дебрите си объркани, мокри, измръзнали, изплашени, наранени, гладни, жадни … Помнете, че това ще са хората, които могат да ви открият и спасят. Те знаят как да направят спасителна верига от клинове, карабинери и въже.
Впрочем, те самите са спасителна верига.
Относно автора
Рени Христова
Тя е всъщност Ренета, което име идва от латинското „renatale“ и значи преродена. И от френското „renette“ също така идва името ѝ, но понеже това са просто сорт ябълки тя много държи на първото значение, понеже звучи по-загадъчно и възвишено някак. И когато ѝ честитят имен ден на Цветница упорито обяснява, че не е никакво дърво и че с цветята съвсем пък нищо общо няма. Поради склонността ѝ да се отплесва в разсъждения (виж абзаца по-горе), малцина изтрайват докрай тезите ѝ по отделни теми, особено по абстрактни такива. И накрая пак никой нищо не е разбрал. В това число и тя. Характеризира се с разсеяност, отнесеност и пълна липса на ориентация за време, посока и пространство, поради което още като невръстно дете проявява съмнения в съществуването си въобще и изобщо. Със същите съмнения, но споходена от всемогъщата сила на съдбата, попада в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и там така се влюбва в писаното слово, че просто да ѝ се чудиш на акъла как междувременно успява да се влюби и в телевизията. Докато един ден не идва „Призни“! Според Рени-Ренета-Преродената „Призни“ е голямата ѝ любов. "Призни“ е смисълът да се търси, да се разказва, да се пътува, да се продължава, да се любопитства, да се пише, да се знае… „Призни“ е надежда и добро, светлина и топлина…“ Това каза тя и това са нейните причини, поради които ще виждате нейни текстове тук.
Има хора, които не бягат от неудобствата и предизвикателствата, а напротив – бягат към тях, понякога буквално. Друг път по-бавно и методично – с котки, пикели и въжета. Продължаваме да пътуваме с Мария Асенова и днес тя ще ни отведе до последната обетована земя – Нова Зеландия. Мария е от Монтана и е единствената българка, изкачила най-високия връх на малката островна държава – връх Кук. Това, поне за нас, е повод за гордост и ни кара да помечтаем, а защо не и да планираме едно подобно предизвикателство.
За пътя като цел
Планът на Мария и нейната малка група от трима за общо петте седмици в Нова Зеландия е следния – да изкачат първенеца на малката островна държава и след това да продължат с обиколка на природните забележителности и културно опознаване на страната. „Планини има навсякъде. Това, което прави едно място различно, са местните жители и запазената култура”, споделя Мария. Това са думи, които рядко могат да се чуят от планинари и алпинисти с повече опит и прекарано време в планината. Изречени от хора, които посвещават всяка свободна секунда в планината, те правят силно впечатление, остават следи и надяваме се повод за размисъл сред другите приключенци и пътешественици. „Предпочитам да отделя повече време за една страна, да имам досег с хората, да разбера как живеят отколкото да кажа, че съм била в 10 държави за една седмица и реално нищо да не видя”, допълва тя.
Аораки: Пробождащият облаци
Връх Кук или както го нарича коренното население Аораки в превод означава „Пробождащият облаци” и е най-високия връх в Нова Зеландия. Със своите скромни 3724 м височина може първоначално да предизвика леко пренебрежение сред по-сериозно практикуващите алпинизъм. Върхът обаче е много комплексен, а опасностите започват още от най-ниските си части на планината. До базовия лагер и самата изходна точка до върха се стига с хеликоптер заради почти непроходим ледник, който достига 800 м надморска височина.
Под блокада
В хижата, разположена на 2200 м върху скална издатина, групата е блокирана заради лошото време и силния вятър в продължение на 6 дни. „На остров между два океана времето е силно променливо. Вечерта преди да тръгнем към върха духаше 100 км вятър. Хижарите бяха опънали въже от хижата до тоалетната, за да може да стигнеш до там без да те отнесе вятъра”, споделя Мария само част от ежедневните предизвикателства. Единствената връзка с останалия свят е радиостанцията, откъдето научават за прогнозата за времето всяка вечер в очакване на „прозорец” и възможност да стигнат до върха. След почти седмица между стените на хижата вятърът постепенно „утихва” до 60 км/ч. „Не вярвахме, че имаме шанс. Късно вечерта (или рано сутринта) в 12:00 ч., като се събудихме, всичко беше утихнало. Тръгнаха първите свръзки към върха и ние след тях. Качихме го и в момента, когато слязохме времето се развали отново. Едвам успяха да ни свалят с хеликоптер”, обобщава накратко Мария иначе дългия преход до свещения връх. Аораки се оказва сериозно предизвикателство пред физическата и психическата издръжливост на всеки от групата. Заради топлото време минаването през ледниците до върха и обратно е изключително рисково, падат ледени блокове с големина на автобус, нестабилно е състоянието на ледените мостове, през които преминават. В крайна сметка групата успява и успешно се изкачва на върха. Там ги очаква снежна козирка и заради съображения за сигурност алпинистите не се качват до самия връх. Интересно се оказва и вярването на маорите. Според маорските традиции Аораки е върха на боговете и от уважение към традицията и боговете на маорите достигналите върха не трябва да преминават последните няколко метра.
По шапка, бански и дъждобран
Останалото време след успешното качване до връх Кук групата посвещава на други природни и културни забележителности. „В Нова Зеландия времето е много променливо и динамично. В един момент може да си със шапка, следващия с бански и веднага след това да се наложи да сложиш дъждобран”, споделя Мария. Това, което ги изненадва още от самото начало е факта, че на островната държава повечето неща се случват на доверие. „Имат интересна система за къмпинг, много добре организирана и регламентирана. Различни са категориите и съответно цените – от безплатни, където има само тоалетна до луксозни – с басейни. В някои от по-отдалечените места, където посещават няма отговорни за събирането на такси и следенето на реда в къмпинг района. Туристите оставят сумата за престоя си на определени места”, обобщава Мария. Още по-голяма е изненадата им, когато откриват изнесени щандове с фермерска продукция пред фермите в районите, където пътуват. И там всичко се случва на доверие. Хората оставят пари за фермерския труд в кутия, без продавачи, отново на добра воля.
На остров между два океана
„Природата на Нова Зеландия се оказва изключително разнообразна заради особеностите на островната държава – сменящи се пейзажи и екосистеми от брега на океана от океана до снежни брегове, геотермални извори с вода до 100 градуса”, спомня си още Мария. Изключително впечатляваща за тях е посещението на гора от дървета каури. Това са огромни дървета с големина на автобус, а някои са на достолепната възраст от 4000 години. Без съмнение едно от най-големите богатства на Нова Зеландия е запазената природа. За опазването и се полагат големи усилия от страната на държавата, като предпазните мерки започват от летището. Групата е впечатлена от мерки срещу навлизането на чужди животни и растения, което може да застраши местната флора и фауна. Още със слизането на самолета се дезинфекцират обувките и палатката на групата, взима се информация за плановете на групата.
Мария е запален пътешественик. Повече за нейните пътувания може да прочетете в личния и блог “My Wide World”.
Относно автора
Нели Найденова
През последните няколко години работи като експерт по комуникациите в редица екоорганизации. Вярва, че за да се опазят природните богатства, човек трябва да ги опознае, припознае и обикне, а за това е необходимо по-ефективно общуване с по-широк кръг от хора. Корените ѝ все пак я връщат в Монтана заради нуждата от промяна и желанието да разкаже неразказаните истории на Северозапада. Надява се „Призни“ да вдъхнови и други хора да започнат промяната от себе си, от своите дом, градина и работно място, от гората и планината до тях.
Тези думи са на един мъж, който на въпроса „Кое е най-удивителното ти преживяване?”, отговаря: „Щастието обича тишината”. Той е спокоен мъж с неспокоен дух. И е млад, шарен, динамичен, талантлив. Син на скулптор, чиито произведения са в много частни колекции по целия свят.
Идеята ни беше да ви представим сина и бащата едновременно. Но на този етап от живота им това, оказа се, е трудно постижимо. И двамата са много ангажирани, намират се на различни места и се занимават с различни неща. А може би не чак толкова различни…
Представяме ви сина – Симеон Симеонов.
На 27 години. „Сега тъкмо свърших едни курсове за водолаз, стигнах до асистент-инструктор”, споделя той. Иначе е завършил Национална гимназия за приложни изкуства, специалност ,,Метал”, и Национална художествена академия с магистърска степен по специалност ,,Скулптура”. Дипломната му работа е със заглавие „Семейна трансформация”. Как описва Симеон своето вдъхновение, вижте в карето. Навярно ще искате да прочетете изреченията още веднъж, защото дълбочината им ще ви измести от позицията на статичния наблюдател. Те буквално пресъздават узряването на един творчески процес.
Симеон, защо избра да учиш това и в какво се състои обучението?
Животът ме е избрал (смее се)… Обучението се състои от много практика и теория.
Имаше ли колебания в избора ти как да продължиш след завършване на училище?
Ако няма колебание, животът би бил доста скучен.
Кой е баща ти?
Димитър Гоцак.
Имаш ли си нещо любимо от него? Вещ, произведение, действие, навик, черта от характера, урок и мъдрост?
Дал ми е свобода и живот.
Той ли те насочи към това, което учиш/правиш?
Повлиял ми е по някакъв начин може би подсъзнателно, не знам, но като цяло правя това което обичам и искам, без да се съобразявам.
Какъв е първият ти спомен от неговата работа?
Плаках за едни рибки, които беше направил, защото не исках да ги продава, а да си ги колекционираме.
Имаш ли свое определение за изкуство?
Важното е да го правиш, не да го определяш.
А за култура?
Без нея сме загубени.
Какъв е първият ти спомен за предмет, човек или действие, което е било най-близо до собствените ти представи за изкуство?
Не е нужно да се помнят много неща – само тези, които ти трябват в дадения момент. Аз съм отгледан с него, не си представям живота без него в каквито и форми да е.
Какво ще правиш после, къде и как?
Този въпрос стои ежедневно, просто съм се оставил на интуицията. Тя ме води безгрешно досега.
Мислил ли си как ще организираш битието си така, че там, където ще си и това, което ще правиш, да ти носи достатъчно добри доходи?
Не съм спирал да го мисля, все още не съм го измислил обаче.
В този контекст, повече като мечтател/идеалист или повече като прагматик/реалист се определяш?
Реален мечтател идеалист.
Липсва ли ти нещо от Монтана (Северозапада)? Въобще, що за място е това? Какви са хората тук, какъв е езикът им? Как би го разказал и описал на някого, който няма никаква представа за него?
Където и да ходя, не мога да забравя моя роден град. Но като че ли повече ми липсва селото ми, Горно Церовене. Езикът е един път, обичам диалекта. Това показва корена и генетичния код, към които се придържам, където и да скитам. Каня на гости хората от чужбина, тези неща трябва да се почувстват, не могат да се разказват.
Ако няма да се връщаш насам, смяташ ли, че би бил полезен за бъдещето на Северозапада – и с какво?
Дървото си има корени, рано или късно ще си дойда. И да, искам да бъда полезен. Искам да създам място, в което хората да се развиват един друг. Защото там е истината според мен, без користни цели.
А как го виждаш това бъдеще?
Времето ще покаже, затова обичам да пътувам и да преоткривам нови места. Искам да видя хубавите неща отвсякъде, лека-полека вградени в нашето общество.
Какво правиш, когато не учиш и не работиш?
В планината! На някой връх, или някъде под водата.
Кое е най-удивителното ти преживяване?
Щастието обича тишината.
Какво би казал на хората, у които няма път, цел или мотивация? Как би ги мотивирал да се движат напред?
Какво означава да няма път и цел? Не трябва да се спира, дори и да се ходи бавно! Трябва да мечтаят и да сбъдват мечтите си. Трябва да помислят за няколко думички: воля, идея, път, мисъл, смисъл, дух. Колкото и да ги сломяват, важно е да продължават да се борят и да го живеят този живот.
Какво за теб означава напред?
Да не си спокоен!
Нещо за „довиждане”? Например мото, цитат, мисъл или нещо, което най-добре те изразява.
Благодаря за отделеното време, бъдете здрави и щастливи!
Една работа винаги започва мисловно интуитивно. След това в процеса на материализация се променя постоянно чрез скиците, макетите и до някакъв траен или не толкова траен материал. Идеята за семейството ме вълнува от дълго време в исторически и психологически план, по един или по друг начин тя е кодирана в нас и ние сме част от нея. За мен семейството е водеща единица в битието ни, която все повече започва да липсва.
Първо направих детето от дървен материал и бетон. Емоцията и интуицията взеха превес пред логиката. След това направих абстрактните обекти на родителите, вкарах желязо и бетон. Родителите бяха поставени, а детенцето беше закрепено с доста камъни и няколко въжета. Имах нужда да потопя обектите, за да се върнa поне за миг в началната точка. И да преосмисля промените, които бяха настъпили и тепърва щяха да продължават да настъпват както в живота, така и в скулптурните обекти. Два месеца и половина търпение за моята емоционална и интуитивна личност бяха изпитание.
След това дойде денят, в който трябваше да вляза да видя какво се е случило. Установих, че морето беше взело своята цена. Детето беше изчезнало. Бяха останали двамата родители, повалени в пясъка. Спуснах се и застанах на колене, чувах само дишането си, усещах студа на водата. В съзнанието ми изникна мисълта за непрекъсната промяна. Изправих повалените скулптурни форми и там ясно пролича разликата в промяната, която бе настъпила. Природата беше показала ясния и последователен път, беше обобщила обектите.
Скулптурите продължават живота си там, на дъното. Скулптурата винаги е зависела от средата, смяната на цялото внушение на пространството. Природата преподреди композицията и динамиката под въздействието на четката на Бога.
Чувството за време и самозабрава избледняват. Това е като космическо пътуване, където физическото и психическото губят границите си. Мисълта и материята се смесват. Това, което първо изглежда като нещо неясно и трудно разбираемо, се превръща в просветление и реализация.
Относно автора
Призни
Призни разказва неразказаните истории от Северозападна България.
Виртуалната изложба „Хора & хора” ще бъде открита онлайн този петък, 20-и март от 19:00 ч. По време на „откриването” ще се срещнем виртуално с двамата автори – Деннис Тодоров от Монтана и Константин Константинов от Берковица и ще научим повече за 32-те фотографии, представени в изложбата.
Виртуалната галерия е създадена на принципа на 360-градусовите видеа, като всеки един посетител ще може да се „разходи” в галерията.
По-технологично напредналите любители на фотографията ще могат да видят изложбата и с VR (Virtual Reality) очила, които ще им позволяват да се насладят на кадрите почти в реална обстановка.
Деннис и Константин са вдъхновени от документалната и стрийт фотография, както и от по-личната – тази в малките моменти с любимите хора. Изложбата се състои от 32 снимки на хора от различни места, състояния, показващи различни типични или не толкова типични ситуации от ежедневието на сниманите обекти.
Константин предпочита да снима познати лица и хора. „Не мога да се пречупя да навляза в личното пространство на непознати”, обяснява той. За разлика от Константин, Деннис няма притеснения да снима и фотографски обекти на случаен принцип. „Стремя се да хвана хора в ситуации, в които са вглъбени в нещо, което ги отделя от битието. Търся хора, които се спасяват от ежедневието и заобикалящата действителност с различни хобита, занимания и дейности. Част от снимките са резултат от това търсене. Другите просто изпъкват в средата, в която са. Опитвам се да спазвам и етика в снимането”, споделя Деннис. Единствените снимки, които излизат от тази рамка са снимка на близки хора, са тези на неговия син, другата е на другия съавтор на изложбата – Константин. „Снимал съм приятели и познати, които са ми позволили. Снимал съм ги най-безразборно и най-безобразно, с тяхно разрешение”, така обобщава избора си на модели Константин.
Авторите на изложбата се познават от 5 години, като Константин снима по-задълбочено от около 2 години, докато Деннис има дългогодишен опит в заснемането и обработката на видеа. Въпреки различния професионален опит това, което ги обединява, е интересът към хората и техните особености и емоции. Всеки може да присъства на онлайн откриването на изложбата във Фейсбук събитието, откъдето ще има лайф стрийм. А ние се надяваме след време да видим изложбата и на живо в Градска художествена галерия „Отец Паисий” в Берковица.
Относно автора
Нели Найденова
През последните няколко години работи като експерт по комуникациите в редица екоорганизации. Вярва, че за да се опазят природните богатства, човек трябва да ги опознае, припознае и обикне, а за това е необходимо по-ефективно общуване с по-широк кръг от хора. Корените ѝ все пак я връщат в Монтана заради нуждата от промяна и желанието да разкаже неразказаните истории на Северозапада. Надява се „Призни“ да вдъхнови и други хора да започнат промяната от себе си, от своите дом, градина и работно място, от гората и планината до тях.
Екипът ни искрено се надява, че нашите читатели са сред отговорните хора, които са решили да останат вкъщи и да ограничат до минимум работните и социалните си контакти. Това е предизвикателство за всички нас и ето защо решихме да сме полезни в тази обстановка според възможностите ни. През следващите няколко дни ще публикуваме информация за онлайн културни, образователни и спортни възможности и инициативи. А те оказа се са изключително разнообразни. Много от най-добрите културни институции по света предоставиха безплатен достъп по редици емблематични опери, изложби и музеи. Някои от българските културни институции не останаха назад. Кои са те може да видите в следващите редове. Споделете с приятели – културата е за споделяне, било то и виртуално.
Метрополитън опера
Безплатно излъчване на най-добрите си заглавия започва „Метрополитън опера” в Ню Йорк. Инициативата, наречена “Nightly Met Opera Streams”започва от днес, 16-и март поради затварянето на „Метрополитън опера” и ще продължи до края на затваряне на институцията. „Бихме искали да осигурим великолепна оперна утеха на любителите на операта в тези изключително трудни моменти” – казва генералният мениджър на „Метрополитън” Питър Гелб. – Всяка вечер ще предлагаме различна оперна скъпоценност от нашата колекция с HD спектакли от последните 14 години.„Спектаклите от серията „На живо в HD” ще се излъчват от 16-и март от 19:30 ч. нюйоркско време (на 17-и март в 01:30 ч. българско време), като линковете ще бъдат активни в продължение на 20 ч.
Театър
В България Театър Възраждане бе една от първите културни институции, които започнаха да излъчват онлайн някои свои представления. Така през изминалия уикенд почитателите на театъра имаха възможност да се насладят онлайн на представлението „Ало, ало”. Записът на предаването може да се гледа напълно безплатно все още във Facebook страницата на театър Възраждане. Въпреки че представленията са безплатни, ние апелираме всеки да отдели, 1, 3 или 10 лв., за да подпомогне театъра. В гледането на представлението се включиха българи от почти цяла Европа. С онлайн куклено представление за най-малките пък се включи и Варненския куклен театър.
Виртуална разхода в Метрополитен, Лувъра и Ермитажа
Възможности за виртуална разходка предоставят и някои от най-известните музеи и галерии в света. Така всеки може да се докосне до музеи с уникални колекции като тези на Метрополитън в Ню Йорк, Лувъра в Париж, Ермитажа в Санкт Петербург. Вече всеки, който иска може да се включи във виртуалната разходка. Eто и коя е тяхната селекция за музеи с виртуални обиколки, които могат да бъдат посещавани онлайн (линкове може да откриете като кликнете на самите изредените музеи и галерии, oще линкове може да намерите на самия информационен сайт).
Едно от любимите ни предавания за култура и едно от малкото на българския екран – Култура.бг също продължава да излъчва всеки ден. Следете предаването не само за предстоящи събития тъй като такива е трудно бъдат предвиди, но все пак може да се получи информация за излизащи книги, нови музикални албуми и други по-далечни събития.
Книги
Книгите са път за бягство от местата, на които не искаме да бъдем. По този повод издателство „Изток-Запад“ обявиха начало на извънредното четене, като книгите можете да купите с 20% отстъпка.
Следващите няколко дни ще ви информираме и за възможностите за учене и спортуване от вкъщи.
И нека не забравяме: „Всички сме обитатели на един и същи кораб” по Екзюпери.
Относно автора
Нели Найденова
През последните няколко години работи като експерт по комуникациите в редица екоорганизации. Вярва, че за да се опазят природните богатства, човек трябва да ги опознае, припознае и обикне, а за това е необходимо по-ефективно общуване с по-широк кръг от хора. Корените ѝ все пак я връщат в Монтана заради нуждата от промяна и желанието да разкаже неразказаните истории на Северозапада. Надява се „Призни“ да вдъхнови и други хора да започнат промяната от себе си, от своите дом, градина и работно място, от гората и планината до тях.
Понякога кризите и извънредните ситуации могат да подействат като катализатор. Подобна е ситуацията в образованието например. От вчера, 15-и март започна дистанционно обучение за учениците от цялата страна и министъра на образованието и директорите призоваха за проактивно действие.
От днес, 17-и март Националната телевизия, чрез канала си БНТ 2, започва излъчването на телевизионни уроци за начален курс. Редица безплатни и платени образователни платформи също улесняват достъпа до онлайн уроци и могат да са ценен помощник на учители, родители и деца. Издателство „Просвета” даде безплатен достъп до всичките си електронни учебници и помагала. Виртуалните уроци могат да улеснят дистанционното обучение и да помогнат за наваксването на изгубения материал.
Вчера иначе платената образователна платформа Уча.се обяви, че прави сайта си със свободен достъп до 29-и март, като на разположение ще се уроци за ученици от първи до 12-и клас включително. В края на миналата седмица Кан Академия проведе напълно безплатен семинар за обучители, които би улеснил тяхната работа с платформата, като на него се включиха близо 27 000.
Разбира се човек никога не трябва да спира да се учи и може би повечето свободно време е и добра възможност да започнем нещо ново. Множество възможности за по-големите предлага „Софтуерен университет” на СофтУни, които предлага редица платени и безплатни курсове за качествено софтуерно образование. От вчера СофтУни реши да се включи в усилията за превенция, като пускна ключови обучения напълно безплатно.
Kaто оставим на страна формалното образование още една платформа предлага интересна информация за любопитните. Благодарение на нея може да обогатим общата си култура и да прекараме няколко занимателни и рационални часа вкъщи благодарение на платформата Ratio. Тя представя любопитни научни сфери на човешки език. Може да видите лекциите на десетки лектори, гостували им през последните години. Само част от темите включват нови знания и любоптини факти за динозаври, квантови компютри, психеделици, активни галактични ядра.
Относно автора
Нели Найденова
През последните няколко години работи като експерт по комуникациите в редица екоорганизации. Вярва, че за да се опазят природните богатства, човек трябва да ги опознае, припознае и обикне, а за това е необходимо по-ефективно общуване с по-широк кръг от хора. Корените ѝ все пак я връщат в Монтана заради нуждата от промяна и желанието да разкаже неразказаните истории на Северозапада. Надява се „Призни“ да вдъхнови и други хора да започнат промяната от себе си, от своите дом, градина и работно място, от гората и планината до тях.
Училище, в което учениците остават след училище, връщат се през лятото и очакват с нетърпение началото на учебната година. Звучи невероятно, но съществува и екипа на „Призни” го откри в Берковица. В следващите редове ще ви разкажем за Центъра по природни науки и предприемачество, което се приютява в училище „Никола Вапцаров”, за бъдещите планове, защо трябва да мечтаем смело и как работата превръща мечтите в реалност. Повече за новаторското училище, за състоянието на образователната система и има ли наченки на истинска образователна реформа може да научите от интервюто с директорката Катя Василева (линк към интервюто).
Място за почивка, изява и творческа свобода
Центърът по предприемачество и природни науки е една от осъществените мечти не само на учениците, но и на изключително дейния и напредничав екип на 1-во ОУ „Никола Вапацаров”. Той отваря в края на 2018 г. и е резултат от двугодишни усилия. Пространството е свободна територия. Средата не е стерилна като в повечето училища, а цветна, уютна и лишена от стрес. Там децата имат свободата да вършат всичко, което е забранено в повечето училища – да пишат по стените, да се катерят, да се люлеят, да лежат и променят интериорния дизайн по тяхно усмотрение. Учебните зали се преобразуват според нуждите на предметите, има и мултимедия.
Споделената отговорност
Това е мястото, където учениците се учат и на отговорност. Заедно с учителите те споделят грижата за домашните, или в случая училищните животни. Учениците полагат грижи за обитателите на двата терариума – два гущера и една змия, има и аквариум. На стената пък има цяла нарисувана екосистема, където художник е изобразил цяла сложна система на влажни зони и техните обитатели.
Смелите сбъдват мечти
На главния вход на училището ни посреща снимката и спомена за Таня Славова, която е имала ключовата роля за създаването на новаторското учебно пространство. „С Таня мечтаехме смело, а когато човек мечтае смело мечтите му се сбъдват”, споделя директорката Катя Василева. На принципа на пробата и грешката екипът на училището участва в писането на десетки проекти, кандидатстват по различни програми. Пишат проектите след учебно време, когато училището утихва и късно вечер. За правилната стратегия при кандидатстването проекти научават по трудния начин. „Първата година година кандидатствахме към фондация Америка за България с изключително амбициозен проект за 200 000 лв. Кандидатствахме с големите училища и се оказа, че мястото ни не е там”, спомня си за трудното начало Катя Василева.
След по-внимателен анализ на пропуските екипът стигат до извода, че им е необходима нова стратегия и решават като за начало да започнат с по-скромен и в същото време по-силен проект – този път за 50 000 лв. Кандидатстват заедно с около 300 училища от цялата страна. След първоначална селекция за отбрани 45 проекта, сред които и този на берковското училище. Техния проект достига до следващия етап – неговата защита, където трябва да убедят финансиращата организация, че могат да го изпълнят. В крайна сметка училището получават една трета от реалната сума, необходима за осъществяването на амбициозния център. Останалата част от парите събират благодарение на общите усилията на цялата педагогическа колегия, правят благотворителни концерти, събират дарения от български фирми.
Ученическото участие
Самите ученици имат ключова функция и участват в направата на центъра от самото му създаване. Те помагат с идеи за дизайна и организирането на пространството. Архитекти, които са избрани с конкурс, се консултират с учениците за дизайна на пространство. „Питаме учениците какво искат да се случи и тогава започнахме промяната. Водещи в този проект бяха учениците, те нарисуваха техните мечти, ние просто ги реализирахме”, така обобщава работния процес още директорката на училището.
Училищната управа не очакват бум на химиците и биолозите в берковското училище. За тях много по-важно е, че вече се забелязва по-голямо желание сред учениците да учат предметите, свързани с природни науки и да прекарват повече време в центъра. Причината е, че експерименти по химия и биология вече са в пъти по-вълнуващи, а обучението минава на друго, по-практично ниво. В училищео не се залага на енциклопедичните знания, а на тяхната практичност, набляга се на функционалните, тези, които могат да ползват в реалния живот. “Преди това знаният бяха енциклопедични, научаваш повече факти и това означава, че се справяш добре. Докато вече нещата са променени, иска се да можеш да ползваш тези неща, които си научил. За фактите лесно можеш да бръкнеш в интернет и да намериш каквито ти трябват. Taка че промяната на обучението е другото към което се стремим. A това се случва много бавно”, така обобщава нуждата от промяна в учебната програма Катя Василева.
Интерес към центъра вече показват педагози и ученици от целия регион. На официалното откриване на центъра присъстват много директори. Центърът е популярно място и сред ученици от други градове ученици, които често идват по собствено желание със съученици след като са го видели в онлайн пространството. Пространството e отворено целогодишно за деца от цялата област. За разлика от повечето училища, центърът не остава празен дори през лятото. Тогава посещава предимно от деца от други населени места, които прекарват ваканцията си в Берковица – включително София и други градове.
Относно автора
Нели Найденова
През последните няколко години работи като експерт по комуникациите в редица екоорганизации. Вярва, че за да се опазят природните богатства, човек трябва да ги опознае, припознае и обикне, а за това е необходимо по-ефективно общуване с по-широк кръг от хора. Корените ѝ все пак я връщат в Монтана заради нуждата от промяна и желанието да разкаже неразказаните истории на Северозапада. Надява се „Призни“ да вдъхнови и други хора да започнат промяната от себе си, от своите дом, градина и работно място, от гората и планината до тях.
Веднъж да я видите Светлана, ще я запомните. Дори да не забележите веднага трапчинките, усмивката, косата, очите и… Непременно ще видите сияйното им отражение в захарничките, чайниците, фруктиерите, обичките, свещниците или чашите, които прави с тия нейни светли ръце.
Защото то това нейното не е само керамика.
Това нейното е енергия.
„Това не е типично ателие”, казва ми на вратата и моментално се съгласявам с нея, защото наистина, що за ателие е това: то чисто, то светло, то безупречно подредено и бяло, бяло… Направено да те прегръща. Не ателие, храм е.
Храмът на керамиката и храмът на Светлана Иванова*.
Мястото е в Монтана и си е нейно отпреди 4 години, а основните заслуги да е с толкова добре измислен интериор са на Цветелин, който впрочем не просто го е измислил, а го е и направил. Цветелин е съпругът и, но не само: той е неин приятел, а отскоро и неин колега и партньор, защото вече и работят заедно. Иначе Светлана се занимава с изкуство от дете. Рисува от тригодишна, минава през школа за рисуване и продължава с обучение по приложни изкуства в Троян, където разбира, че нейната любов е керамиката. Там с работа по ателиета „краде” занаята и продължава в Художествената академия с дизайн на фината керамика. Научава се как се правят гипсови форми и калъфи, как се точи гипс върху колело… „Това е скъп занаят. Трябва да имаш първоначална инвестиция, за да започнеш да го работиш – за пещи, грънчарско колело, за много материали. Необходим е и определен тип ток – в случая ние сме на трифазен.” В началото двамата с Цветелин нямат този капитал и продават колата си, за да си направят пещта. Сега си имат и пещ, и кола, и всичко необходимо. „Когато започнеш да работиш няма как да останеш незабелязан, няма такъв вариант. Занаятът винаги ще те нахрани. Не се забогатява, но гладен няма да останеш.”
Когато се запознават, той работи като главен готвач и монтира ламинат. И в двете е еднакво добър, обаче Светлана става все по-добра, набира страхотна скорост, работата и се увеличава и й става все по-трудно да се справя сама. Цветелин започва да й помага и за кратко време усвоява занаята. „Прави чашата, ретушира я, лепи дръжката, ангобира я отвътре, ангобира я отвън – това е, когато я боядисва в друг цвят от основния (с разтвор от вода, глина и оцветител – б. а.) – и реално до мен чашата стига в готов за рисуване вид. Всичко това преди го правех сама.” Една от първите си авторски чаши направил случайно – паднала, докато глината била мека, изглеждала безформена и трябвало да отиде за брак, но вместо да я изхвърли той приплескал страните и, оформил ги равномерно и я направил квадратна. Получила се идеална и си я оставили за спомен. „Дали няма да капе, докато пиеш?”, шегува се Светлана и си спомня за един период в началото, в който чашите им излизали „много криви, супер криви”. Коригирали ръба и го направили по-дебел, за да държи елипсата правилно, коригирали и градуса при печенето – нищо, оставали си криви. Баща й тогава ги разведрявал със заключението, че „важното в крайна сметка е да се пие откъм правилната страна”. Накрая причината за кривите чаши се оказала в сместа.
Всеки ден работа и… нито един работен ден.
Когато има много и големи поръчки, ателието „пуши”. Работи се почти без прекъсване. Дали с поръчки или без обаче там винаги се работи с кеф, понеже керамиката е хобито й, тоест тя се забавлява докато работи и обратно. „Не знам какво трябва да стане, за да не искам да дойда да работя. Да, поспиваме си до късно, но след това наваксваме по нощите, защото творците… Поне аз лично съм много по-дейна вечерно време, отколкото през деня.” Страстта към занаята е завладял и 6-годишния им син Марти. „Когато например правим коледни играчки той слага всичките им връвчици и ги поставя в пликчето, ние само ги връзваме на панделки. Обожава да слага и обеците на картончетата. Това отнема време, а той се занимава по 3-4 часа с това и пита за още, много ни помага.”
И така от малкото им място в малкия град, пазарът им се разраства в цяла България. А вече и навън.
След обучението си и преди да се прибере в Монтана, Светлана живее около десет години в София и толкова е свикнала с ритъма там, че в първите седмици след това преживява шок от спокойствието. Сега това спокойствие толкова й харесва, че сега, когато и се налага да отиде на събитие в столицата, не и е особено комфортно. „Нашата работа няма значение къде я работим – било в Троян, където е мегата на керамиците и където са всичките материали, които ползваме, било на другия край на света. Работя с търговци от цяла България и това не ме ограничава по никакъв начин, напротив, чувстваме се добре. Децата растат свободни, тичат по двора на воля и са щастливи, както и ние. В малкия град човек много по-лесно може да бъде забелязан, ако има капацитет, ако има потенциал, ако иска да е можещ и се бори за това нещо. В големия по-трудно ще видят че си кадърен, че разбираш, че знаеш нещо. Един мрънкач в Монтана, си остава мрънкач и в София. Когато човек истински мечтае и иска да се развива, постига целите си рано или късно. При мен се получи на по-късен етап, защото от чисто финансова гледна точка ми беше трудно да си отворя ателие, но цял живот съм знаела, че това искам да правя и че ще го правя цял живот.”
Щом тя казва, че пазарът на ръчно правените неща се разраства, значи е така: „Когато ходим на панаири, фестивали, събори и изложби, хората ни намират и на следващата година се връщат със свои приятели. Така клиентите ни стават все повече и повече и пазарът все по-голям, защото правим хубави неща, защото ги работим с любов и хората го усещат. Имаме си постоянни клиенти, но не излизаме на пазара за да изкараме много пари, а с цел реклама – да разберат кои сме. Насочваме ги към магазини, които продават наши изделия и ми се е случвало на пазар да дойде мъж и да каже: „Аз ходя нон стоп в една галерия, нон стоп си купувам ваши неща, но дойдох и лично с вас да се запозная.” Имам и един
Снимка: архив на автора
много интересен случай от пазар в Ботевград: идва клиентка, оглежда се настрани, изважда от джобчето си едно махалце, оглежда се отново и слага махалото над един свещник. Махалото се завърта над него, тя бързо си го прибира обратно в джоба и казва: „Този свещник е за мен!” Явно махалото и е подсказало за положителната енергия на този свещник, не знам, за пръв път видях такова нещо. Когато правиш нещо с кеф няма как да влагаш лоша енергия. Хората се оглеждат за ръчно направеното, но то трябва да е изпипано, защото има много случаи, в които ръчно правените неща не винаги са гордост за авторите.”
Какво струва това като процес и време ли? Първо намира глината – бяла или червена, в зависимост от това за какво ще я използва. Осигурява глазурите, които са безоловни, тоест материалите са безвредни. „Щом аз си пия от моите чаши кафето и детето ми си яде мюслито от тях, със сигурност са безвредни – за разлика от продуктите, които пристигат от други страни и които са изработени с оловни глазури. Те никак не са ок за съдове.” Източва предмета на колелото, оставя го да съхне, обработва дъното (ретуш), после – ако са чаши, се лепят дръжките, следва ангобирането, рисуването, първа пещ, глазиране и втора пещ – за крайното печене. Общо като време: около три седмици. Оправдана ли е цената на крайното изделие? Недостатъчно, не и тук. Промяната на нагласите обаче е неизбежна, няма начин.
А за Северозапада – какво? Какъв е начинът? „Липсва му популяризиране на нашия край, липсва да се говори колко хубави и прекрасни места има. Северозападът не е по-различен от Югоизтока или откъдето и да било. Имаме си природа и страхотни хора, които са се съхранили, но не мисля, че има някакво значение в кой край на България живееш, за да ти харесва да го правиш. Навсякъде можеш да предадеш своята любов и емоция.”
Така съвсем на финала вече е ясно и това – че освен всичко останало, е и мъдра. И че освен това, което прави, си обича и Северозапада. Той нея – също.
*Изделията на Светлана Иванова можете да разгледате още на www.ceramicss.eu, както и на страницата и във страницата й във Фейсбук.
Относно автора
Рени Христова
Тя е всъщност Ренета, което име идва от латинското „renatale“ и значи преродена. И от френското „renette“ също така идва името ѝ, но понеже това са просто сорт ябълки тя много държи на първото значение, понеже звучи по-загадъчно и възвишено някак. И когато ѝ честитят имен ден на Цветница упорито обяснява, че не е никакво дърво и че с цветята съвсем пък нищо общо няма. Поради склонността ѝ да се отплесва в разсъждения (виж абзаца по-горе), малцина изтрайват докрай тезите ѝ по отделни теми, особено по абстрактни такива. И накрая пак никой нищо не е разбрал. В това число и тя. Характеризира се с разсеяност, отнесеност и пълна липса на ориентация за време, посока и пространство, поради което още като невръстно дете проявява съмнения в съществуването си въобще и изобщо. Със същите съмнения, но споходена от всемогъщата сила на съдбата, попада в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и там така се влюбва в писаното слово, че просто да ѝ се чудиш на акъла как междувременно успява да се влюби и в телевизията. Докато един ден не идва „Призни“! Според Рени-Ренета-Преродената „Призни“ е голямата ѝ любов. "Призни“ е смисълът да се търси, да се разказва, да се пътува, да се продължава, да се любопитства, да се пише, да се знае… „Призни“ е надежда и добро, светлина и топлина…“ Това каза тя и това са нейните причини, поради които ще виждате нейни текстове тук.
Да, така е: звучи като рекламно лого и то е защото с това, което разказваме, рекламираме – но не стока с търговска цел, а хора с човешки цели. Водени от тези цели те се грижат за други хора, които нямат възможност да го правят сами за себе си. Първите са обединени в Сдружение „Закрилници”, вторите – в закриляните от „Закрилници”. Тоест групите са две, но процесите между тях са двупосочни. И са за една кауза.
Гечовски (Милен)* и Георги (Стефанов)* за каузата, процесите, крилата и кого обича съдбата
От един студен, облачен, дъждовен и неуютен ден ме спасява една малка, топла и уютна стая, където е офисът на „Закрилници”. Посреща ме мъж със слънчеви очила, кутия сладки и сладка усмивка, разтеглила се почти до рамките на очилата му – това е Георги. С него е и мъж с прошарена коса, няколкодневна брата и също с очила, но не слънчеви – това е Милен. А сме в офиса, защото от него именно започват всичките проекти и идеи. Сдружението се намира в Монтана, съществува от пет години и най-общо се занимава с подкрепа на уязвими групи, като в последните две години предоставя психологическо и логопедично консултиране, както и обучение на хора с интелектуални или физически затруднения. Развива и стопанска дейност, в която участват и подкрепяните младежи.
Един от първите много успешни проекти в тази насока е създаването на пчелин.
„Миналата година спечелихме финансиране по малък проект (на мобилен оператор – б. а.). Минахме тримесечно обучение и закупихме четири кошера, намерихме им място, извадихме 45 кг мед, продадохме го и с парите купихме още пет кошера, имаме общо девет в момента”, разказва Милен Гечовски. „Това е един от начините, чрез които изграждаме умения у хората от защитеното жилище – да ходят на работа и да свикват с работния процес. Не очакваме от тях да станат пчелари, тъй като пчеларството си е наука, но работят и са ангажирани. Имат си и ментор-наставник, специално за пчелите е Тони Тодоров – той си е сертифициран пчелар. Брандът на пчелния ни мед е „Закрилници”, тази година продължаваме с него.”
Снимка: архив на автора
Докато пчелите почиват, младежите сгъват кашони.
Тази ангажираност пък се случва с партньорството на компания за производство на акумулаторни батерии, която в края на миналата година финансира инициативата на сдружението „Да надбягаме различията”. Спортното събитие се провежда в монтанския парк „Монтанензиум” и в него се включват стотина деца от различни целеви групи. Кашоните, чието сгъване в резултат на това партньорство е поверено на младежите, е за акумулаторните батерии на компанията и се случва в един от местните центрове за настаняване от семеен тип. От ноември до момента от там са излезли над 22 хиляди такива артикула. Работят почасово и получават заплати за свършената работа. Но ако подкрепяните хора са с дефицити, как харчат парите си? „Заедно пазаруваме: дрехи, бельо, който от каквото има нужда”, отговаря Милен. „С част от последното си възнаграждение искат да направят подобрения в стаята, в която живеят – там е техният дом и те могат да го направят по-хубав.” А, и като стана дума за нужди: слънчевите очила, с които ме посрещна Георги, са точно от последната му заплата. Мечтал си за тях и е щастлив, че най-после ги има.
В защитеното жилище са четирима от младите мъже. Петият от групата е от семейна среда и посещава дневен център, но всички се сработили много добре и „станахме бригада „Закрилници”, допълва Георги. Георги е на 22 години, от Козлодуй. Идва в защитеното жилище през 2014-та година, след осем години преди това в бившия вече ДДМУИ (Дом за деца и младежи с умствена изостаналост – б. а.) в Берковица. Баща му починал, майка му е на лечение. „Тук имам всичко, имам всякакви удобства: пералня, съдомиялна, перилни препарати, храна. За използването им питам колегите там (социалните работници – б. а.). Благодарен съм, за пет години научих толкова неща!”
Сред първите неща, за които научава след идването си в Монтана, е цветофарът. Знае, че правилната дума е „светофар”, но „цветофар” си е неговата. Страхотна логика впрочем, не ли? Той е организаторът на останалите четирима и неформален сътрудник на менторите-наставници, защото се справя най-добре.
По време на работа, в бригадата спазват пет правила:
Не бързаме.
Не говорим.
Следим работата си.
Помагаме си.
На всеки 25 мин. работа, почиваме 5 мин.
Лесни ли изглеждат? Ами ако дори и едно от тези правила? Ако не познавате часовника? Лесно ли ще е?
Милен обяснява: „Една от трудностите в началото беше, че част от тях не можеха да познават на часовник. За да им кажем, че в 9:30 ч. трябва да са някъде, те трябва да знаят в колко да тръгнат. За нас е елементарно познание, но за тях е специално. Или когато започнахме да разпределяме кашоните вдясно и ляво, някои не знаеха „дясно” и „ляво”. Изграждаме базови навици и умения, те са с различни дефицити и затова е невъзможно да се каже за един час например колко кашона могат да сгънат. Не всеки път всеки от тях работи – някой се отказва, на друг днес не му се работи, трети трябва да ходи на лекар… Когато нарушаваме правилата, спираме и говорим. Всеки ден обясняваме как се сгъват кашоните и си повтаряме правилата.“
Когато започват работа в партньорство на компанията за акумулаторни батерии, забелязват положителна промяна при младежите, но и при работниците от фирмата, които са изненадани от старанието им. До момента несполучливо сгънатите кашони са всичко на всичко три броя, което Георги коментира така:
„И продължаваме напред, защото историята ни помни, а съдбата обича смелите.”
Амбицията на „Закрилници”-те е да изведат част от петимата от защитеното жилище в мини социална ферма, така че да са ангажирани с допълнителни задачи – освен с произвеждането на мед и сгъването на кашони. Сдружението има подкрепата на местната власт, но тя няма да е достатъчна и затова търсят подкрепата и на местния бизнес и въобще на хора, които могат да помогнат. Мечтата им е да реализират идеята си в следващите 3-5 години, а тя се изразява в закупуване на имот в близко до Монтана село, след това в засаждане на овошки в него, закупуване на кокошки-носачки и съответно в отглеждането им там и сетне, в продаването на яйца. Милен вижда подобни социални фабрики преди две години в Холандия: „В тях работят между 800 и 1300 човека и пакетират – хора като Георги, които работят независимо от дефицитите си. Казах си: „Боже, кога в България някой ще го направи това нещо?” А 2 години след това ние го направихме – да, с петима, но там самата политика към хората в затруднено положение е насочена към конкретния човек и има много ресурси, но и тук не е невъзможно. Искаме да си направим пакетажен цех, за да можем да поемаме поръчки и на други фирми. Това е част от деинституализацията. Извеждането им от институциите промени нагласите на другите към тях, но промени и тях самите и те започнаха да виждат неща, които никога не са виждали, когато са били буквално в гората (закритото ДДМУИ в Берковица се намираше именно там – б. а.)”
Точно тук вметваме, че нагласите на обществото към изведените от институции хора не винаги е добро. Георги вече е бил жертва на лошо отношение: веднъж в района на болницата предизвиква неприязън у някого, който го напада и го удря. Срещу нападателя не е имало съдебно дело, но поне е предупреден и вече не закача Георги. Георги е жертва и на вербална агресия: наричат го „хикс”, наричат го „кьорав” (има кривогледство – б. а.), наричат го и с други обидни епитети. Какво прави Георги ли? „Аз не им обръщам внимание, вървя си както е казал Господ: „Върви по пътя си, всичко се връща. Той гледа отгоре. Но съм срещал и много добро.”
А, дойдохме си най-накрая на думата. Пардон, на каузата. На „Закрилници” е тази: да дадат по някое и друго крило на хора, които нямат дори едно-единствено перце просто защото така са се родили. И като техни закрилници правят всичко възможно не по едно, а по няколко чифта да им дадат. И когато идеята им за мини социална ферма стане факт – защото тя, убедена съм, ще стане, – ще бъда щастлива да съм там с тях. За вас не знам.
Снимка: архив на автора
*Милен Гечовски, визитка (трудно е да е кратка, но все пак в резюме:
дългогодишен професионален опит в социалната сфера;
изключителен принос в развитието на приемната грижа;
изключителен принос в деинституционализацията, заради който принос Монтана бе определена за нейна столица;
изключително ползотворна съвместна работа с УНИЦЕФ, благодарение на която в Монтана бе открита т. нар. „синя стая“;
интензивна работа в областта на превенцията, домашното насилие, социалната рехабилитация, интегрирането на преживели насилие деца и семейства;
бивш заместник областен управител на Монтана.
Снимка: архив на автора
*Георги Стефанов, визитка:
– мъж на 22 години, осем години от които – в социален дом в Берковица и последните пет – в защитено жилище в Монтана;
– с интелектуални затруднения и физически несъвършенства;
– упорит, дисциплиниран и благодарен за грижите на социалните работници към него, включително и за работата си;
– категорично вярва, че „Съдбата обича смелите.“
Относно автора
Рени Христова
Тя е всъщност Ренета, което име идва от латинското „renatale“ и значи преродена. И от френското „renette“ също така идва името ѝ, но понеже това са просто сорт ябълки тя много държи на първото значение, понеже звучи по-загадъчно и възвишено някак. И когато ѝ честитят имен ден на Цветница упорито обяснява, че не е никакво дърво и че с цветята съвсем пък нищо общо няма. Поради склонността ѝ да се отплесва в разсъждения (виж абзаца по-горе), малцина изтрайват докрай тезите ѝ по отделни теми, особено по абстрактни такива. И накрая пак никой нищо не е разбрал. В това число и тя. Характеризира се с разсеяност, отнесеност и пълна липса на ориентация за време, посока и пространство, поради което още като невръстно дете проявява съмнения в съществуването си въобще и изобщо. Със същите съмнения, но споходена от всемогъщата сила на съдбата, попада в профил „Печат“ на Факултета по журналистика и там така се влюбва в писаното слово, че просто да ѝ се чудиш на акъла как междувременно успява да се влюби и в телевизията. Докато един ден не идва „Призни“! Според Рени-Ренета-Преродената „Призни“ е голямата ѝ любов. "Призни“ е смисълът да се търси, да се разказва, да се пътува, да се продължава, да се любопитства, да се пише, да се знае… „Призни“ е надежда и добро, светлина и топлина…“ Това каза тя и това са нейните причини, поради които ще виждате нейни текстове тук.
Мартин Каменов е човекът, който се погрижи монтанския рап освен звук да намери и своята картина. В края на 2019 г. в рамките на проекта Montana# той даде и възможност за видео изява на рапъри от Монтана и региона. Всяка седмица Мартин, който стои зад МkVideo, прави и пуска в своя YouTube канал по едно рап видео на изпълнител от Монтана, а в края на проекта интерес e имало от Берковица, Видин, Враца. Идеята – всяка седмица Мартин работи с нови изпълнители, като последния изпълнител „задава” музикалните рамките, посочва един инструмент и „тагва” следващия рапър.
#схемата
За по-запознатите с рап културата #Montana схемата е следната: PMM Beats дава 5 инструментала за свободно ползване. Изпълнителят (или т. нар в рап културата MC) записва своето изпълнение, след което тагва друг МC и задава инструментала, с който неговия хаштаг наследник трябва да запише следващото парче. Всеки изпълнител има седмица да запише личния си проект, а всяка неделя в продължение на няколко месеца се пуска поредното видео то Montana# серията. Предшественикът на #Montana тръгва от София, но в проекта #Raper така и не се включва никой от Северозападна част на страната. Затова Мартин решава да взаимства идеята с разрешение на нейния създател и да направи подобна рап – видео поредица.
Рапът не 90-те не търси комерсиалното
„Търсим старото рап звучене, правим 90-тарски рап. Не го правим да сме слушаеми, да изкарваме пари, а да оставим нещо след нас”, споделя Мартин. „Рапът ми е слабост от малък, с пеенето не се получи и реших да пробвам зад камера и да снимам, да съм продуцент”, споделя още Мартин.
Рапът – има ли все още почва у нас
Потенциалът на изпълнителите, сцената и музиката в Монтана се използва максимално в Монтана и региона. Въпреки това винаги има добри изпълнители, за които все още не е се е чуло на рап сцената. Въпреки това надеждите е, че подобни платформи ще дадат поне онлайн поле за изява на местни рапъри и това може да се промени защо не и да помогне за появата им на истинската рап сцена. А такава според него в България има – предимно в по-големите градове като София, Пловдив и Варна, има и редица фестивали, където участие също е възможно и полезно за обменяне на идеи и опит.
Новата онлайн телевизия на Монтана
Успехът на проекта, a и нуждата от по-различни от предлаганото в Монтана и региона съдържание го кара да мисли за бъдещи, по-смели проекти. От началото на годината интересът на Мартин към рапа и видеото намира още един канал за изява в първата изцяло онлайн телевизия: Моntana Life TV, която започна да излъчва от началото на годината. Онлайн платформата залага на съдържание, което е актуално, новини, редакторски предавания и спорт. Съвсем естествено каналът ще е и онлайн сцена, където ще могат да се видят най-новите рап парчета на изпълнители от целия Северозападен регион.
Относно автора
Нели Найденова
През последните няколко години работи като експерт по комуникациите в редица екоорганизации. Вярва, че за да се опазят природните богатства, човек трябва да ги опознае, припознае и обикне, а за това е необходимо по-ефективно общуване с по-широк кръг от хора. Корените ѝ все пак я връщат в Монтана заради нуждата от промяна и желанието да разкаже неразказаните истории на Северозапада. Надява се „Призни“ да вдъхнови и други хора да започнат промяната от себе си, от своите дом, градина и работно място, от гората и планината до тях.
Тази година езиковата гимназия в Монтана (ПГПЧЕ Монтана) отбеляза своята 50-а годишнина. Екипът и учениците на гимназията от месеци събират средства за един мащабен и запомнящ се празник. Една от мисиите на Prizni.bg е да споделяме каузи, в които вярваме и които подкрепяме. Затова и не можем да пропуснем техния призив за набиране на средства. Прочетете как всеки може да помогне и какво може да очаква от богатата програма, посветена на юбилея.
Кулминацията на тържествата ще бъде на 16-и април, в навечерието на Великден. „Избрахме датата, водени от мисълта, че повечето от вас ще успеят да се върнат вкъщи за празника и така да улесним присъствието ви на тържествения концерт в ДТ „Драгомир Асенов” – Монтана”, споделя Елка Бабачева, учител по литература, дългогодишен преподавател в гимназията и един от основните двигатели на събитието. Официалната част и празненства е предшествана от богата програма, която от месеци обогатява културния живот не само на училището, но и на целия град.
Сред отличаващите се срещи (поне според субективните критерии на нашия екип) е тази на учениците от ПГПЧЕ „Петър Богдан” с младия писател от родния Северозапад Горан Атанасов. В края на миналата седмица писателят прочете избрани творби, отговори на въпросите на учениците за вдъхновението и писателския труд. С него и неговата работа като учител, вдъхновител, пътешественик и писател се надяваме да ви запознаем в някои от следващите материали на Призни.
Разбира се програмата не се ограничава до нашата Северозападна територия и включва и гости и теми за по-близки и далечни реални, космически и виртуални светове. Програмата включва и вълнуващи срещи с представители и създатели на популярната сред учениците и не само игра Империя онлайн, сред които Доброслав Димитров, съосновател на Империя онлайн игри. С него учениците от гимназията имаха възможност през изминалия месец да обсъдят теми и бъдещи възможности в рамките на презентацията „Безкрайната и крайна ИТ специалност”.
Овен в бъдещете, годишнината ще припомни и миналото на своите възпитаници. От екипа на училището призовават всички свои ученици да се включат и в „Машината на времето” и да споделят в специално създадена Facebook група свои снимки от старите ученическите албуми, където да споделят своите ученически спомени.
Пълната програма и всички събития може да намерите в страницата на училището, a дарения се приемат на IBAN: BG90BUIN76611072878718, BIC: BUINBGSF към УН при ГПЧЕ „Петър Богдан“ гр.Монтана в ТБ „АББ” АД, в училище или чрез бивши класни ръководители и преподаватели. Средствата от даренията ще бъдат използвани за модернизация и дигитализация на учебния процес, за подобряване на естетическата среда в гимназията, както и за отбелязване на празника.
Относно автора
Нели Найденова
През последните няколко години работи като експерт по комуникациите в редица екоорганизации. Вярва, че за да се опазят природните богатства, човек трябва да ги опознае, припознае и обикне, а за това е необходимо по-ефективно общуване с по-широк кръг от хора. Корените ѝ все пак я връщат в Монтана заради нуждата от промяна и желанието да разкаже неразказаните истории на Северозапада. Надява се „Призни“ да вдъхнови и други хора да започнат промяната от себе си, от своите дом, градина и работно място, от гората и планината до тях.
