Черепишкият манастир – свят пазител на героични спомени и жива памет

Черепишкият манастир – свят пазител на героични спомени и жива памет

„Нощта вече покриваше с тъмното си було Черепишкия манастир. Клисурата на Искъра мълчеше плахо под тъмното небе; реката монотонно и жаловито шумтеше в дола и се губеше с глух тътен в завоя между високо надвесени скали. Насреща се тъмнееха канаристите стени „Бабините плазове“; те стояха мрачни и намусени със своите невидими сега черни дупки и самостойни обелиски, със задрямалите орли на върховете им. Спеше и манастирът, глух и пустинен.“

Из „Една българка“ от Иван Вазов

 

Спомняте ли си това живо и образно описание на Черепишкия манастир от нощта, в която баба Илийца извършва своя подвиг с болното си внуче на ръце?

Непреходния разказ „Една българка“ Иван Вазов е написал по време на престоя си в манастира. И други произведения са се появили в този период и общото между тях е, че той е черпел вдъхновение от един и същи източник в този момент – величествената природа и свещеното тайнство на манастира, който векува и възкръсва върху тези исторически български земи.

Географско положение

Черепишкият манастир „Успение Богородично“ се намира на брега на река Искър, а над него, като достолепен и внушаващ страж, се издига Балканът. Разположен е отстрани на пътя София – Мездра, който минава през Искърското дефиле – едно несравнимо и хилядолетно творение на търпеливата ръка на природата. Пътят на реката лъкатуши сред скални исполини и вековни гори и помни всяко едно събитие, което оставя своята следа в историята.

История

Възникването на името на манастира е свързано с цар Иван Шишман, който е участвал в този район в страховито стълкновение с османските нашественици. Говори се, че след това велико сражение костите на загиналите бойци се белеели в местността, където сега се намира светата обител.  Някои от скалните пещери наоколо пък се зоват Шишманови дупки, а околната местност е наречена Шишманово кале. Това дава причини да се вярва, че точно в този район са станали битките между българските и завоевателските войски.  Запазен е един устав, писан между 1390 – 1396 г., който в наши дни се намира в Националния църковен историко-археологически музей и според който манастирът е бил сринат по време на тази историческа битка.

Появяването на манастира има връзка и с историята на средновековния Коритен град, който се е намирал в местност Ритлите.

Черепишкият манастир е бил възстановен в началото на XVII век по инициативни действия на Пимен Зографски. Храмът е опожаряван няколко пъти, но винаги е бил издиган отново. До 1836 г. от игумен Йосиф са построени Владишката сграда, Методиевото здание, Рашидовата къща, Данаиливата сграда, килийното училище, параклисът с костницата, камбанарията и др.

Светата обител, като важно и надеждно средище на българските земи, участва активно в борбите за национално и църковно самосъзнание. Между манастирските стени в периода на 1798-1799 г. намира своето убежище и Софроний Врачански, когато във Враца Альо паша е колил и безчинствал навред.

Има и сведения, че в манастира са правили своите събирания и революционните комитети на Врачанско и Белоградчишко.

През годините на Възраждането манастирът играе ролята на важно културно и просветно място. Имало е и килийно училище.  В това свято кътче са писани и преписвани творби от българската църковна литература. Някои от тях са Черепишкото евангелие, Данаиловото евангелие, „Панегрик“, „Апостол“ и сборникът с поучения „Маргарит“.

Черепишкият манастир е обявен за паметник на културата от национално значение.

Поглед във вътрешността на манастира

Църквата на манастира е запазила своя вид от 1612 г. Била е изографисана през 1840 г. от Йонко поп Витанов от Трявна и Васил Илиев от Дебърско. Сградата е сводеста и има широко преддверие. Вниманието на посетителите веднага бива грабнато от впечатляващия иконостас с наистина чудна дърворезба.

В църквата се намират мощите на светите братя безсребърници Дамян и Козма. Още от малки те се отдали на християнската вяра и посветили живота си на изучаването на целебните свойства на билките и лекуването на хора и животни. За своята работа те не вземали никакви пари или дарове и затова още приживе хората  ги нарекли „безсребърници и чудотворци“. Те се честват от православната църква на 1 ноември. Закрилници са на тежко болните.

На високо и явно място в двора на обителта се издига кула костница, в която се пазят останките на част от Ботевите четници, загинали в битката при Рашов дол. Каменни стълби водят към по-малкия параклис, където се намира и костницата. Докато се изкачват стъпалата, с всяко следващо, няма как гостите на манастира да не бъдат обзети от огромна почит пред делото на загиналите четници и монаси. Това, което можем да направим, е да запалим свещичка, да сведем глава и да помълчим в памет на тяхната жертва.

Иван Вазов е обичал посещенията си в Черепишкия манастир, както и пълноценно прекараното време там. В една от сградите има уютна тераса, която носи както името му, така спомена за него и за произведенията, които е написал по време на престоя си в манастира. Създадено е и своеобразно кътче, което е съхранило снимки и материали, които „разказват“ за обичания и уважаван творец. Самата тераса разкрива несравнима гледка към реката и към величествените скали, които държат в каменната си прегръдка манастирския комплекс. Щом пристъпите там, веднага може да си представите как Иван Вазов е съзерцавал реката и скалите; отморявал е с речните и птичите напеви; слушал е гръмливия глас на манастирското клепало.

Нека да завършим разходката сред историята и кътчетата в светата обител с едно описание на манастира и природата около него. Негов автор е Алеко Константинов и той помества тези думи в своя пътепис „В Българска Швейцария (пътни бележки)“:

„А хубав е наистина; боже, колко е хубав този пусти Черепишки манастир! Извивките на шумящия Искър, притиснат от едната си страна със зелени и разцъфтели лесисти хълмове, препълнени със славеи; от другата страна притиснат от надвиснали разноцветни и разноформени гигантски скали, изпъстрени с пещери, в които се гнездят манастирските стада; по каменаците и сипеите на тези прошарени със зеленина скали весело се катерят и се мятат и припкат акробатите-ярета и дразнят апетита на плавно летящите над скалите орли; към творчеството на природата виждаме вече и делото на човешката ръка: в самото сърце на тези грандиозни скали зее новата незасъхнала рана – тунелът, с красива подковообразна извивка, а сърдитият Искър е обезсилен с разкошния железен на каменни стълпове мост, – и взето всичко, със сгушения и на дъното кацнал манастир заедно, представлява такава омайна картина, за каквато не ви дава понятие ни една от по-лесните и достъпни за разходки около българската столица. И скалите на Милкова ливада са красиви, по върховете им има фигури, силуетите на които в светла лунна нощ би представлявали твърде интересно зрелище, но все пак тия скали много губят при сравнението им със скалите на Черепишкия манастир.“

София, 18 април

Относно автора

Моника Тинчева

Моника не си е представяла, че някога сърцето ѝ ще тупти в динамична линия дълга около 500 км. Приблизително толкова е разстоянието между Монтана и Бургас. Бургас е нейният обичан роден град, а в Монтана преди близо 20 години казва „Да!“ и заедно със съпруга си, чиито корени са от монтанския край, слага началото на семейната си история. Оттогава животът ѝ се върти в неспирен танц между Северозапада и Югоизтока с няколко междинни спирки. По време на това житейско пътуване тя се влюбва в природата, въздуха, хората и традициите на региона, дори в предизвикателствата, които я чакат на всеки завой, докато изследва, изживява и прибира грижливо всеки спомен от него. По образование е филолог и думите, красотата на езика и неговата магия я вълнуват още откакто прочита първата си книга. Писането ѝ дава сила, емоция, тръпка, удоволствие и смисъл. С това, което представя на читателите, Моника се стреми да ги подтикне да погледнат на Северозапада по различен и вдъхновяващ начин, да го уважават и да го носят в сърцето си, в която и точка на България или света да се намират.

Прочетете и другите материали на автора тук