Белоградчик отвъд легендите: Разказ за името и историята на града
Тихомир Алексиев - Роки
„Verba volant, scripta manent.“
През тази година един транспарант, разпънат над главната улица в Белоградчик, предизвика дискусии в социалните медии. На него пишеше: „570 години Белоградчик“. Появиха се мнения, че градът сред скалите е много по-стар. Те отразяват известните ни от науката данни за Белоградчишката крепост, позната като Калето, както и следите от обитаване в местността Селище. Възникна въпросът дали възрастта на крепостта може да бъде еквивалент на възрастта на града? Ние ще поразсъждаваме върху този казус и ще добавим едно уточнение: през тази година се навършват 570 години от първото споменаване на Белоградчик в исторически извор със сегашното му име. Това не е възрастта на градчето, нито на крепостта, нито дори на първото му споменаване в историята. Да поемем назад към летописите на красивия балкански градец и неговото име!
Историята на Белоградчик е едно особено предизвикателно пътешествие във времето. Защо ли? Защото е трудно да се определи момент, който да послужи като отправна точка. Ако приемем гледната точка на археологията можем да се върнем почти две хилядолетия назад с находките от римската епоха, когато е създадено първото укрепление. А може и още по-назад, когато траките са извършвали своите религиозни обреди в най-високата точка на Белоградчишките скали, на върха на крепостта. Ако тръгнем от антропологията, ще трябва да върнем времето 1,6 млн. години назад, когато своите следи е оставил най-ранният човешки обитател на Европа – Homo Erectus от пещерата Козарника, разположена на 7 км. от центъра на Белоградчик. За много хора е трудно да си представят градчето без неговите прочути скали. А тяхното образуване, според геоложката история, ни връща 230 млн. години назад, чак до епохата на триаса, когато по Земята се разхождали архозаврите. Малко по-различна е историята на името Белоградчик, което е наследство от Късното средновековие. Този октомври се навършват 570 години от това първо споменаване, което честваме по инициатива на инж. Иван Трифонов, който е живата история на градчето край скалите.
Заедно с него ви каним на историческа разходка из имената на града. Сегашното наименование на града идва от българските думи бел (бял) и град, което през Средновековието означа и крепост. Турската наставка „чик“, която е умалителна, е добавена най-вероятно, за да може да се направи ясно разграничение от големия Белград, който сега е столица на Република Сърбия. Ако изобщо е нужно, името може да се преведе като малка бяла крепост. Това название до голяма степен съвпада с предишното споменаване на селището в унгарски източници – Фехервар. За значението на самото име може да има много обяснения. Очевидната е, че самата крепост е изградена от бял пясъчник, който контрастира с околните червени скали, сред които е издигната. Тук можем да допълним и традиционните варосани къщи, които се белеят на фона на зелените гори и червените скали. Съществува предание, че градът носи това име (без наставката „чик“) благодарение на реконструкция и разширение от времето на Иван Срацимир, като преселниците, които населили мястото, дошли от село Бела, което съществува и до днес (на 16 км. в посока север). Според преданието край това село била лятната резиденция на Срацимир, която той искал да замени с по-добре укрепено място, което може да се защитава по-ефективно.
Преди да се появи актуалното име, градът определено е носил и други, но нямаме по-ранни споменавания, които да свържем със сигурност със същото населено място. Според изследването на Кирил Панов „Белоградчик – минало настояще“ средновековното българско име на града е Зелениград. Тази местност и досега съществува под същото име, непосредствено на юг от града, но единствените видими следи от миналото са от въгледобивната дейност от XIX и XX в. Според Михаил Михайлов други старинни названия са Брестово, Белград и Белградин, за които обаче е трудно да се посочат документи. По аналогия с тези имена е и турското Беязчик. Едно е ясно – градчето и крепостта са наименувани по цветове, които правели впечатление на посетителите. Преобладавали белият цвят на сградите и крепостта, както и зеленият на пищната растителност наоколо. Като добавим и червения цвят на скалите, Белоградчик се явява като една красива аналогия на българския национален флаг.
Но да се върнем на историята за споменаването на самото име Белоградчик. Годината е 1454. От падането на Търново в ръцете на османците са минали 61 години, а от падането на Видин – 58. В предната 1453 г. Мехмед II Завоевател ще постигне мечтата си да превземе Новия Рим – Константинопол. През целия този XV в. най-последователният противник на турското нашествие ще се окаже унгарският пълководец Януш Хунияди. Макар и да не успява да предотврати падането на Константинопол, той замисля нов удар срещу османците, като в хода на действията си не подбира средствата. През 1454 г. той навлиза в земите на днешната Северозападна България, разорява много български селища, а на 2 октомври подпалва Видин. Единственият резултат от действията му във връзка с освободителното движение на българите срещу османското нашествие е, че вероятно успява да настрои народа срещу унията с католическите страни и особено унгарците.
В последващите седмици султанът взема мерки по отношение на възстановяването на особено важния за него аспект на властта – данъчното облагане. Възможно е по-старите регистри да са изгорели при пожара във Видин, подпален от унгарския пълководец. Така или иначе, такива няма запазени. Още през същия месец регистраторът Емин Мехмед и писарят Юсуф Мустафа достигат до Белоградчик и записват, че тук живее Караджа Салих, който е данъчно освободен и военно задължен в ролята си на заим. Това означава, че той трябва да обучи, облече и въоръжи определен брой войници за армията на султана, когато подобна нужда възникне. Освен споменатия и малкия турски гарнизон са посочени и 36 християнски домакинства. В следващия опис, около едно десетилетие по-късно, християнските домакинства са вече 44. В края на XVI в. все още гарнизонът е по-малко от 30 души, а цивилното мюсюлманско население е около 40. Това говори за българския характер на Белоградчик през първите векове на Османската епоха.
Но откъде знаем всичко това? Благодарение на изследователката Душанка Боянич-Лукач, която открива тези документи в Градската библиотека на Истанбул, където се съхраняват и до днес. Самият регистър или поземлен опис (на турски „тахрир дефтер“) е завършен и предаден в 1455 г., но ние приемаме за първо споменаване 1454 г., защото именно тогава е описано и инспектирано интересуващото ни населено място – Белоградчик. От описа става ясно, че още тогава, както и в Античността, а и в по-късни времена, градът е военен укрепен център. Така възниква първоначалното римско селище, но не само това говори за силна военна традиция. Църквата, построена през Възраждането и красяща подножието на Белоградчишкия Венец и до днес, се казва „Свети Георги“ – покровителят на армията. След възстановяването на българската държавност тук резидира славният Петнадесети Ломски пехотен полк (1889 – 1948 г.). И римляните и българите, както и османците, виждат съвсем ясно стратегическото положение на Белоградчик във връзка с охраната на Старопланинските проходи – Светиниколски, Кадъбоазки и свързващия ги Белоградчишки проход.
Събрахме тук каквото знаем за името Белоградчик, защото е добре да се споменава и дискутира историята, както в преданията, така и в документите. А и както ни напомня инж. Иван Трифонов, древните римляни са казали: „Казаното отлита, а написаното остава.“
Източници:
- „Видин и Видинския санджак XV – XVI век“, Душанка Боянич-Лукач
- „Белоградчик – минало настояще“, Кирил Панов
- „Белоградчик“, Михаил Михайлов
