Бягство към тук и сега: историята на актьора Теодор Софрониев
Мила Топалова
Едни от най-хубавите събития в живота ми си остават срещите със състудентите ми. Все още когато се съберем ги има онези моменти, в които се смеем с пълен глас, сълзи се стичат от присвитите ни от смях очи и нечленоразделни допълнения засилват радостните викове на спомените. Всеки от нас си има своя история, но имаме и дузини общи от този период на младост, амбиция и чистота. Вярвам, че най-чистият смях се ражда в най-чистите взаимоотношения, но познаваме ли се наистина? Знаем ли историите на хората, с които никога не отказваме среща – онези, за чиито качества и достойнства даваме в гаранция своите такива? Колко често всъщност им задаваме въпроси за детството им, амбициите им, другите им приятели, личностите, които са ги вдъхновили?
В следващите редове заедно ще опознаем мой любим приятел и колега, а за вас любим актьор и публична личност. Ще ви го представя в най-откровената му страна, понеже не притежава друга. Едно от първите качества, които се забелязват в него са именно честността и справедливостта. Но нека все пак ви кажа кой е той.
През изминалата година в родния ни телевизионен ефир стартираха извънредно количество формати на различни тематики. Един от тях беше вторият сезон на „Бягство към победата“. Двама от моите състуденти се записаха за участие и вие ги познавате вече като „Актьорите“, които завършиха участието си, заемайки второто място в предаването. Единият от тях е Теодор Софрониев и е родом от нашия Северозапад, по-точно от любимата Монтана.
Ще се опитам да ви разкажа за него с лекотата и хумора, с които той гледа на себе си.
Детство в Монтана?! Какво повече може да иска едно дете? Е, то още не знае, затова се радва на спокойствие, приятели, тичане с боси крака, първи любовни трепети, пренасяне на дърва, варене на ракия, баня със слънчева вода, някой и друг шамар и така до първия училищен звънец. Ето го и Тедо – горд ученик на II ОУ „Никола Йонков Вапцаров“ в родния му град Монтана. Порастването му е прекрасно и върви по реда си. Дълги учебни срокове с кратки ваканции между тях и всичко възнаградено от лято на село при баба и дядо в китно селце в близост до Белоградчик – вълшебното детство, което пожелаваш на всеки. Дворът – пълен с животни, градината – изобилна от пресни зеленчуци и свежи плодове и в допълнение – домашния сладолед на дядо. И така до 7. клас, когато родителите му решават да се преместят в столицата. На тези години нямаш нито много аргументи за спор, нито финансова независимост и Тедо се озовава в ново училище, в нов град, с нови преподаватели и никакви познати връстници. Всичко е благосклонно към неговия пубертет и той попада в прекрасно училище с преподаватели, които са отдадени на задачата да запълнят и малкото ти свободно време, в което можеш да извършиш някоя глупост. Намира и своите приятели, с които ще измине последващите стъпки в израстването си.
Така плавно и без инциденти преминават годините на съзряване и обмисляне на бъдещето. Но за бъдещето идеите са нулеви. Като повечето негови връстници в онези години, решава да опита в развиващите се скорострелно компютърни технологии и езици. И ето че записва специалност „Технологичен стопански мениджмънт“ (не ме питайте какво означава това) с изучаване на английски език. С натрупаните познания и дипломата, които следва да придобие от обучението си, възнамерява да учреди собствена фирма (на този момент от разказа му и двамата избухнахме в смях). Бързо стига до извода, че това не е неговата сфера и се насочва към една своя голяма любов, а именно спорта. Спорт! Не звучи особено подходящо за една творческа личност, нали? До същия извод стигат и от Националната Спортна Академия и осигуряват на Тедо първия спомен за горчив привкус от неуспешно кандидатстване. Всъщност има неуспехи, които са насочвани от нашия късмет. За нашето момче този е именно един от тях.
Някъде в цялото объркване на младостта и естествения ход на събитията се включва родното ни кино и по-точно сериал, който оказва влияние за по-нататъшните събития в тази история. Може да се каже, че е ролята на един актьор в този сериал. Сериалът е „Стъклен дом“, а актьорът е Стефан Данаилов. Оттам започва проследяването на българското кино през по-ранните му години, което запалва желанието на Тедо да стане част от театралните среди. Дава начало на своите актьорски пориви като става част от театрална школа, където започва и подготовка за кандидатстване в НАТФИЗ.
Самото кандидатстване за висше образование в творческите среди психически като времетраене се равнява на половин живот, а обучението – на още половин. В кратко обобщение: да кандидатстваш в НАТФИЗ си е като минаване през Чистилището. Теодор минава от там четири пъти (за мен това си е форма на неизмерим мазохизъм, но…), което е едно от многобройните доказателства, че той е един от най-упоритите хора, които познавам. В един от четирите си опита да стане студент в Националната ни академия за изкуства остава първа резерва. Пояснявам какво означава това: приети са позволените бройки, а ти оставаш резервна опция, ако случайно някой се откаже от обучението си. За да усетите емоционално кризата от това събитие в живота на един кандидат-студент по актьорско майсторство, ще направя сравнение. Това е като след многочасово готвене на капама, котката да се провре между краката ви и да стоварите ястието върху новия паркет и то 20 минути преди пристигането на бъдещата ви свекърва; като автогол във вратата на отбора, на който сте заложили последните си пари и то в минутите от дадено продължение; като да очаквате предложение за брак от мъжа мечта, но вместо пръстен да получиш съобщение, че всъщност се е влюбил в приятелката ви. Стана ли ви достатъчно неприятно? Не, не е, повярвайте ми!
Но дори и в тези необяснимо трудни моменти се раждат комични ситуации, които да разказваме впоследствие. Ще ми отнеме много време да ви въведа в тези събития и да преразкажа всички нелепи моменти, които се стоварват на главата на младежите, явили се на изпит, затова ще споделя с вас историята от опитите на Тедо, която ме разсмя много. Тази случка, която си спомня моят приятел, е точно от кандидатстването му при Стефан Данаилов:
„Дават ми задача да си кажа драматичния монолог, но сякаш отправям последни думи, преди да умра. Да си представя, че един човек ми е опрял пистолет до главата и с тези думи да се опитам да го убедя да не ме убива. Бяхме десет момчета на сцената (така разделят кандидатстващите – на групи от по 10 души). Извикаха едното момче и го накараха да стои сякаш е опрял пистолет в мен, а аз започнах да говоря текста си, убеждавайки го, че трябва да живея. И изведнъж ми изчезна и текст и всичко. Започнах да повтарям едно и също… и как да завърша, как да завърша? Казвам му: „Стреляй!“. Момчето стои и не знае какво да направи, а Стефан Данаилов му казва: „Хайде! Застреляй го и си сядай!“ Застреля ме и после ме накараха да си кажа стихотворението.“
Мда… животът на актьора е такъв – опасности дебнат отвсякъде. Но не можеш вечно да преживяваш откази и след четири опита да стане студент в НАТФИЗ, кандидатстването на Тедо в Театрален колеж „Любен Гройс“ се увенчава с успех. Но нека се върнем малко назад през четирите години, в които все още не е обучаващ се актьор. Защото каквито и амбиции и мечти да имаш, реалността рязко се врязва във въображението ти и убива малкото детска наивност, която пазиш със зъби и нокти. Трябва да работиш. Теодор намира перфектния баланс в онзи отрязък от живота си – нещо, с което малко от нас могат да се похвалят. Става част от театралното изкуство като сценичен работник в Народния театър и участва в построяването на емблематични представления като „Полет над кукувиче гнездо“, „Хъшове“, „Пигмалион“ и т.н. Там осъзнава колко важно е всяко звено и личната отдаденост на всеки участващ в създаването на един театрален спектакъл. Разказва за колегите си с широка усмивка и много любов. Спомня си за тях като за сплотено семейство с мисия да създадат свят, където оживява истината, преплетена с мечтата. Тук историята ще замълчи, за да не убием мечтата и да ви оставим само с голата истина. Някои истории трябва да си останат само зад кулисите! Нека се върнем, откъдето прекъснахме и проследим пътя, както следва:
След кратък пробен опит в Нов български университет и сериозно обмисляне на обучение в Русия стига до решението да кандидатства в частния колеж в София. Ето го през есента на 2014 г. вече студент в Театрален колеж „Любен Гройс“ – както се оказва в последствие – в последния клас на проф. Надежда Сейкова. За този момент Тедо споделя, че е нямал и най-малка представа къде отива да учи или при кого точно ще се обучава.
Освен проф. Сейкова, класът, в който е приет тогава, има втори преподавател в лицето на актрисата Виолета Гиндева, а ролята на асистент се поема от Янина Кашева. Изобщо за Тедо късметът с преподавателите не се изчерпва и през студентските години. Благодарността, която има към изключителните хора, от които черпи знанията си през този период, е огромна и е обгърната с прекрасни спомени от лекции и практики. Връщайки се назад в тези три години, го завладява споменът за предразполагащата атмосфера, доверие и отдаденост, които е усещал в присъствието на хората, грижещи се за израстването му в театралната диаграма. За състудентите си изказва мнение, че са били толкова отличителни индивидуалности, толкова цветни и характерни, но въпреки всички разнообразни различия, които са ги отделяли един от друг, са имали помежду си спойката на екип в работния процес.
Колкото и хубави да са студентските години, всеки артист иска да стъпи на професионална сцена възможно най-бързо, да се раздели с изпитните комисии и да чуе аплодисментите на истинската театрална публика. Заветният край на това дълго приключение идва през месец юни на 2017 г. и вече е дипломиран (безработен) актьор. Какво правиш когато си току-що завършил безработен актьор? Започваш да търсиш работа, докато не попаднеш на своето място за творене, своя творчески екип. Опитва в доста различни театри, преди да го поканят на кастинг в Драматично-куклен театър – Враца и да стане част от трупата, в която е актьор и до настоящия момент. В театъра се среща с много режисьори и заглавия, които продължават да градират качествата и талантите му, да разширяват познанията и капацитета на артистичните му заложби.
И ето ни на старта на „Бягство към победата“. Спомням си как научих за намерението на моите състуденти да участват в предаването. Малко са такива моменти на объркване и смущение в моя живот, както този, в който Тедо ми сподели новината. Изпитвах едновременно възхищение, вълнение, притеснение и порив на истеричен смях. Но те го направиха с целия си хъс и увереност! Тези от вас, които сте гледали формата, вече ги познавате и със сигурност се питате такива ли са в действителност. Да, гарантирам ви на 100%, че това са те, с всичките им прекрасни и ужасни съвкупности.
Срещнах ви с Теодор, защото исках да ви посоча човек, в чийто живот не се е случило нищо специално, но чиято личност е специална. Неговите отношение, упоритост, отговорност, честност, отдаденост, вяра и любов към живота са пример, който ни е нужен. С неговата история напомням, че ние се случваме на хората около себе си и трябва да се стараем да бъдем тези, които искаме да се случат на нас. Вие сте пример за някого в работата си, в приятелския си кръг, в семейството си, дори докато пазарувате в магазина. Ако успеете да сте толкова специални за някого, колкото е Тедо за мен (а сигурна съм и за други хора), то сте успели и пълноценни личности, които вдъхновяват самия живот да се случва.
