Черепишкият манастир – свят пазител на героични спомени и жива памет
Моника Тинчева
„Нощта вече покриваше с тъмното си було Черепишкия манастир. Клисурата на Искъра мълчеше плахо под тъмното небе; реката монотонно и жаловито шумтеше в дола и се губеше с глух тътен в завоя между високо надвесени скали. Насреща се тъмнееха канаристите стени „Бабините плазове“; те стояха мрачни и намусени със своите невидими сега черни дупки и самостойни обелиски, със задрямалите орли на върховете им. Спеше и манастирът, глух и пустинен.“
Из „Една българка“ от Иван Вазов
Спомняте ли си това живо и образно описание на Черепишкия манастир от нощта, в която баба Илийца извършва своя подвиг с болното си внуче на ръце?
Непреходния разказ „Една българка“ Иван Вазов е написал по време на престоя си в манастира. И други произведения са се появили в този период и общото между тях е, че той е черпел вдъхновение от един и същи източник в този момент – величествената природа и свещеното тайнство на манастира, който векува и възкръсва върху тези исторически български земи.
Географско положение
Черепишкият манастир „Успение Богородично“ се намира на брега на река Искър, а над него, като достолепен и внушаващ страж, се издига Балканът. Разположен е отстрани на пътя София – Мездра, който минава през Искърското дефиле – едно несравнимо и хилядолетно творение на търпеливата ръка на природата. Пътят на реката лъкатуши сред скални исполини и вековни гори и помни всяко едно събитие, което оставя своята следа в историята.
История
Възникването на името на манастира е свързано с цар Иван Шишман, който е участвал в този район в страховито стълкновение с османските нашественици. Говори се, че след това велико сражение костите на загиналите бойци се белеели в местността, където сега се намира светата обител. Някои от скалните пещери наоколо пък се зоват Шишманови дупки, а околната местност е наречена Шишманово кале. Това дава причини да се вярва, че точно в този район са станали битките между българските и завоевателските войски. Запазен е един устав, писан между 1390 – 1396 г., който в наши дни се намира в Националния църковен историко-археологически музей и според който манастирът е бил сринат по време на тази историческа битка.
Появяването на манастира има връзка и с историята на средновековния Коритен град, който се е намирал в местност Ритлите.
Черепишкият манастир е бил възстановен в началото на XVII век по инициативни действия на Пимен Зографски. Храмът е опожаряван няколко пъти, но винаги е бил издиган отново. До 1836 г. от игумен Йосиф са построени Владишката сграда, Методиевото здание, Рашидовата къща, Данаиливата сграда, килийното училище, параклисът с костницата, камбанарията и др.
Светата обител, като важно и надеждно средище на българските земи, участва активно в борбите за национално и църковно самосъзнание. Между манастирските стени в периода на 1798-1799 г. намира своето убежище и Софроний Врачански, когато във Враца Альо паша е колил и безчинствал навред.
Има и сведения, че в манастира са правили своите събирания и революционните комитети на Врачанско и Белоградчишко.
През годините на Възраждането манастирът играе ролята на важно културно и просветно място. Имало е и килийно училище. В това свято кътче са писани и преписвани творби от българската църковна литература. Някои от тях са Черепишкото евангелие, Данаиловото евангелие, „Панегрик“, „Апостол“ и сборникът с поучения „Маргарит“.
Черепишкият манастир е обявен за паметник на културата от национално значение.
Поглед във вътрешността на манастира
Църквата на манастира е запазила своя вид от 1612 г. Била е изографисана през 1840 г. от Йонко поп Витанов от Трявна и Васил Илиев от Дебърско. Сградата е сводеста и има широко преддверие. Вниманието на посетителите веднага бива грабнато от впечатляващия иконостас с наистина чудна дърворезба.
В църквата се намират мощите на светите братя безсребърници Дамян и Козма. Още от малки те се отдали на християнската вяра и посветили живота си на изучаването на целебните свойства на билките и лекуването на хора и животни. За своята работа те не вземали никакви пари или дарове и затова още приживе хората ги нарекли „безсребърници и чудотворци“. Те се честват от православната църква на 1 ноември. Закрилници са на тежко болните.
На високо и явно място в двора на обителта се издига кула костница, в която се пазят останките на част от Ботевите четници, загинали в битката при Рашов дол. Каменни стълби водят към по-малкия параклис, където се намира и костницата. Докато се изкачват стъпалата, с всяко следващо, няма как гостите на манастира да не бъдат обзети от огромна почит пред делото на загиналите четници и монаси. Това, което можем да направим, е да запалим свещичка, да сведем глава и да помълчим в памет на тяхната жертва.
Иван Вазов е обичал посещенията си в Черепишкия манастир, както и пълноценно прекараното време там. В една от сградите има уютна тераса, която носи както името му, така спомена за него и за произведенията, които е написал по време на престоя си в манастира. Създадено е и своеобразно кътче, което е съхранило снимки и материали, които „разказват“ за обичания и уважаван творец. Самата тераса разкрива несравнима гледка към реката и към величествените скали, които държат в каменната си прегръдка манастирския комплекс. Щом пристъпите там, веднага може да си представите как Иван Вазов е съзерцавал реката и скалите; отморявал е с речните и птичите напеви; слушал е гръмливия глас на манастирското клепало.
Нека да завършим разходката сред историята и кътчетата в светата обител с едно описание на манастира и природата около него. Негов автор е Алеко Константинов и той помества тези думи в своя пътепис „В Българска Швейцария (пътни бележки)“:
„А хубав е наистина; боже, колко е хубав този пусти Черепишки манастир! Извивките на шумящия Искър, притиснат от едната си страна със зелени и разцъфтели лесисти хълмове, препълнени със славеи; от другата страна притиснат от надвиснали разноцветни и разноформени гигантски скали, изпъстрени с пещери, в които се гнездят манастирските стада; по каменаците и сипеите на тези прошарени със зеленина скали весело се катерят и се мятат и припкат акробатите-ярета и дразнят апетита на плавно летящите над скалите орли; към творчеството на природата виждаме вече и делото на човешката ръка: в самото сърце на тези грандиозни скали зее новата незасъхнала рана – тунелът, с красива подковообразна извивка, а сърдитият Искър е обезсилен с разкошния железен на каменни стълпове мост, – и взето всичко, със сгушения и на дъното кацнал манастир заедно, представлява такава омайна картина, за каквато не ви дава понятие ни една от по-лесните и достъпни за разходки около българската столица. И скалите на Милкова ливада са красиви, по върховете им има фигури, силуетите на които в светла лунна нощ би представлявали твърде интересно зрелище, но все пак тия скали много губят при сравнението им със скалите на Черепишкия манастир.“
София, 18 април
