Ели Лозанова за най-новия ѝ роман „Смок“ и любовта към Северозапада
Анжелика Иванова
„Но домът е пълен само когато в него има любов. Ала на село любовта не чука на вратата. Тя прескача оградата, завзема сърцето ти, стъкмява огнището и се настанява уютно там. Стига да я оставиш.“
Роман, който разкрива красивата душа на Северозапада, но по неговия си чист, невинаги мил, но истински начин, който те кара да си спомниш от каква земя идваш, да видиш човешкото в хората и да разбереш какво е да си в „село по време на любов“.
Днес, на 4-ти декември, всички читатели от Северозапада ще могат да са станат част от премиерата на най-новия роман на Ели Лозанова, която ще се проведе в Регионална библиотека „Гео Милев“, гр. Монтана. Събитието ще започне точно в 17:00 ч. и всеки е добре дошъл. То е организирано съвместно от РБ „Гео Милев“ и Съюза на младите писатели. Присъстващите ще могат да поговорят лично с авторката, както и да се насладят на един книжен завършек на деня си, прекаран с четящи и пишещи хора, които променят света на българската литература стъпка по стъпка.
Ели Лозанова пише от сърце и това си проличава във всяка дума, излизала някога под нейното перо. Романът „Смок“ се публикува от издателство „Сиела“ и въпреки краткото време от излизането му на пазара отзивите за него в интернет вече са повече от докосващи.
Успяхме да си откраднем и малко отговори на въпросите ни от самата авторка, които биха погъделичкали любопитството на всеки читател:
Какво е чувството да представите романа си в Монтана – един по-малък, но много жаден за творчество град? Вярвате ли, че читателите по нашия край са отворени за нови идеи и как Ви се отразяват срещите на живо с тях?
В Монтана и особено в монтанската библиотека аз съм си у дома. Държа винаги да представям книгите си първо тук. И къде другаде, ако не в моето място? Градът наистина не е голям, но пък за сметка на това е с широко отворени очи и най-вече е моят град. Всеизвестно е, че самата аз съм преоданка, но вече 30 години този град е и мой. Природата навсякъде е красива, хората са тези, които правят едно място различно от друго – по-красиво или не чак толкова красиво. А аз обичам чешитите на моя град.
Темата за Северозапада е основна в творчеството Ви и досега, а романът „Смок“ обещава да пренесе всеки четящ в сърцето на този край. Каква емоция искате да оставите в хората, които никога не са го посещавали, а и в тези, които живеят тук, но са позабравили красотата му?
Северозападът като цяло е малко встрани от всичко – от политическите брожения, от инвестиционните намерения на почти всички правителства, от проекти за бизнес, от културни събития. Но и от покварата на съвременния свят също така. Прав е Николай Фенерски като го нарича „резерват“, защото резервати се създават на особено ценни места, които искаме да съхраним.
Как се роди идеята за романа и има ли автобиографични моменти в него, които читателите ще могат да усетят?
Идеята за романа се зароди спонтанно, пишех друг, който никак не ми харесваше. Граничеше с абсолютната боза. Отдавна исках да опиша собствения си шок, когато от столицата се преместих да живея на село и да, има известни автобиографични моменти – например историята със саденето на пипера, която ми се случи едно към едно с описаната в романа. Но до тук с автоиографията. Романът тръгна в съвсем друга посока, затова промених и първоначалния замисъл, създадох нова концепция за развитието му и мисля, че така стана много по-добре.
Самите места в книгата вдъхновени ли са от истински такива в Северозапада?
Да, разбира се. Местностите в романа, с изключение на Длибоки вир, до една са истински такива, но читателите, които ги познават – а такива вероятно ще има довечера в залата, знаят, че те не се намират в едно и също село. Наше село е измислено място, там са събрани всички красоти на Северозапада – планината Пъстрина, реката Огоста, Котело, Жидовица – все местности, които съществуват в действителност, но са събрани от различни краища. Така че смело може да наречем Наше село събирателен образ.
Митовете и легендите са много интересна тема, която хваща за гърлото човек понякога. Как протече писането за тях – съветвахте ли се с по-възрастни хора от селата или те бяха достигнали като истории вече до Вас, когато започнахте са пишете?
Романът не е много богат на митове, въпреки заявката в заглавието. Той е повече роман за ежедневието. В Северозапада често митът и ежедневието са преплетени така, че понякога не се разичават едно от друго съществено. Затова и заглавието е така митологично. Някои от историите и дори някои диалози съм чувала от възрастни хора, други са измислени, някои герои са измислени – като Бела и Павел например – само да уточня, че макар да има известни автобиогафични моменти в живота на Бела, аз далеч не съм нейният прототип, тя е напълно измислена. Павел също. Виж, някои други герои са лесно разпознаваеми – използвала съм за прототипи чешити от няколко села, те биха се разпознали веднага. Само че в романа не съм вплитала никакви биографични моменти по отношение на второстепенните герои. Прототипи са само характерите на героите в романа и за мен ще е чест, ако някой от тях ми каже: „Докарала си ме едно към едно!“
* * *
В книгата са включени и много рецепти, начини на готвене на традиционни за този край ястия и истории около приготвянето на храната. Сцените са така написани, че сгряват душата ти и я хранят, без дори да си осъзнал, че имаш нужда точно от това. Това издава част от характера на Ели Лозанова, която освен писател е и инициатор на ежегодното кулинарно събитие „Бабина душица“ в Монтана.
За финал споделяме с вас два любими цитата от „Смок“, които вярваме, че ще предизвикат усмивки на лицата ви:
„Та и най-малката новина се възприема като сътресение, а най-малкото сътресение се превръща в брожение и ескалира в размирици. Разбирай пристигат пред вас минимум две махали бабички – а както е известно, силата на северозападната бабичка е чутовна – и изтръгват всичката ти информация плюс обяснения под формата на писмен доклад със самопризнания. Щото според нашеселската бабичка по презумпция си виновен, вариант да си невинен до доказване на противното е напълно изключен.“
„Когато Оня с калните ботуши се появи, аз бях толкова неподготвена, колкото ако се беше появил розов динозавър, който да ми заговори на санскрит.“
