Галя Петрова от Берковица, която кара стъклото да оживее под багрите
Призни
Мисля ли за Северозапада, мисля за стъкло: крехка субстанция със собствена душа, която запомня дъха ни в студено време, запазва водата и виното, а пък облечем ли го в амалгама, преповтаря света ни. Казват, че шумерите били първите хора, които се научили да правят цветно стъкло, споменът за вълшебните висоти, достигнати от венецианските майстори, не е отмрял и днес.
Пред сюжет, оживял върху гладката, фина стъклена повърхност, епохата губи значението си. Историята, преразказана от боите, се отърсва от рамките на преходното. И остава само признанието за това колко е чупливо всичко, което се надяваме, че ще остане след нас. Освен поривът към изкуството.
За рисунките, които разказват истории и мисли върху стъкло, говорим с Галя Петрова от Берковица. За проекта „Галинария”. Признава през смях, че като малка обичала да се представя просто като „Галя от Берковица”, позволявам й да се представи така и в нашия разговор. И допълва: от дете е предана на рисуването.
Животът, както често се случва в Северозапада, я отвежда в София, там завършва, там прохожда като специалист, там и създава семейство.
С родния край обаче я свързва всичко: корените, семейството… Споделя, че и сега обича да се връща тук. Успяла е да влюби и мъжа си, родом от Габрово, в този край. Самата тя – влюбена в природата на Берковица. „Това си е нашият дом, въпреки че живея в София”, категорична е Галя.
Проектът „Галинария“ започва преди пет години с две Галета – едната е Галя от Берковица. Графичен дизайнер. Другата – Галина Георгиева. От Лакатник! Психолог и педагог, майстор към Камарата на занаятчиите. Галя със стъклото. Галина с шевиците…
„Хареса ни енергията, която има помежду ни, хареса ни това, с което се занимаваме и така се роди тази идея да имаме една „Галинария”, спомня си днес Галина. Хрумва им да нарекат проекта си така и в чест на чудноватото съвпадение в собствените имена на двете, но пък и защото се оказва звънко, трептящо, ярко. След време пътищата им се разделят, ангажиментите на Галя от Берковица по думите й приемат нови очертания, постепенно фокусът на „Галинария” остава рисуваното стъкло.
Но уважението на твореца към твореца се усеща и сега в гласовете и на двете, когато споделят спомените за прохождането на този проект.
Нека си поговорим за стъклото, какво е то за теб?
Предизвикателство! Много голямо предизвикателство. Рисувам още от дете, но желанието ми за рисуване върху стъкло започна преди шест години. Имах идеи, но тъй като никога не бях практикувала тази техника, ми трябваше време да я проуча, а и време идеите ми да доузреят. Така мина цяла година. Началото бяха чашите с цветята. Първите чаши, които изрисувах, бяха за вино със слънчогледи. Те бяха подарък за нашите кумове на сватбата. След дългото им и трудно рисуване повече не ми се искаше да хвана стъкло и бои за стъкло. Обаче това беше докато не дойдоха идеите за другите цветя! С времето добих увереност, подобрих техниката си. Рисунките вече се случваха малко по-бързо и ми доставяше огромно удоволствие. Така цветята оживяваха най-различни, видовете чаши също. По базари за ръчно изработени творби виждах удивените реакции на хората, когато ги забележат и най-вече когато разберат, че не са само за красота, ами може да се пие от тях. Това за мен е огромен стимул.
Много време се чудих как да комбинирам стъклото и шевицата. Но не исках да е просто нещо, ами нещо, което никой не е правил. Нещо значимо. И така, докато един ден рисувах рози върху една гарафа за вино, аз обърнах внимание на нейната форма. Заприлича ми на стилизиран женски бюст. Веднага си я представих с изрисувана пазва на женска народна носия. И така пламъчето започна да се разгаря. Последва година и половина проучване на народните носии, издирване на книги, снимки, ходене по музеи… По време на посещението ми в етнографския музей в Берковица по този повод ме попитаха какво ще правя? Защо се интересувам толкова подробно от носиите и шевиците? Разказах им и те бяха много заинтригувани. Не след дълго ми се обадиха и ме поканиха да направя изложба в музея – по повод инициативата „Нощ на музеите”. Така на 17 май 2019 г. (преди няколко дни стана една година!) изложбата беше открита. Дадох и името „Българка”. Включваше гарафите с женски носии, тематични стъклени картини, както и чашите с цветя. Има много българки, носещи имена на цветя и нямаше как да не ги включа. Емоцията за мен беше много голяма, защото още нещо първо в живота ми се случваше в моя роден град.Това е моят начин да съхраня българското, шевицата, носията – с четка и стъкло.
Как се рисува върху триизмерна материя? Защото триизмерното изображение е това, което ни откъсва от Средните векове. И ако плоското изображение принадлежи на Средновековието, то обемността ни приближава към идеала на Ренесансовия човек. Обаче вероятно не е ли и по-трудният начин да се пресъздават изображения?
Да, определено е по-трудно да се твори върху релефна повърхност – в случая, съд, отколкото върху равна.
Това, че трябва да се напасне спрямо формата, да се съобразят много неща. При стъклото няма как да си го нарисуваш първо с молив отдолу – директно се започва. Работя с бои за стъкло, слоевете се нанасят, започва да съхне, после отново се нанасят, за да се получи желаната плътност на цвета, желаният ефект.
Оказва се, че стъклото не е злопаметно – трепне ли ръката, нанасяща боите, грешката все още може да бъде заличена.
Мислиш ли предварително как ще изглежда една картина върху стъкло?
При картините всъщност всъщност е малко по-лесно, защото аз първо си скицирам или рисувам. Правя колаж на това, което ще бъде, и след това мога да го наложа зад самото стъкло и поне контурите да „хвана”. След това се нанасят плътните участъци и се рисува.
А случвало ли е ти да счупиш нещо твое – и носи ли щастие?
Да! Късче стъкло буквално остана в ръката ми, докато бършех чашите, които е изрисувах за своя приятелка.
В какви ръце не би преглътнала да видиш своя творба?
Знаеш ли какво се оказва, нещата ми винаги отиват при хора, които ги харесват. Няма как някой, който не го харесва, да го вземе. Хората, за които не е предназначено моето изкуство, няма и да го познаят, няма да го харесат, няма да искат да го притежават…
А има ли нещо, любимо на теб самата, от всичко, което си сътворила?
Една много любима моя картина. Това е от първите пет картини – „Малинарка”.
О, Берковица! Вазов…
Картината всъщност няма нищо общо с чешмата „Малинарка” в Берковица, тя представлява портрет на младо момиче, което държи в шепите си малини. И носията, с която я нарисувах, е от Лехчево. Такава носия има и в етнографския музей Берковица. Аз видях носията на едно момиченце във фолклорен конкурс „Орфеево изворче“ в Стара Загора, обаче на друго момиченце, което участва в същия конкурс, когато видях лицето, то за мен описваше чертите на малинарката от Вазовото стихотворение… Затова седнах и изобразих тези оживели черти, но ги състарих, доближавайки ги до чертите на бъдещата девойка. Известно време след това нейните родители видяха картината и се свързаха с мен, говорихме си надълго и нашироко, хората се радваха.
А къде е сега „Малинарка”-та ти?
Картината беше купена още в Берковица на изложбата и мисля, че е във Франция.
Какво се надяваш че им носи този образ на нашенска, на берковска, на българска малинарка?
Надявам се да им носи българския дух. Това е специалното нещо, което всички Българи усещаме, без значение дали сме в България или сме някъде далеч. Искам да им носи тази светлина, която всички българи носим, да усещат българското в нея.
Като се каже Северозападна България сякаш по-гъсти бои си представяме обаче – не толкова светлина, колкото тъмни краски. Ако трябва да нарисуваш късче от този край върху стъкло – първо върху стъкло ли ще бъде? И какви ще са ти краските?
Чуя ли Северозападна България, си представям планините… Представям си Ком… Представям си зелено. Аз някак не го свързвам по такъв начин с икономическото състояние на Северозапада, обичам да виждам светлото, красивото във всяко нещо. Защото според мен това е начинът да излезем на повърхността.
Готвех се да те помоля да пожелаеш нещо на тези които ще прочетат това, но ти току-що ме изпревари?
Ами да…
Да виждаме ли?
Да виждаме светлината. Да виждаме доброто и красотата! И да бъдем по-добри един към друг. Ние да правим доброто и да направим първите крачки към това, което искаме да се случи.
Добре, но ние сме чупливи!
Ами и стъклото е чупливо, обаче аз го рисувам и не ме е страх от него!
Автор: Мария Тодорова
